Соломон Бали: България е място, където винаги ще идват бежанци

Соломон Бали е президент на „Б‘ней Б‘рит“ и член на изпълнителния комитет на „Б‘ней Б‘рит“ – Европа.

Г-н Бали, обществото не знае за инициативата на авторитетната организация „Б‘ней Б‘рит“, свързана с бежанците. Моля, разкажете подробности.

Инициативата започна с появата на кризата с бежанците в България през 2013 г. Всички видяхме, че нито държавата ни, нито обществото е готово за вълна от сирийски бежанци. Ние сме еврейска организация, създадена преди 170 години, и една от основните ни цели е да подпомагаме хора в нужда и хора, които са преживели някаква трагедия. Решихме да се включим, да подпомогнем както имигрантите в България, така и институциите, които трябва да им осигурят определен вид услуги, за да могат бежанците максимално бързо и лесно да възстановят своето достойнство и живота си. Централният Израилтянски Духовен Съвет , Организацията на евреите в България „Шалом”, както и Ашомер Ацаир имаха също инициативи. Мисля, че първите, които изпратиха деца в лагерите, за да бъдат заедно с децата на имигрантите, бяхме ние – еврейските организации. Но това е първата степен, когато трябва да покажеш на човека, че не го мразиш, че той е дошъл на едно може би по-добро място, където може да живее, и че на това място хората го приемат. Както казах, обществото и държавата не бяха готови. Сериозни проблеми имаха и Агенцията за бежанците, и хуманитарните организации да съчетаят усилията си да подпомогнат бежанците. Ние подходихме по друг начин към това предизвикателство. С директора на световния център на „Б‘ней Б‘рит” в Йерусалим стигнахме до заключението, че най-добре е да предоставим помощ чрез обучение на хора, работещи с бежанците. Привлякохме специалисти от IsraAID (хуманитарна организация, на която сме съучредители и която подпомага хора от цял свят по време на кризи), защото те знаят как да работят с хора, преживели бедствия, войни, насилие. Те имат проекти в Хаити, Фукушима и други точки на света. Огромната част от бежанците са хора, преживели травма. Хора, идващи от територии на конфликт, хора, сменили няколко държави, хора, напуснали домовете си без нищо. И в това отношение, имайки капацитет и връзка с организации, които са развили тази експертиза, ние се ангажирахме да ги доведем тук и да обучат служителите на Държавната агенция за бежанците, на Червения кръст, на Столичната община.

През март дойде тук Fact Finding mission – Мисия за установяване на фактите. Имахме пълното сътрудничество от страна на Държавната агенция за бежанците и от Червения кръст. Това е резултат и от доброто ни сътрудничество с вицепремиера и министър на вътрешните работи г-н Йовчев, както и с г-н Чирпанлиев и, разбира се, с Червения кръст, с който „Б‘ней Б‘рит” има партньорски отношения от десетилетия. Бих желал да подчертая, че институционално всички врати бяха отворени за нас. Изключително бързо бе осигурен достъп и до местата за приемане на бежанците и мисля, че имахме изключително откровени разговори с представителите на тези институции, за да установим какви точно нужди имат те. Резултатът бе създаване на програма, която да обучи служителите как да реагират и как да работят с хора, преживели травма, и да им даде практически насоки как и по какъв начин да подходят към интеграцията на тези бежанци, които остават в България. Вече минаха два модула от програмата – през юни и през юли, участваха около 50 души от агенцията и от Червения кръст. Доколкото знам, през юли е имало и представители на неправителствени организации, които са се включили към тренингите. Подобно обучение ще има през август, евентуално и през септември или октомври. Крайният продукт на тази дейност се очаква да бъде и една брошура с много прости практически насоки, нещо като наръчник за човека, работещ с бежанци. Брошурата ще бъде издадена на български, ще има и копие на английски език. Целта ни е това помагало да бъде от полза на служителите на агенцията за бежанците, на Червения кръст и на служителите от социалните служби в общините, които ще трябва да се занимават с интеграцията на получилите статут бежанци , когато те напуснат лагерите и когато преминават, така да се каже, на грижите на общински власти.

