Пътят на София след Диков

Реформиране на модела – какво е нужно да се промени

  • Борд от няколко човека, който да замени едноличната власт на главния архитект
  • Връщане на властта на експертния съвет
  • Промяна на градоустройствения план в посока интегриран план
  • Преструктуриране на Направление “Архитектура и Градоустройство” в чисто административна структура
  • Създаване на нова институция за научни и приложни градски изследвания, която да комуникира проектите с гражданите и да организира конкурси
  • Решение на устойчивото разпределяне на основните дейности свързани с планирането и управлението на градската среда в столицата като
    • събиране и анализ на данни
    • иницииране и координация на интердисциплинарни изследвания между университети, НПО и граждански групи
    • въвеждане на социална иновация
    • стимулиране на конкурсното начало и сблъсъка на идеи в изграждането на нови модели градски проекти

П.П

„… градовете все още имат нужда от планове. Но в контекст, дефиниран от различни урбанистични проекти, устройственият план не може вече да бъде всеобхващащ, вездесъщ инструмент за решаване на всичко, както е било непосредствено в следвоенните години. (…) Преди всичко трябва да се търси ‘проектна’ ориентация с различно съдържание от това на традиционния генерален план. В момента градът е отворен феномен и плановете, които го затварят с околовръстен път са неща от миналото. Функционалното зониране също изглежда неподходящо. … Вероятно и заради това новите урбанистични планове са процеси, които изискват по-комплексно изработване, включващо смесване на различни социални групи, администратори и експертни консултанти, водени от директор със солиден професионален и академичен опит…”

Хоан Бускетс, урбанист и преподавател, оглавил департамента по градоустройство на Барселона в периода на подготовка на Олимпийските игри (1983-1989)

Преди дни личности и организации, активни в сферата на публичната архитектура, градоустройството, градския дизайн и планирането, подписахме отворено писмо до политическото управление на София с предложение за дебат и промени в системата на градско планиране на София. Моментът беше избран неслучайно – веднага след решението на главния архитект на града Петър Диков да подаде оставка на 17 ноември. Писмото прави опит да продължи един дебат за това, дали и как методите на планиране на града водят до по-добър и качествен живот на жителите му.

Дебатът около главния архитект още дълго преди оставката му пое две основни посоки – в едната за основен отговорен за неуспехите на изграждане на публичното пространство беше поставена личността на главния архитект, другата отиваше по-далеч, твърдейки, че който и да е на мястото на Петър Диков, резултатът би бил не по-различен от получения в момента. Според втората теза системата на градско планиране не отговаря и не отразява реалностите на града – дълго натрупвани социални неравенства, преплитащи се интереси и инвестиционни намерения, съвременното разбиране за правото на град и публично пространство, заплашени природни зони и архитектурно наследство.

Със сигурност и двете гледни точки могат да бъдат приети до голяма степен дори само заради факта, че личността Петър Диков е с особено голям опит и влияние в системата на планиране. Не бихме могли да разглеждаме системата, без да обръщаме внимание и на основните ѝ властови елементи, които, умишлено или не, оформят нейните политики, гледните точки и посоки на развитие. В този смисъл, и да обсъждаме само системата на планиране на територията на София без приноса на един от най-влиятелните ѝ агенти, е невъзможно. И обратното – системата на планиране, особено в София, е толкова сложна и преплетена от действията на различни държавни и общински институции, че е абсолютна утопия да мислим, че един по-”морален”, “комуникативен” или “естетически чувствителен” заместител на Петър Диков би решил натрупаните проблеми, видими или невидими в публичните пространства на града.

Защо Петър Диков

Ако погледнем назад във времето, можем да разберем мотивацията при избора на Петър Диков през 2006. Той има дългогодишен опит като част от Националния център за териториално развитие (НРТЦ). Паралелно с това е основател и дълго време собственик на едно от най-големите архитектурни бюра, “Проарх”, което прераства и в няколко по-малки гравитиращи около него офиси. Закономерно или не, “Проарх” и днес успява да привлече едни от най-големите инвеститори в София.

Всичко в биографията на Диков говори, че той именно е човекът с нужния опит, който би могъл да се справи с хаотичното разрастване на града през 90-те, когато все още действа Общия план на града, разработен от Нейков през 1961. Спомням си, когато беше избран за главен архитект, мой колега от неговото поколение сподели, че по-добър избор едва ли може да бъде направен, имайки предвид професионалния му път в градоустройството. Тази надежда беше споделена и от много други. Неотчетеният по онова време проблем беше, че именно дългият опит на Диков в една остаряла система на планиране, пригодена към планирането на социалистическия град – с централно икономическо планиране, изграждан предимно с държавни инвестиции и неотчитащ желанието на гражданите да участват в тези процеси – може би ще му попречи да се осмели да я промени радикално, дори позицията му да го позволява. И ако планирането на града преди Диков беше хаотично или на места отсъстващо (регулацията след 89-та е крайно отречена) то по негово време с пълна сила се завърнаха функционалните градоустройствени и регулационни планове от 1970-те, които обаче този път се опитваха да регулират капиталистическия град. А неговото развитие е много по-динамично и зависи от съвсем различни и далеч по-многобройни фактори.

