Сирийски бежанци в България: Малтретирани, унизени, изоставени

Публикуваме превод от немски на разкази на сирийски бежанци, записани и разпространени от германската неправителствена организация Pro Аsyl и публикувани през май 2014 г. Уточняваме, че данните са от 2013 г. Преводът е на Неда Генова и е изготвен с разрешението на организацията. Текста в оригинал може да намерите тук:  “Syrische Flüchtlinge in Bulgarien: Misshandelt, erniedrigt, im Stich gelassen” В близките седмици Marginalia ще публикува целия доклад на Pro Asyl за бежанците в България от 2015, в който обаче не са включени някои от разказите, преведени тук.

Сирийски бежанци[1], пристигнали в България, бягайки към Европа, и в последствие продължили бягството си към Германия, разказват в детайл за унизителното отношение и малтретирането, на което са били подложени в български регистрационно-приемателни центрове за бежанци и такива за задържане.

В този текст пресъздаваме откъси от показанията на сирийския бежанец А.С., както и на сирийските бежанци, съпрузите С.К. и Х.К. Както г-н С., така и двойката С.и Х. К. са пристигнали в България през лятото на 2013, прекарали са там няколко месеца, след което избягали в Германия. В интерес на засегнатите сме променили имената и анонимизирали описанията им.

Показания на г-н С.К. и г-жа Х.К

На … 2013 г. достигнахме до България с помощта на трафикант. На … 2013 г. бяхме задържани заедно с децата си от полицията. Първоначално отказахме да дадем пръстови отпечатъци. Заведоха ни в един затвор. В килията температурата беше по-ниска от 10 градуса. Трябваше да спим на бетонния под. Дори не ни дадоха завивка за децата. Покрихме децата си с дрехите си, които се намираха в една от чантите, които носехме със себе си. В това състояние прекарахме три дни. Бяхме четири семейства в една клетка с решетки, тоест около 20 човека. Всичките ни деца се разболяха, а някои от тях бяха с много висока температура. Тогава ни казаха “баггадж” [вероятно “багаж” (бел. прев.)]. Това бе единственото, което разбрахме, и то означаваше нещо като “Ще ви транспортират оттук”.

След това бяхме настанени за една нощ в препълнена сграда. Там се намираха около 2000 бежанци. В цялата сграда имаше само 3 тоалетни на приземния етаж, предназначени и за жени, и за мъже. Бяхме настанени с други в стая на втория етаж. Когато човек трябваше да ползва тоалетната, му се налагаше да чака на опашка с часове. Миришеше зле и навсякъде се валяше боклук, който привличаше гадини. На това място някои от бежанците се намираха от повече от 7 седмици.

На следващия ден отново ни казаха “баггадж”. Заведоха ни в един лагер в София. Когато пристигнахме там, служителите ни казаха да си вървим – нямало повече място. Всичко било пълно.

Г-жа K.: Започнах да плача. Не знаехме какво да правим с децата си. Тогава чиновниците започнаха да ни избутват грубо навън, за да ни отпратят на улицата. Децата също започнаха да пищят и плачат. В този момент си пожелах да бях умряла в Сирия, вместо да бях попаднала в България.

Накрая една от преводачките се смили над нас […] и ни заведе в една стая. В стаята бе пълно с хлебарки. Три дни подред се опитвахме да я изчистим с хлор, но не успяхме да се отървем от хлебарките.

„Не получихме никаква финансова помощ, всички разходи трябваше сами да поемем… В допълнителна тежест ни беше това, че чиновниците на място искаха пари за подкупи. Ако например човек искаше да получи що-годе чиста стая, трябваше да плати 100 лева на служителя. Когато можеха, чиновниците се облагодетелстваха за сметка на бежанците.“

Не получихме никаква финансова помощ, всички разходи трябваше сами да поемем. Който не разполагаше с нищо, беше съответно в лоша позиция. Много бежанци страдаха от недохранване. Винаги купувахме само най-необходимото, тъй като трябваше да се отнасяме пестеливо с парите си. В допълнителна тежест ни беше това, че чиновниците на място искаха пари за подкупи. Ако например човек искаше да получи що-годе чиста стая, трябваше да плати 100 лева на служителя. Когато можеха, чиновниците се облагодетелстваха за сметка на бежанците.