Вече знаем, че се връщат бежанци от Германия, идват нови вълни от Сирия. За колко хора смятате, че ще бъде нужна помощта ви. Едно е да подготвите служители, както вие описвате за около 3000 бежанци, друго е, ако те се окажат към септември месец около 7000. Припомням, че над 2500 бежанци ще бъдат върнати от Германия…

Никога не сме си поставяли задача да определяме броя на евентуалните имигранти, които ще се появят в България. Това не е наша работа, това е работа на държавните институции, които трябва да се справят с въпроса. Нашата задача е да помогнем на тези институции да могат да се справят със задачите си и по-скоро да могат да се справят с изискванията на обществото към тях. Доколкото знам, вълната, която се очакваше да се случи тази година, не се случва. Имам информация от агенцията за бежанците, че те са готови да приемат около 7000 до 8000 бежанци, което, предполагам, по техните изчисления, е реалистично число. Даже, доколкото знам, в него е включен сериозен запас. Тоест, в местата за приемане имат около 3000 души, а капацитетът, който са изградили, доколкото знам, е за 7000 или 8000 души. Така че, според техните дума, те са готови да приемат това предизвикателство. Надявам се, че това е истина.

Наскоро видяхме по телевизиите бунтовете в лагера за бежанци във „Военна рампа“. Какво е обяснението ви?

Доколкото разбрах от медиите, във „Военна рампа“ бунтът е на хора, които вече са получили статут, т.е. те би трябвало вече да се намират във фаза 2 – излизат от патримониума на агенцията за бежанците . Тези хора би трябвало да бъдат поети от социалните служби на социалното министерство, министерството на образованието, министерството на здравеопазването и на общините. При срещите в лагерите през март се видя, че не малка част от бежанците са тръгнали с очакването, че, влизайки в България, те влизат в Шенгенското пространство. Това не е така. За да напуснат България, макар и да имат статут, трябва да получат визи за съответните страни, в които искат да отидат. Голяма част твърдяха, че имат роднини или познати в Германия, в Белгия, в Дания, в Швеция. За да могат да отидат там, трябва да получат визи от съответните страни. И в този смисъл аз разбирам фрустрацията на хората, но не виждам как нашето правителство би могло да реши въпроса с визите, защото те се издават от други органи, на други страни.

Може би причините хората със статут да се бунтуват са, че извън лагерите нямат перспективи. Обществото е резервирано към тях, няма работни места в съответствие с квалификацията им, изглеждат обречени  да живеят само в тези затворени пространства. 

Бунтове се случват по различни поводи в лагерите. Да живее човек в лагер не е най-доброто нещо, което може да му се случи. Там се развива култура, която, бих казал, е проблемна за всеки нормален човек. Понякога бунтовете са резултат и на противоборства вътре. Тези бунтове не са свързани, според мен, с реален сблъсък на тези хора с невъзможността да се интегрират в нашето общество. Бих приел за легитимен подобен бунт, ако те са изведени от лагерите и там вече се е случила невъзможността им да се интегрират. Както се случи в Розово.

Правозащитни организации, които работят на терен и подпомагат бежанците при нарушаване на техни права по отношение на здравеопазване, образованието на децата им, недискриминация при търсене  на работни места, изнасят данни за грубо отношение на надзирателите към тях. Доколко реален е този проблем, има ли решение?

Не мога да коментирам. Нямам информацията. От това, което аз съм видял в лагерите – във „Военна рампа“ и в Ковачевци, не мога да твърдя, че има лошо отношение към тях. Даже бих казал – напротив. Имах възможността няколко часа до стоя в Ковачевци. Нямам претенции за изчерпателност, все пак за това време не можеш да видиш всичко. Но това, което аз видях, беше, първо, едни добри отношения на администрацията на лагера в Ковачевци с хората, които живеят там, и, второ, видях, че има различни групи бежанци. Те се разделят по това кой как се отнася към бъдещето си. Имаше хора, които заявиха, че не желаят да правят нищо в България и искат моментално да бъдат изпратени в Германия и, бих казал, доста войнствено настояваха българското правителство да им осигури немски визи. Имаше и хора, които бяха вникнали в същината на проблема с пътуването си извън България и твърдяха, че биха опитали да построят живота си тук. Бежанците са различни по отношение на очакванията им, различни са по отношение на това откъде идват и защо идват. И затова, според мен, е важно и се радвам, че нашите партньори от институциите, с които работим, казаха, че точно този тип обучение е нужно на техните служители, за да могат те да установяват нуждите на хората, видовете фактори, които стоят зад едно или друго поведение и съответно да опитват да правят максималното тези клети, нещастни мъже , жени и деца да се върнат към един нормален начин на живот.