В търсене на плановете и визиите за града и публичното пространство

Междувременно дебатът дали градоустройствените планове, които императивно преопределят къде в градовете да се строят жилища, къде да има индустрия, къде бизнес, за десетки години напред, се разгаря из Европа още с бавния залез на следвоенния модел на социалната държава през 1980-те и 90-те. Постепенно опитът показва, че функционалният градоустройствен план, наследство от модернизма, е нанесъл непоправими вреди и разрушения в градовете, опитвайки се да постигне едновременно социално равенство и технологична революция. Гигантски инфраструктурни проекти са прорязали центровете на Лондон, Париж, Брюксел, Мадрид и много други. Стотици хиляди хора са преместени от живи градски зони, които да бъдат заместени от магистрали, жп пробиви или бизнес центрове, за да намерят нов дом в безжизнени предградия-спални. Запада Европа не иска никога повече да повтаря тези грешки. Търси се план за града, който не е толкова “втвърден” и императивен, който се опитва да усети социалните динамики на града, нуждата от публично пространство с човешки мащаб, както и инвестиционните желания и нужди.

Барселона се превръща в знаков пример за използване на публичните инвестиции от Олимпийските игри през 1992г., развивайки публичните си пространства в огромен мащаб, за да бъде малко по-късно пък критикуван за изгонването на жителите си от центъра на града – процес, който продължава и до днес. Билбао дава друг пример как един проект за музей на световноизвестен архитект може да катализира цялостна градска промяна на постиндустриалния град. За да се окаже само малко по-късно, че е направена подобна грешка като в Барселона – младите хора и локалната креативност изчезват от центъра на Билбао, за сметка на световноизвестния музей, който не се докосва до локалната култура. Тези два примера с двоен ефект обаче все още седят в основата на амбициите на много други градове в Европа и по света за реконструкция на центровете и публичните си пространства.

Постепенно все повече градове откриват магическия ефект на средния като мащаб, но изпълним урбанистичен проект – в рамките на един площад, част от важна улица, малък квартал или по бреговете на реката в града. В такъв проект много по-лесно се достига до собственици, обитатели, инвеститори и по-уязвими социални групи. Такъв проект – изготвен след дискусии, конкурс и от мултидисциплинарен екип – е с обозримо и по-лесно управляемо финансиране, а качеството и успехът му са по-предвидими. А при наличието на по-мащабна, но отворена и гъвкава урбанистична визия за града, позитивният ефект от такъв проект се простира далеч извън границите и обитателите му. Тези проекти няма да ги видите често публикувани и тиражирани по медиите, защото те не гонят блясъка и ефекта на музея в Билбао или операта в Сидни. Те имат за цел да осигурят качествен живот на жителите си, без да ги прогонят или да убият малкия им бизнес. Те са успешна операция в градската тъкан, която я прави по-богата, без да я унищожава.

Пропуснатите възможности на София

Този дебат, развихрил се между университети и институции за градско планиране по света, логично достига и в България, когато Университетът по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ) открива специалността “Урбанизъм” през 2002 г., включва се в обмяната на студенти и знание и започва да подготвя бъдещите градостроители, способни да променят остарелите модели и парадигми. За съжаление, вместо знанието да успее да промени институциите на София, се случва обратното – младите хора, които влизат в редиците на Столична община, продължават да изпълняват затворените технократични процедури за планиране на града. Петър Диков се произнася ясно: Общият устройствен план (носещ идейния модел на планиране от средата на миналия век) продължава да бъде основната визия за града, а всички други планови инструменти, които навлизат с членството на България в ЕС, са спомагателни или по-маловажни. В София се появяват и се изработват немалко новаторски инструменти за планиране, които имат много по-конкретни финансови измерения, основават се на съвременни анализи на града и съответно могат да имат много конкретно приложение – Интегриран план за развитие, План на трафика и др. Тези документи обаче остават в сянката на Общия устройствен план (приет 2009 г.) и неговата абсолютност.

Реалността не закъснява да покаже и съмнителния ефект на тази стратегия. В София големите инвестиции се случват не там, където Планът на София ги очаква. Основната стратегия на Плана да освободи полите на Витоша от презастрояване и да преобърне посоката на развитие на града на север изобщо няма и намерение да се случи. Кварталите на север от железопътната бариера остават извън мислите и преживяванията на софиянци, а съответно и извън плановете за публични или частни инвестиции там. По-късно като необходимо допълнение Направление “Архитектура и градоустройство” (НАГ) инициира проект (“Урбанистична гъвкавост и устойчивост” – TURAS, продължаващ и в момента) с идея да възстанови дебата върху тази много важна тема, засягаща едно от най-големите пространствени неравенства на града.

В това време, докато терените за планираните бизнес центрове по дължината на бул. “Тодор Александров” и бул. “Цариградско шосе” стоят празни, на уютни градски места като площад “Македония” започват да изникват огромни по мащаб, високи сгради, обещаващи все повече трафик. Линиите на метрото, прилежно начертани в Общия устройствен план, търпят генерални промени. А южната дъга на Околовръстния път прерязва кварталите, през които минава, и не осигурява дори една пешеходна връзка между тях и планината. Планът на София се оказва документ, на който е отделена немалко административна мощ, за да бъде непрестанно коригиран спрямо изпреварилите го обществени и частни проекти. И толкова за способността на ОУП на София да бъде визия за съвременния град.