[…] В стаята беше много студено. Тя нямаше врати и през цялото време стоеше отворена. Прозорецът бе с решетки. В помещението отпред се намираше малка тоалетна, около един квадратен метър. В тази стая непрекъснато капеше вода от тавана и стените. Най-голямата ни дъщеря три пъти претърпя токов удар, защото във влажната стая електрическите проводници стояха открити.

Г-н K.: Когато казах това на служителите, те ни се изсмяха. Изтръгнах проводниците от стената, след което трябваше да посещаваме банята на тъмно. Стаята, в която бяхме настанени, беше цялата в мухъл по стените. През цялото време бяхме болни.

[quote_box_right]“Когато помолихме децата ни да ходят на училище, бяхме отпратени. Казаха ни, че за нашите деца не се полага училище. Също така сме нямали право на образование. То не всички български деца имали възможност да ходят на училище, пък какво остава за децата на бежанците.“[/quote_box_right]Когато помолихме децата ни да ходят на училище, бяхме отпратени. Казаха ни, че за нашите деца не се полага училище. Също така сме нямали право на образование. То не всички български деца имали възможност да ходят на училище, пък какво остава за децата на бежанците.

Тъй като българското население насред улицата и пред очите на полицията, често дори с ножове, нападаше бежанците, ни беше страх да пускаме децата си навън. След 22 часа и без това се затваряше вратата на лагера и човек не можеше нито да влиза, нито да излиза. Нашият син А. непрекъснато сънуваше кошмари и нощем не можеше да спи. Многократно молехме за лекарска помощ, но без успех. Винаги ни се смееха, когато искахме нещо или изказвахме молба. Дори лекарите в лагера обгрижваха бежанците само срещу високи парични суми и не ги препращаха към специалисти.

„Веднъж се случи така, че една възрастна жена от Сирия, която не беше получила стая и живееше навън на двора, загуби съзнание. Беше през зимата и не спираше да вали дъжд. Наблюдавахме случващото се през прозореца си: някои от мъжете я занесоха под едно стълбище, така че поне малко да е защитена от дъжда и студа. Краката и стъпалата й се подаваха навън. Минаха повече от три часа, преди да дойде линейката. Жената почина от измръзване.“

Веднъж се случи така, че една възрастна жена от Сирия, която не беше получила стая и живееше навън на двора, загуби съзнание. Беше през зимата и не спираше да вали дъжд. Наблюдавахме случващото се през прозореца си: някои от мъжете я занесоха под едно стълбище, така че поне малко да е защитена от дъжда и студа. Краката и стъпалата й се подаваха навън. Минаха повече от три часа, преди да дойде линейката. Жената почина от измръзване. Когато децата видяха жената, казаха, че това и на нас може да се случи. […]

Г-жа K.: Заради студа страдах от силни болки в гърба. Лекарите в лагера не искаха да се погрижат за мен, нито да ме препратят при специалист. Нямахме достатъчно пари, за да платим за подкуп. Човек трябваше сам да плаща за лекар и преводач. Нямахме достатъчно спестявания. Един преводач ни донесе болкоуспокояващи от аптеката, за които също платих. За сина си А. всеки месец плащахме по 90 лева за лекарства, тъй като беше непрестанно болен.

Искахме да получим личните си документи, затова се и оставихме да ни вземат пръстови отпечатъци. Тогава ни разпитаха. Трябваше само да потвърдим, че сме отпътували от Сирия заради войната. След около два месеца ни върнаха документите. Накараха ни да напуснем лагера в рамките на пет дни. Служителите ни уведомиха, че в България нямаме никакви права, и че няма да получим подкрепа при търсенето на жилище.

Отчаяно търсихме жилище, но българите ни дадоха да разберем, че не сме желани. Някои от наемодателите ни се подиграваха, че сме асоциални, тъй като имаме пет деца.