Съществува мнение на външни наблюдатели, че бежанците идват в България заради транзитните възможности към други страни-членки на ЕС. Защо бежанците от Сирия не избират Турция, където има повече възможност за работа? Турция е мюсюлманска държава, интеграцията би била по-лесна?

Гледайки отстрани, ситуацията в Турция не е особено лесна за тях. По различни оценки на организации, работещи с бежанци, в Турция има между половин и един милион бежанци. Предполагам, че това количество хора от един момент също започва да предизвиква определени напрежения между пристигналите и местното население и е нормално част от тях да се насочат към Европа. Пътят към Европа минава през Гърция и България, няма откъде другаде да мине. Интересен е фактът, че голяма част от сирийските бежанци всъщност са кюрди. Това задава някои въпроси, на които аз не мога да отговоря – защо само кюрди идват в България и дали това не е някакъв предварителен филтър, направен от някого.

Крайнодесни партии в България виждат различни връзки на сирийските бежанци с джихадистите от Близкия изток. Твърдят, че те внасят насилие и застрашават българите.

Погледът върху бежанеца като човек, който носи проблеми, бих казал, е изключително антихуманен и отвратителен. Бих помолил всеки да погледне семейната си история няколко поколения назад и съм сигурен, че всеки ще намери в нея хора, които поради някакви причини са били или бежанци, или емигранти и въобще са сменяли местожителството си поради един или друг повод . От тази гледна точка това подозрение към бежанците е неадекватно. Доколкото имам представа от медиите, българските институции работят на границата и в резултат на тази дейност има хора, желаещи да получат статут в България, които са върнати по подозрение, че имат връзка с някакъв вид проблемна дейност.

Правозащитната организация „Амнести интернешънъл” направи наскоро в София интересна кампания за доброволческия труд за подкрепа на бежанците. Доброволци от цял свят издигнаха плакати  с надпис „Крепостта Европа“. Посланието им бе, че ЕС   не иска да приема бежанци. България на свой ред слага заграждения на границата ни с Турция, които спират хората, но не решават техния хуманитарен проблем. Има ли бъдеще за отблъснатите от родината си хора?

Въпросът с бежанците е сложен. България не е първата страна, в която те идват. Преди това са минали през няколко страни. И възникват чисто законови въпроси по техния статут. Не съм специалист по темата, но България не е първата страна, която по международните конвенции трябва да им предостави убежище. Според мен поведението на нашите власти е адекватно. Има начини за влизане в България и това е през граничните пропускателни пунктове. Има и друг момент. Тези хора, минавайки през граничните бразди, са изложени на определен риск. Това никак не е малко. Така че не мога да твърдя, че това е само враждебно действие спрямо тези хора. За мен това по-скоро са стъпки в посока тези потоци да бъдат канализирани.

Като представител на еврейска организация как бихте коментирали въпроса за създаването на крайнодесни партии? Според  гражданските и либерални кръгове  това са тип фашистки организации, чиято идеология е недемократична, расистка, дискриминационна. Трябва ли да бъдат регистрирани?

Българинът е един нормален човек. Има хора добри, има хора, които подкрепиха бежанците по всякакъв възможен начин. Но има хора, които се възползват от възникналата ситуация, за да развиват отвратителна, бих казал направо нацистка пропаганда. В това отношение е много важно обществото да бъде правилно информирано, за да може да си създаде правилна оценка за това, което се случва, и да реагира човешки на ситуацията. България е на такова място, че при нас винаги ще идват бежанци. За мен е важно как тези бежанци да бъдат полезни за себе си, а, бидейки полезни за себе си, да бъдат полезни и за всички нас, тъй че да не бъдат причина за някакъв вид противопоставяне между нас, българските граждани, и тях, хората, които идват от някъде. Нацистките партии се създадоха доста преди тази криза. Техните активисти са ни познати от десетилетия. Тяхното говорене и действия не са някаква новост. Просто в момента имаха още един допълнителен повод, за да изявят себе си. Да се опитат да от отнемат от държавата прерогативите й. През ноември миналата година видяхме патрули в центъра на София. Въпросът, мисля, беше правилно решен… Присъствието на този тип партии не е български феномен. Можем да го видим навсякъде в Европа.

Известен сте като активист срещу провеждането на “Луков марш” в София, както и на редицата други инициативи срещу скинхедс, срещу словото на омраза. Нека да  се опитваме да опишем българския случай в “кафяво”!

