Следизборно – какво (не) се случи

Първият тур свърши. Част от кандидатите в битката за местната власт си отдъхнаха. Поне тези, които спечелиха от раз. Другите, които хвърлиха усилия да купуват гласове на халос, сигурно ближат рани. Но както казва народът „имали бол пари, дали ги“. За балотажа пак ще се наддава. И резултатите следващата неделя в голяма степен пак ще зависят от това кой кандидат с какъв ресурс разполага и колко може да отдели за предизборния алъш-вериш.

Всички медии до една цял месец се надпреварваха да повтарят, че на тези избори няма кампания, нито сблъсък на идеи, нито публично представяне на платформи за управление на общините – партийни или мажоритарни. Ако изключим т.нар. диспути в няколко от големите телевизии, същинска кампания наистина нямаше. Въпросът е – защо? Защо партиите и кандидатите за кметове и общински съветници почти не използваха традиционните методи за предизборна кампания, по-точно защо се отказаха от тях?

На първо място, защото разбраха, че както „Москва не вярва на сълзи“, тъй и българският избирател не вярва на обещания. Затова по-голямата част от кандидатите за местната власт не си направиха труда да обещават каквото и да е. Нито да се срещат с хората по места. Просто калкулираха, че това би било за тях загуба на време и ресурс. Прецениха, че вместо да плащат зали за предизборни срещи, в които да няма никого, освен актива на партиите, застанали зад кандидата, е по-добре да дадат тези пари на избирателя директно. А форми да го направят има не една и две. Хора, посветени в схемите за купуване на гласове, казват, че тази година в обръщение е ново ноу-хау, измислено от една класическа корпоративна партия в България. Най-общо, то предвижда пари за купуване на точно определен брой избиратели. От централата на съответната партия изчисляват колко гласове са необходими в града Х, за да бъдат вкарани N брой съветници на базата на прогнозна активност. Парите се дават на лицето, което организира схемата на място. Една част от тях остават за него, другите се разпределят между тези, които намират мераклиите да продадат гласа си (на някои места, предимно в ромските махали, ги водят групово до урните), останалите са за гласувалите „правилно“. Определената за тях сума се раздава на два пъти – едната част авансово, втората – след като излязат точните сметки след вота. Избират се цели фамилии, парите прибира най-възрастният от рода. Така едно голямо семейство може да изкара от гласуването средства, с които „да върже“ месеца.

Все по-силен става корпоративният вот. В държава със слаби институции и гражданска култура и страх за насъщния, особено в по-изостаналите икономически региони, това не е изненадващо. Една община като Казанлък е класически пример затова как се организира корпоративен вот и как най-големият работодател превзема с листа общинския съвет.

На места, обикновено в по-малките общини, купеният, контролираният и корпоративният вот са три в едно. Там работодатели с феодални нрави решиха да се възползват от публичния ресурс, който с парите от европейските програми се оказва апетитен дори и в малки населени места и се кандидатираха сами или чрез свои марионетки за местната власт. Някои от тях дори безцеремонно подмениха в листите актива на партиите, които ги издигат, със свои работници или приятели и така на практика се оказва, че решенията, важни за съответната общност, ще вземат обръчите от фирми. Но вече не през задкулисието, а напълно легитимно. Защо тогава спряхме да задаваме въпроса „Кой“?

Една от партиите, която издигна най-много сътрудници на ДС в тези местни избори, се опитва да стъпи в общини, където досега не е присъствала и не е имала никакво влияние. Не бърза, прави го бавно, стъпка по стъпка, на някои места дори само маркира територия. Или пък застава, без да го заяви публично, зад кандидати на други партии или коалиции. Финансира ги срещу определени ангажименти. А утре ще поиска от зависимия кмет политики, които в определени региони могат да създадат напрежение в обществото, да не кажа по-тежка дума.

За първи път на местните избори тази година нямаше и кампания за партийните листи или мина вяло и напълно формално. Отборната игра се провали, за сметка на соловата. Защото правото на преференциален вот даде надежда и на последните в листите. И те започнаха да си правят собствена кампания – с листовки, постове във Фейсбук, на маса или с директно пазаруване на гласове. При това ниво на култура, морален дефицит и нрави като нашите няма да е изненада, ако в общинските съвети попаднат не кандидатите с експертиза и граждански позиции, а такива, които, без да им мигне окото, ще продават интересите ни всеки път, когато трябва да гласуват за интересите на един или друг, който им плати. Затова все по-често в общинските съвети се разпознават не партийни, а лобистки решения. Ако изобщо могат да се разпознаят!

Изборите и тази година не минаха без фолк звезди, курбани, скара и алкохол, предимно менте. А все по-голяма част от хората, които продават гласовете си с охота, нямат проблеми със съвестта си. Земеделски производител от родопския край споделил с кмета си: „Искаш от нас да отидем в неделя да гласуваме. Това означава целия ден да не работим, да се изкъпем, жената и аз да облечем нови дрехи (с една дума уважително се отнасят хората към гласуването, тежест има в очите им), а после, като се върнем у дома, да седнем край трапезата. За всичко това средства трябват, а ние само ще изгубим пари този ден, няма кой да ни даде“.

Не са малко и хората, които си казват: ами че това са нашите пари, парите от партийните субсидии, които ние им плащаме. Тогава защо да не си вземем обратно част от тях? Подобни основания могат и да изглеждат напълно основателни и неукорими в нечии очи. Но са добър повод избирателят, за който политиците се сещат от избори на избори, да поиска намаляване на партийните субсидии.

Безобразните практики извън и на ръба на закона, които всички участници в изборите осъждат на думи, но използват, за да си осигурят място във властта, стават все по-устойчиви. И със сигурност ще ни маргинализират бързо като общество и държава. Мисля, че ни трябва някакъв възрожденски патос, за да избегнем подобна обща съдба. Има крайна нужда читавите хора в тази държава да спрат да гледат на политиката като на мръсна работа, а да я видят от друг ъгъл – като жертвоприношение. Или като битка, в която си струва да влязат. В името на децата ни. И на онези възрастни хора, част от които бавно гаснат в недоимък, а други – в тъга по напусналите ги синове и дъщери.

Все по-голяма част от обществото ни възприема като заплаха мигрантите и бежанците, които говорят чужд език, изповядват друга религия, а част от тях са и с различен цвят на кожата. А всъщност най-големите ни врагове са собствените ни политици, които възпроизвеждаме във властта всички ние с участието или неучастието си в избори като сегашните. Със своята алчност и продажност тези политици превърнаха България в бедна държава със слаби институции, огромна корупция, висока престъпност и мръсни нрави. Държава, която искат да напуснат все повече българи. И в която не искат да останат дори и най-бедните имигранти.

Avatar

Венелина Попова

Венелина Попова е журналист от БНР, кореспондент в Стара Загора. Носител е на наградата „Паница” за гражданска доблест.