[quote_box_right]“Изведнъж двама мъже от български произход се спуснаха изотзад върху опашката. Абсолютно неочаквано атакуваха един от бежанците с нож. Неколкократно прободоха главата му, така че лицето му беше цялото раздрано. Полицията стоеше отстрани и не предприе нищо срещу нападателите.“[/quote_box_right]Г-н K.: Веднъж отидох да купя хляб. Бяхме много бежанци, които стояха на опашка пред хлебарната. Сами бежанците не се осмеляваха да излизат, заради зачестилите расистки нападения над бежанци от страна на българското население. Изведнъж двама мъже от български произход се спуснаха изотзад върху опашката. Абсолютно неочаквано атакуваха един от бежанците с нож. Неколкократно прободоха главата му, така че лицето му беше цялото раздрано. Полицията стоеше отстрани и не предприе нищо срещу нападателите. Едва когато другите бежанци се притекоха на помощ на нападнатия, двамата мъже избягаха.

След като пет дни по-късно все още не бяхме намерили жилище, трябваше да платим на един служител, за да можем да останем. След 18 дни един иракчанин, живеещ в България, се съгласи да ни даде стая. В нея нямаше отопление и капеше от стените. Наемодателят всеки ден бършеше стаята с парцал, но въпреки всичко беше студено и влажно.

Решихме да избягаме в Германия, тъй като там имаме роднини, които ни подкрепят. Една трафикантка ни помогна за отпътуването ни с един минибус. […]

Показание на г-н А.С.

„Всеки ден ни приканваха да се оставим да ни снемат личните данни, както е по протокол, нещо, което ние не искахме. Тъй като българските служители не ни даваха нито храна, нито вода, на четвъртия ден поддадохме на натиска и се оставихме да ни вземат отпечатъците. След това ни преместиха в един лагер.“

На … 2013 г. напуснахме Сирия. С помощта на трафикант преминахме през Турция и на … 2013 г. достигнахме до България. Трафикантът ни прекара през гората в близост до границата. Без предупреждение, трафикантът изведнъж изчезна и ни изостави сами в гората. Първоначално останахме там в продължение на един ден, след което се отправихме в посока на най-близкото село. След като пристигнахме там, изразихме желанието си пред жителите му да извикат полицията. Отново и отново казвахме „Police“. Най-накрая дойде полицията и ни прикани да дадем отпечатъците си. Ние обаче се възпротивихме, така че бяхме закарани в един затвор заедно с други бежанци. Всеки ден ни приканваха да се оставим да ни снемат личните данни, както е по протокол, нещо, което ние не искахме. Тъй като българските служители не ни даваха нито храна, нито вода, на четвъртия ден поддадохме на натиска и се оставихме да ни вземат отпечатъците. След това ни преместиха в един лагер.

[quote_box_right]“Понякога се налагаше да чакаме 3-4 часа, докато можехме да използваме тоалетната или местата за миене. Когато дойдеше ред на цяло семейство, то, естествено, имаше нужда от повече време, докато всичките деца биваха що-годе измити. Затова и често се случваше хората да се изпуснат в панталоните си, най-често това бяха жени и деца. Ние, мъжете, по-често се облекчавахме навън. Понякога се е случвало да не можем да се измием истински в продължение на 20 дни.“[/quote_box_right][…] Той се състоеше само от палатки, разпънати на един голям площад. Нямаше електричество. Неправителствените организации идваха ежеседмично в лагера и ни даваха нещо за ядене и пиене. Провизиите обаче не достигаха за всички, за да се нахранят. Лагерът беше препълнен и нямаше достатъчно санитарни приспособления. Понякога се налагаше да чакаме 3-4 часа, докато можехме да използваме тоалетната или местата за миене. Когато дойдеше ред на цяло семейство, то, естествено, имаше нужда от повече време, докато всичките деца биваха що-годе измити. Затова и често се случваше хората да се изпуснат в панталоните си, най-често това бяха жени и деца. Ние, мъжете, по-често се облекчавахме навън. Понякога се е случвало да не можем да се измием истински в продължение на 20 дни.

