След Путин: хунта, революция или „Путин 2“?

Перспективите на руския режим в контекста на световния политически опит

Кризата ни заставя все по-често да се замисляме за бъдещето: в социалните мрежи и в малкото останали либерални медии се завърза оживена дискусия каква може да бъде „следпутиновата“ Русия. Мненията доколко устойчив е днешният режим в Русия, колко скоро могат да почнат промените, те мирни ли ще бъдат, или насилствени, както и каква Русия ще видим в резултат от тях, се разделиха драстично. Но системата на власт, възникнала при Владимир Путин, не е толкова уникална. Това значи, че сценариите, по които подобни режими слизат от политическата сцена, са известни. До каква степен опитът на други страни е способен да ни помогне да видим бъдещето на Русия?

За начало нека припомним някои най-ярки изказвания на участници в дискусията за перспективите на Русия след Путин.

Гари Каспаров: „Един от най-важните фактори, определящи по-нататъшното развитие на събитията, ще е начинът, по който Путин ще бъде отстранен от власт. Дори не си заслужава да се разглежда сериозно вариантът с доброволно оттегляне по примера на Пиночет или на Ярузелски, които така си тръгнаха от властта, защото той не е съвместим с базовата логика на съществуващия режим. Вариантите за дворцов преврат сам по себе си и за масови протести, които да доведат до падането на режима, също имат сравнително малки шансове за успех. Най-вероятно режимът ще падне в резултат от някаква комбинация на тези два сценария.“

​​​Олег Кашин: „Путиновите и свръхпутиновите черти, които имат критиците на Путин, вероятно са знак, че тях ги владее същият страх, който със сигурност го има и у Путин. Страх от загуба на властта, страх от това да се окажат лице в лице със ситуацията на неуправляем политически процес. Съблазънта да бъде заменена „лошата“ диктатура с „добра“ е, от една страна, идеализъм, а от друга – подлост. Няма добри диктатори и дори ако самият Гари Каспаров застане начело на процеса на „очистване“, ние, както вече е ставало, много бързо ще разберем, че сме попаднали под властта на неговите охранители, роднини и треньори, т.е. ще ни управляват хора, които от никого не са избрани и на никого не се отчитат.”

​​Карина Орлова: „Аз имам предложение какво първо трябва да бъде извършено след свалянето на Путин; и то е да се проведе лустрация. Но понеже ще е много сложно да я правим в съответствие с партийните листи, защото почти няма такива, които да не са прибягвали от една партия в друга, то следва да се забрани да заемат длъжности в държавния апарат и въобще да имат нещо общо с построяването на новата държавност на всички, които са родени преди 1980 г.“

Максим Горюнов: „Бъдещият Путин може да бъде същият като сегашният, т.е. безразсъдно проимепрски настроен, човек, който не се вслушва в разумни мнения и изобщо – мътен. Бъдещият Путин може да бъде като Горбачов, който също е сянка на Путин, но в други икономически, институционални и исторически условия. Бъдещият Путин, ако на руснаците невероятно, просто като в приказките им провърви, може да бъде като император Александър Втори, който е един успешен умерен реформатор и освободител на селяните от крепостничество. Не бива да се самозалъгваме, мечтаейки твърде нашироко за бъдещето. Следпутинова Русия ще бъде нещо като вариант на Русия на Путин, нещо подобно на един оттенък от „петдесетте нюанса на сивото“, ако трябва да илюстрирам ситуацията чрез заглавието на един нашумял напоследък роман. Нюансът може да е по-светъл или по-тъмен, това зависи от случайността и от това, какво ще изберем.“

По мнението на политолога, докторантката от Колумбийския университет в САЩ Мария Снеговая, която е специалист по проблемите на трансформацията на авторитарните режими, броят на възможните пътища за преход от сегашното положение към „постпутинизъм“ не е чак толкова голям, много по-сложно е да се прогнозира колко дълъг ще се окаже този преход.