Ако погледнем и от нивото на човешкия поглед, трудно откриваме добри примери за нови публични пространства. Десетките километри нови и ремонтирани улици и булеварди настоятелно отказват да приютят безопасната велоалея, по която да намерят алтернатива за придвижване всички онези, които не искат или не могат да се движат с автомобил. Автомобилите продължават започналото в следвоенните години обсебване на публичното градско пространство, за да достигнат в София невероятен брой на глава от населението, дори сравнено с най-големите градове из Европа. В центъра на града майките с детски колички и хората в инвалидни колички може би вече намират своя подходящ тротоар, но това не е реалността из квартали с дори току-що ремонтирани улици. Дори заради новопостроеното метро – проектът пример от последните години – Столична община е осъдена, че не позволява равен достъп за хора с в неравностойно положение.

Централният площад на града, Ларгото, остава вечно празен, а пешеходците се движат под земята, за да отстъпят място на автомобилния трафик. Женският пазар, от най-големия, най-евтин и посещаван пазар в града, алтернатива на молове и хранителни търговски вериги, беше унищожен, за да бъде малко по-късно заместен от лъскави павилиони. Това естествено изгони по-неплатежоспособните му обитатели и търговци, защото дотогава им осигуряваше възможност за работа, достъпни стоки или просто равен достъп до живо и пулсиращо публично пространство в центъра на града. Постепенно молът се превърна в онова чисто и сигурно място, което замести неосъществените търговски улици или площади. Всеки квартал се сдобива със своя мол или хранителна верига, бавно и сигурно убивайки малките бизнеси наоколо. Така и в София се появи непознатата дотогава тенденция градският живот да се затваря в частните публични пространства, за сметка на опустяването на градските улици и площади.

Финансови инструменти и воля за качествена промяна на София през тези години не липсваше. Липсваха инструментите за планиране, които отговарят на реалностите и желанията на съвременния град – гъвкави планове, платформа за дискусии и включване на гражданска енергия, архитектурни конкурси и сблъсък на идеи. Липсваше и институционалната воля за довеждането на поне един новаторски опит за планиране до успешен край.

От тук нататък

Ако, виждайки заглавието на този текст, помислихте, че ще прочетете готова рецепта за промяна на градоустройствената рамка на София, това няма да е факт. Така описаната история не претендира за абсолютност или изчерпателност, нито цели да стигматизира личността на главния архитект Диков или да го посочва като единствен виновник. По-скоро тя е една от гледните точки и опит за анализ на това, какво се е случило дотук в планирането на София през последните години. Твърдя, че без опити за повече такива анализи, дори и от вътрешността на системата, няма как да поставим база за идеи за промяна на системата за планиране, нито за посока за еволюцията ѝ.

Пътят на София след Петър Диков минава през това да си дадем сметка какво е направено добре и какво зле дотук не само през последните 10 години, но и преди това. Отвореното писмо към кмета и Общинския съвет на София има за цел да провокират възможно най-бързо този дебат и да предложи решения как да се продължи от тук нататък. Предложения вече се въртят в пространството: борд от няколко души, който да замени едноличната власт на главния архитект; връщане на властта на експертния съвет; промяна на градоустройствения план в посока интегриран план; преструктуриране на Направление “Архитектура и Градоустройство” в чисто административна структура; създаване на нова институция за научни и приложни градски изследвания, която да комуникира проектите с гражданите и да организира конкурси. Реформирането на модела трябва да намери решение на устойчивото разпределяне на основните дейности, свързани с планирането и управлението на градската среда в столицата, като събиране и анализ на данни, иницииране и координация на интердисциплинарни изследвания между университети, НПО и граждански групи, въвеждане на социална иновация, стимулиране на конкурсното начало и сблъсъка на идеи в изграждането на нови модели градски проекти. Това са само част от идеите. Преди обаче да се пристъпи към институционална промяна на модела, трябва да си дадем сметка какво е нужно да си отиде от него и какво точно би го заменило.

 

Използвана литература:

Busquets, J. (2000) Urbanism at the turn of the century, The Fifth Van Eesteren/Van Lohuizen Lecture, pp 4-20

Ковачев, А. (2005) Зелената система на София, Пенсофт, София

Лабов Г. (2000) Съвременното градоустройствено развитие (1938-1999), в „София – 120 години столица”, БАН, академично издателство ‘Марин Дринов’

Avatar

Павел Янчев

Павел Янчев е архитект и урбанист, завършил е катедрата по градоустройство в УАСГ (2007) и Master of Human Settlements в KU Leuven (2012). Работил е с фирма СТОА в София и Москва, с архитектурните студия ZOOMStudio в София, ARTER и Art&Build в Брюксел. Бил е автор на архитектурното списание AbitareBulgaria, а в свободното време пише в блога си View.point (pavel-yanchev.blogspot.com).