Когато валеше, водата влизаше в палатките. В тях отопление нямаше, винаги беше много студено. Чак след като ние, бежанците, протестирахме и изисквахме отново и отново лагерът да се снабди със светлина, монтираха фенери между палатките. Така поне имахме малко светлина. Тъй като здравословното състояние на децата и съпругата ми непрекъснато се влошаваше, помолих да бъдем изпратени в София. Първоначално ми беше отказано – казаха, че ако искам да бъда преместен, трябва да си наема адвокат. Тогава нещата биха се получили. Адвокатът ми беше предложен от тях, средствата за него трябваше да покрия, разбира се, сам. Бяхме около месец и половина в палатковия лагер.

Въпреки адвоката, служителите обаче бяха готови да се съгласят на преместване само срещу 100 лева. Платих ги и бяхме заведени в София. Преразпределиха ни в лагер на име “Военна рампа” – бивше училище. Лагерът вече беше препълнен – той разполага с около 800-900 места, но в него действително бяха настанени повече от 1400 души. Спортната зала на лагера беше задръстена от бежанци. Някои бяха опънали палатки в нея, а други използваха завеси за разделителни стени.

„За съжаление някои от другите бежанци въобще не разполагаха със средства. Не можех да изхранвам всички осем семейства, затова започнахме да ядем навън на улицата, незабелязани от другите бежанци. Когато синът ми получеше ябълка, го обграждаха поне 10 други деца-бежанци, които го гледаха жадно, самите те нямайки нищо за ядене. Не можех да понасям повече тази гледка, затова и решихме да ядем навън.“

Бяхме настанени заедно с 8 други семейства в стая, не по-голяма от 25 квадратни метра. В нея нямаше нищо. Беше много студена и миришеше на плесен. Всеки трябваше сам да се грижи за себе си. За щастие не сме от бедно семейство – роднините ни в Сирия и Германия ни подпомагат финансово. Закупихме завивки, матраци, съдове, един котлон и прочее. Всяко семейство използваше по една завеса за разделителна стена, за да може човек да има поне малко чувство за “лично пространство”. За съжаление някои от другите бежанци въобще не разполагаха със средства. Не можех да изхранвам всички осем семейства, затова започнахме да ядем навън на улицата, незабелязани от другите бежанци. Когато синът ми получеше ябълка, го обграждаха поне 10 други деца-бежанци, които го гледаха жадно, самите те нямайки нищо за ядене. Не можех да понасям повече тази гледка, затова и решихме да ядем навън.

[quote_box_right]“Случваше се да няма вода по цял ден. Хигиенните условия в лагера бяха жалки. Децата ни и всички ние имахме въшки и хванахме краста или нещо подобно. Цялото тяло ни сърбеше, кожата се белеше и разраняваше от чесането. Здравна помощ също не получавахме, трябваше сам да плащам сметките за лекари и прегледи.“[/quote_box_right]Помолих служителя да ни дадат друга стая – там действително имаше много празни помещения. Той каза, че нямало друга стая. Чак след като му дадох бутилка уиски и 100 лева, ни сложи с две други семейства в помещение, което също така разполагаше с малка отделна тоалетна. Там обаче невинаги имаше вода, топла вода пък –  въобще. Случваше се да няма вода по цял ден. Хигиенните условия в лагера бяха жалки. Децата ни и всички ние имахме въшки и хванахме краста или нещо подобно. Цялото тяло ни сърбеше, кожата се белеше и разраняваше от чесането. Здравна помощ също не получавахме, трябваше сам да плащам сметките за лекари и прегледи. Тази стая също преградихме със завеси. След 5 часа вечерта не можехме да напускаме лагера. Освен това можеше да очакваме расистки нападения от страна на българите.

[…]

Един друг път пазарувах с жена си, когато орда въоръжени българи се спуснаха към нас. Тъй като предположихме, че искат да ни набият, започнахме да бягаме от тях. Случилото се беше забелязано от други бежанци отдалече и те ни се притекоха на помощ. Оказахме се в числено превъзходство над българите, които ни оставиха.