Преди години, веднага след края на „студената война“ популярна беше теорията за „вълните на демократизация“. Според нея излизаше, че постепенно демокрациите в света стават все повече, а диктатурите и авторитарните режими намаляват. Но това не става изведнъж, а в няколко хода или „вълни“. Виждам, че бившите републики на СССР не оправдават напълно тази закономерност. Те някак си не искат с ускорени темпове да се демократизират. Някъде тези процеси спряха, някъде имаше – но не съвсем удачни – опити за демократизация. Теорията ли не е вярна, може би практиката я опроверга? Може би е твърде тесен времевия ни хоризонт, може би всичко още е пред нас?

Нека да припомня, че Самюъл Хънтингтън, който разработи тази теория, казваше, че след всяка вълна на демократизация непременно следва откат, връщане назад и това продължава известно време. Последната вълна  наблюдавахме в края на ХХ век, от 1974 до 1991 г., когато се демократизираха няколко страни от Южна Европа и паднаха диктатурите в Латинска Америка, можем да добавим и още много страни от Югоизточна Азия и накрая – посткомунистическите държави. Това, което наблюдаваме сега е просто неизбежният в такива случаи откат.

Но той продължава вече много време.

Миналата година „Фрийдъм хаус“, организация, която системно наблюдава състоянието на гражданските и на политическите свободи по света, отбеляза, че за девета година намалява броя на страните, където пространството на тези свободи се увеличава и обратно – расте количеството на несвободните или на частично свободните държави. Не само Русия, но и цялото постсъветско пространство е лидер в това отношение. Подобна динамика се наблюдава и в страните от Близкия Изток и от Северна Африка.

​​​Добре, що се отнася до Близкия Изток, при цялото ни уважение към хората в този регион, това се възприема като закономерно. Говорейки грубо и ненаучно, „там винаги е било така“. В постсъветския свят преди двайсет години имаше някакви надежди за достатъчно бърза демократизация…

И в руската история, и в тази на близкоизточните страни има много малко примери за демократически опит. Какво става? Формираните промеждутъчни режими, от типа на руския, какъвто той беше през 90-те години на миналия век, а той и тогава не беше изцяло демократичен, започват да „затягат гайките“, да намаляват степента си на демократичност. Това е връщането на назад. Но всъщност като цяло от началото на 90-те години на ХХ век демокрациите в света станаха повече. Но ние бяхме излишно оптимистично настроени по отношение на много страни, където обществените и политическите институти не са съвършени и поради това не позволяват на демокрацията да укрепне. Демокрацията е система с много изисквания, за нея е необходимо да се изменят както съзнанието на обществото, така и институциите, това е дълъг и труден процес. Ако се  изразим образно, то можем да кажем, че тя е мутация, тя е нещо, което, човечеството не е познавало през по-голямата част от историята си.

Казано с други думи, демокрацията не е норма. Защо тогава възникна представа, че тя трябва да се разпространява по света? Мутацията въобще е нещо ограничено, а нормата е това, което е разпространено. Може би не си струва да се надяваме на разширяването на тази „мутация“?

Ако си припомним биологията и теорията на еволюцията, то според нея много мутации след известно време се превръщат в норма. И тук е така: щом страните достигнат определено ниво на икономическо и културно развитие, нараства вероятността,че ще се демократизират. Това е защото условията за качеството на институциите, необходими за поддръжката на висок икономически ръст е по-добро при демократическите режими, не винаги, но обикновено е така.

Добре, а как протича този преход? Сега в Русия хората спорят за това дали веднага е възможен преход от режима, който съществува днес, към демокрация, или ще трябва да се премине през фазата на друг авторитаризъм, един такъв просветен авторитаризъм? Т.е. дали няма да дойде някаква благодетелна „хунта“, която ще провежда някаква по-различна от политиката на Путин и на хората му. Ще извърши необходимите реформи, а след това ще се оттегли и ще настане царството на демокрацията. Реално ли е това, ако разглеждаме опита на други страни? Очевидно в Южна Корея и в Тайван преди време стана нещо подобно. Мнозина говорят за опита на Чили, правейки уговорката, че разбира се, Пиночет беше кървав диктатор, но в края на краищата направи определени икономически реформи, а след това вече започна и демократизацията…

Като начало, нека изясним каква е природата на руския режим днес. През 90-те години, както вече казах, той беше промеждутъчен, преходен. А сегашният руски режим си е най-обикновена автократия: всички влиятелни медии са под контрол, не се допуска реална конкуренция на изборите и с много малки изключения всички разклонения на властта са под петата на един властови център. Разбира се, това си е, както и преди, една автократия, само че с формални избирателни процедури, при това на многопартийна основа.