Напуснах родината си, за да дам на децата си възможността да живеят сигурен живот и да имат добро бъдеще. Моята цел беше и е страна, в която можем да живеем сигурно и в която имаме бъдеще. Всеки път ме отпращаха.

[…]

„Една много възрастна жена йезиди от Сирия, страдаща от сърдечни проблеми, беше настанена на седмия етаж. Многократно молеше да й се ползволи да използва асансьора. Служителите й отказваха това, казвайки, че асансьорът е само за употреба на работещите там. Веднъж припадна от умора, качвайки се по стълбите. Извикахме линейка. За да занесем жената до приземния етаж, попитахме дали можем да използваме асансьора. Това обаче не беше разрешено от служителите. Ние, мъжете, носехме жената седем етажа надолу по стълбите. Състоянието й се влошаваше с всяка изминала минута, линейката обаче закъсняваше. След повече от два часа, най-накрая се появи, за да установи смъртта й. За около 5 или 6 месеца в лагера станахме свидетели на смъртта на трима бежанци, умрели поради недохранване, липсващата или ненавременна лекарска помощ.“

Една много възрастна жена йезиди от Сирия, страдаща от сърдечни проблеми, беше настанена на седмия етаж[2]. Многократно молеше да й се ползволи да използва асансьора. Служителите й отказваха това, казвайки, че асансьорът е само за употреба на работещите там. Веднъж припадна от умора, качвайки се по стълбите. Извикахме линейка. За да занесем жената до приземния етаж, попитахме дали можем да използваме асансьора. Това обаче не беше разрешено от служителите. Ние, мъжете, носехме жената седем етажа надолу по стълбите. Състоянието й се влошаваше с всяка изминала минута, линейката обаче закъсняваше. След повече от два часа, най-накрая се появи, за да установи смъртта й. За около 5 или 6 месеца в лагера станахме свидетели на смъртта на трима бежанци, умрели поради недохранване, липсващата или ненавременна лекарска помощ.

[quote_box_right]“От болницата бяхме взети направо от полицията, след като си платихме разходите по прегледа. За повече от един час ме държаха завързан, с извита назад лява ръка, за стола. Държаха ни 24 часа, без вода и храна. Задържането обосноваха с това, че при боя би могло да се е стигнало до наранявания от страна на българите и те биха могли да заведат дело срещу нас или да предявят претенции за обезщетение. Това, въпреки че ние бяхме нападнатите и ранените… През цялото време изпитвах болки и трябваше да спя на голия под. След 24 часа ме освободиха, без да ми върнат лекарствата.“[/quote_box_right]Веднъж децата ми играеха на двора, когато група от около шестима българи-биячи нападна лагера. Бяха въоръжени с пръчки и метални прътове. Исках да прибера децата си на сигурно място, когато единият от нападателите хвърли по мен прът, който удари дясното ми рамо. Паднах на земята. Служителите на лагера и полицаите просто стояха отстрани и не се намесваха. Някои от бежанците се появиха и се отбраняваха от нападателите, стигна се до бой с ножове и до няколко наранени бежанци. След като нападателите си бяха отишли, извикахме линейка. Но тъй като много време по-късно не се виждаше никаква линейка, тръгнах с един ранен бежанец от Палестина към болницата. За щастие рамото ми беше само извадено от ставата, а не счупено. В болницата ми го наместиха и ми дадоха болкоуспокояващи и един мехлем. От болницата бяхме взети направо от полицията, след като си платихме разходите по прегледа. За повече от един час ме държаха завързан, с извита назад лява ръка, за стола. Държаха ни 24 часа, без вода и храна. Задържането обосноваха с това, че при боя би могло да се е стигнало до наранявания от страна на българите и те биха могли да заведат дело срещу нас или да предявят претенции за обезщетение. Това, въпреки че ние бяхме нападнатите и ранените. В килията, където бяхме настанени, имаше само едно метално легло, без матрак или завивка. Взеха ми лекарствата. През цялото време изпитвах болки и трябваше да спя на голия под. След 24 часа ме освободиха, без да ми върнат лекарствата.