В това има известна надежда. Защото, както показва опитът, някои автократии от този тип с времето са склонни към спокойна трансформация – даже като имаме пред вид, че сега смяната на този режим с друг чрез избори не е в сферата на възможното.

А що се отнася до това, как могат да станат промените, има една съвсем нова работа на Барбара Гедес. В съавторство с няколко други изследователи тя проучва как са станали преходите в различни автократии през периода 1946 – 2010 г. Според нея, има три варианта. Първият: някой от кръга на най-близките до лидера елити го сменя, но формално режимът си остава същият.

Това е операция „Приемник“, Русия я преживя през 1999 г., когато поставиха Путин на власт.

Вторият вариант е оптимистичен – когато действащата власт бива заменена с демократични лидери. А третият, забележете, че той е най-разпространеният, повече от половината изследвани случаи спадат към него е този, при който лидерът загубва контрол и властта минава в ръцете на друга групировка, която не принадлежи непосредствено към предишния властващ елит. Но тя отново установява автократия. Изглежда, че управляващият  елит е сменен, но същността си остава непроменена. Защо? Защото авторитарните режими в мнозинството от случаите унищожават пълноценните обществени институции в своята страна и не оставят големи възможности за развитие на демокрацията, която се нуждае от такива институции.

Къде беше осъществен този вариант?

Например при многобройните смени на властта в африканските страни. В Латинска Америка при много държави в средата на ХХ век, когато един автократ-популист биваше сменен от военна хунта, това беше типичният вариант. Освен това, при твърде много посткомунистически преходи – от Беларус до държавите в Централна Азия, където почти без промеждутъчен период комунистическите режими бяха сменени от нови автократии.

Как мислите, това вероятен вариант ли е за Русия?

Вероятен е, за съжаление. Според мен, много руски аналитици не съвсем правилно често сравняват сегашна Русия с латиноамериканските хунти, като подчертават доминацията на силовите структури, на спецслужбите, които контролират всичко и т.н. Всъщност по-коректното сравнение е с така наречените „неопатримонални режими“ в Африка. В един такъв режим лидерът или властващият клан удържа властта с помощта на система на личен патронаж, основан на неформални отношения, на лоялност и на лични връзки. Т.е. в такава страна няма институти, няма общи правила на играта, а организацията на властта е такава, че управляващият подкупва лоялните към него групи. При отсъствието на институти няма нищо, което да сдържа властта. Освен това една власт, организирана по такъв начин, няма желание да развива страната. Защото цялата политика фактически се свежда до това, че разни групи по интереси се борят една с друга за достъп до хранилката на държавата, която ги захранва. Цялата борба е за преразпределение.

​​​Тази картина е много позната и безусловно от нея струи сурова безнадеждност. Но все пак при това положение възможни ли са позитивни изменения? В скорошна статия във вестник „Ведомости“ политологът Дмитрий Тренин пише, че някакви промени може да има в бъдеще и те биха били свързани със смяната на поколенията в рамките на сегашния управляващ елит. Но не е съвсем ясно дали е израснало в Русия поколение, готово за промени. Възможни ли са резки промени вътре в самият путински елит, или там вече всичко е вече консервирано в рамките на схеми за преразпределение на ресурси в полза на техните джобове, така че всичко ще си продължава по същия начин?

Какво се разбира под смяна на поколенията – смърт на лидера и поради това неговото естествено отстраняване от властта? Това наистина е един от най-често срещаните варианти за смяна на авторитарни режими – такива като руския, т.е. персоналистични. Лидерът умира, а поради това, че всичко се крепи на него, то така или иначе следващият лидер ще е друг и в този смисъл неизбежно стават изменения. Но тук има проблеми, които пак са свързани с характера на режима. Например много латиноамерикански хунти се основаваха на опита да осигурят икономически ръст и поради това там бизнесът представляваше основната група, поддържаща режима. В тези случаи, когато не е имало икономически ръст, започва криза и след нея става политически преход, който като правило е повече или по-малко мирен. Нека си спомним, че даже Пиночет си тръгна от властта по мирен начин.

Но в неопатримоналните системи изобщо не става дума за икономически ръст и за блага за страната. Там всичко се свежда до това, в чии ръце ще е държавната хранилка. Разбира се, понеже такъв режим се основава върху преразпределението, то икономическата криза влошава много нещата. В Русия това вече се вижда, лека-полека нарастват протестните настроения, появяват се протестиращи групи, като например напоследък шофьорите на тежки камиони. А и елитът не е особено доволен. С това е свързано и количеството подаръци и подаяния, които хора като Тимченко, Ротенберг и други подобни на тях крупни олигарси получават от властта. Това тя прави очевидно с цел да ги „приласкае“. Но икономическата криза сама по себе си не е катастрофален удар за такава система.

​​​Защо? Защото има едно голямо мнозинство от граждани, които нямат достъп до хранилката, или ако го имат, той е много ограничен. По логиката на нещата, с влошаването на икономическата ситуация раздразнението на гражданите следва да нараства и това е заплаха за системата. С други думи в края на краищата системата трябва да се саморазруши.

Вие сте съвършено прав, но това значи, че възможностите за мирен преход се свиват. А от друга страна, протестът, идващ от низините, зрее бавно. В такива страни често хората с патриархално съзнание, макар и лека-полека, започват да разбират, че нещата стават все по-зле. А и бизнесът е много недоволен как се държи властта в такива системи и това ние в Русия също така го виждаме. Наблюдаваме как все по-често изявленията на бизнесмените започват да имат характера на отчаяни викове за помощ. Ако бизнесът е недоволен от ситуацията  в страната, а социалните низини се обединяват в такъв протест, тогава неопатриманалните режими се рушат. Появява се шанс за действително сериозни промени. Но протестът трябва да е мащабен и всеобемащ. Съзряването на такъв протест е много дълъг процес, такъв, който дълго време тлее на фона на устойчиво лошата икономическа ситуация. Тук трябва да съвпадне действието на няколко много важни фактора.

Всъщност вие говорите горе-долу същото, което преди два месеца каза Михаил Ходорковски: в Русия революцията не е изключена. Но ако правилно ви разбирам, вие мислите, че този процес може да отнеме достатъчно дълго време?

По-дълго, отколкото на мнозина им се иска. Въобще, както е известено, в Русия трябва да живееш дълго. Дори и преходът да се случи, няма гаранция, че след него веднага ще се установи демокрация. Но все пак руското общество има огромен потенциал. А и ние сме хора с повече или по-малко европейско съзнание, макар че това е констатация, към която трябва да се направят големи уговорки. Така че, мисля си, че не си струва да се отчайваме.

Такова беше мнението на Мария Снеговая, политолог, специалист по проблемите на трансформацията на авторитарните режими.

 

Материалът, чийто превод е поместен по-горе,  е публикуван на сайта на Радио „Свобода“ на 20 януари.

Превод: Емил Коен

Avatar

Ярослав Шимов

Ярослав Шимов е редактор на международната служба на Радио „Свобода“, международен наблюдател, води програмата „Време то на „Свобода“. Работи в радиостанцията от 1996 г. Роден е през 1973 г. и е завършил Журналистическия факултет на Московския държавен университет. Доктор на историческите науки, специалист по история на страните от Централна и Източна Европа. Автор на няколко книги и на десетки статии в научния печат и в масовите медии.