Няколко дни по-късно срещнах в лагера един приятел – християнин от Сирия, който беше наел за себе си и семейството си едно жилище. Беше поканен на интервю за снемане на идентичността. Разказа, че често бил канен на такова представяне и всеки път бил изпращан вкъщи. Други хора били принуждавани да дадат пръстови отпечатъци, но той не бил интервюиран. След като чакал почти целия ден, служителите му казали, че повече няма да снемат идентичността на никого за днес. Служителите идваха винаги само по веднъж седмично в лагера, и то само, когато очакваха присъствието на външни помощни организации. От друга страна, полицията в лагера винаги присъстваше, за да ни надзирава.

„След като този приятел се отправи ядосано към къщи, претърпя сърдечен инфаркт или нещо подобно пред един супермаркет, недалеч от жилището си. Веднага извикахме линейка, не знаехме как да му помогнем. От устата му излизаше пяна. Българите просто минаваха покрай нас. Полицията също само ни наблюдаваше отдалече. След около час и половина мъжът почина. Първо го покрихме с вестници, докато успяхме да намерим одеало. И в този случай линейката дойде едва след повече от 2 часа.“

След като този приятел се отправи ядосано към къщи, претърпя сърдечен инфаркт или нещо подобно пред един супермаркет, недалеч от жилището си. Веднага извикахме линейка, не знаехме как да му помогнем. От устата му излизаше пяна. Българите просто минаваха покрай нас. Полицията също само ни наблюдаваше отдалече. След около час и половина мъжът почина. Първо го покрихме с вестници, докато успяхме да намерим одеало. И в този случай линейката дойде едва след повече от 2 часа.

[…]

Веднъж исках да вляза в офиса на един от служителите, правещи изслушвания в лагера. Един полицай стоеше като охранител пред вратата и ми отказа достъп. Казах само, че искам да говоря с човека, провеждащ изслушването. Тогава полицаят извади един прът и ме удари по главата. Имах рана от дясно и отзад на главата си и кървях. Въпреки това, полицията ме залови и закара в затвора. Не се погрижиха за раната ми, ами аз самият я измих в мивката, когато ме допуснаха до тоалетната.

[quote_box_right]“… трябваше да подпиша декларация, в която пишеше, че се задължавам да не задавам въпроси в бъдеще и няма да предявявам искове срещу служителите или полицаите в лагера. Онзи, който ме накара да подпиша, ми каза, че ще трябва да чакам, колкото те намерят за нужно, и не трябва задавам въпроси. Като бежанец в България съм нямал никакви права.“[/quote_box_right]Бях четири дни в затвора, без вода и храна. Пиех вода от мивката в тоалетната. След като обитателите на лагера протестирали два дни за моето освобождаване, излязох на четвъртия ден от ареста. Преди това обаче трябваше да подпиша декларация, в която пишеше, че се задължавам да не задавам въпроси в бъдеще и няма да предявявам искове срещу служителите или полицаите в лагера. Онзи, който ме накара да подпиша, ми каза, че ще трябва да чакам, колкото те намерят за нужно, и не трябва задавам въпроси. Като бежанец в България съм нямал никакви права.

Тъй като ситуацията за нас в България беше непоносима, отпътувахме към Германия.

 

Превод от немски: Неда Генова.

Бележка: Излезе на български език и докладът на PRO ASYL „Унизени, малтретирани, изоставени: Бежанци в България„, преведен за Marginalia от Неда Генова и Йоана Христова.

[1]    Както в оригиналния текст, така и в този превод, думата “бежанец” е използвана в разговорното си значение. Тук тя обозначава всички чужденци, избягали от страните си на произход, в следствие на войни или други застрашаващи живота им обстоятелства, търсещи или имащи намерение да потърсят убежище в друга страна (бел. прев.).

[2]    Описанието на сградата в този епизод отговаря на РПЦ “Овча купел”, а не на “Военна рампа” (бел. прев).

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Pro Asyl

Pro Asyl е независима немска правозащитна организация, която се бори за правата на хората, търсещи убежище, в Германия и Европа. В нея участват индивидуални членове от цяла Германия, както и бежански и правозащитни организации, църкви, синдикати и т.н. Създадена е през 1986 г.