Възникването на неонацистки партии  се случва в цяла Европа в последните години. Частично този процес  може да се обяснява с икономическите проблеми в Европа и в България, но това не е всичко. Има хора, които живеят от омразата, които градят цялото си съществуване на база на посочването на другия като проблем за тяхното днешно съществуване и те са в състояние да обвинят всекиго за това. Дали това ще са бежанци, дали ще са хората със сини очи или хората, изповядващи друга религия, това няма абсолютно никакво значение. Много лошо впечатление правят медии, които застават зад тази кампания. Дават гласност на подобни мнения. Познавам журналисти, които активно се занимават с това, ползвайки трибуната на медии, които ние приемаме априори за демократични и в този смисъл легитимни.

Ето, вижте случилото се в Аспарухово. Тази трагедия  е резултат на  природно бедствие, но циганите бяха обвинени за всичко. И беше развита кампания на тази основа и, за съжаление, частично бе намерена обществена подкрепа за нея. Мога да дам пример с един журналист от Варна, който работи в Дарик – Варна, пише за вестник „Новинар“, преди години беше посочен от либералната общественост като проблемен и за заради това му беше отнета наградата за млад журналист „Черноризец Храбър“. Този журналист продължава да пише същите неща, със същия интензитет. И да има трибуната за това.

Говорите  за  Калин Руменов. Той формира аудитория, която се интересува от антиеврейски и антицигански послания.

Анти- еврейски, анти- ислямски, въобще анти- либерални, бих казал анти- демократични.

Колко емблематичен е Калин Руменов за българската журналистика?

Аз го откроявам като ярък пример, но, за съжаление, твърдя, че не е изключение. Не може медиите да се държат безкритично към това на кого дават поле за изява. Когато говорихме за опитите да се създаде абсолютно нацистка партия, хората които стояха зад това нещо, дефилираха във всички най-мощни медии в България – телевизии, радиостанции и вестници. Абсолютно безкритично. Това за мен показва, че в нашето общество и в журналистическата гилдия има проблем.

Този проблем е резултат на собствените ни етнически и религиозни предразсъдъци?

Точно това е. Проблемът е свързан с предразсъдъци, с наложени стереотипи, от които явно части от нашето население не могат да се отърсят. Тези стереотипи и нагласи, съответно биват ползвани, за да бъдат остойностени в някакъв вид политическо представителство. Това го виждаме в не малко политически проекти. Фактът, че хора с подобен тип изяви бяха избрани за евродепутати, говори достатъчно ясно.

Преди дни Ангел Джамбазки постави в Европейския парламент въпроса за инструментите на ЕС за спиране на имигрантите. Както виждаме, България ще се запомни отново с  депутат, известен с ксенофобските си възгледи. Ще има ли реакция на предложенията на Джамбазки, като знаем,че в Европейския парламент има твърде много представители на крайнодесни партии.

За съжаление, България изпрати и в предишния европарламент представители на ксенофобията. Имахме двама представители на Атака, сега е Ангел Джамбазки от България без цензура, известен с расистките си възгледи. В този смисъл не съм сигурен, че можем да се похвалим, че сме намалили влиянието на тези политически проекти в нашия обществен живот. Моята оценка е, че те няма да изчезнат, все още са фрагментарни, т.е. не са се обединили в един общ блок, но като човек, който следи от години тези процеси, твърдя, че се правят сериозни опити този блок, да го наречем блок на омразата, да бъде обединен. И това може и да се случи. Не е имагинерно.

Разговаряме с вас на 18 юли, годишнина от трагедията в Сарафово. Искам да изразя  още веднъж съболезнованията си към близките на жертвите на атентата. Като представител на еврейска организация, бихте ли казали какво знаем днес за извършителите на този брутален акт?

Ужасяваща трагедия! Казвам го като човек, който се е почувствал лично засегнат. И смятам, че огромна част от нашите съграждани се почувстваха лично засегнати от нея. Не само защото това убийство се случи на наша територия и бих казал, че в някаква степен разруши илюзията ни, че ние сме някаква свободна от подобен тип действия територия. На 18 юли се навършват и 20 години от деня, в който същата организация  взриви еврейския център в Буенос Айрес – там загинаха 85 души и няколко стотин бяха ранени. Така че това поставя въпроса за нашето отношение към тероризма и към отговора на демократичния свят към тероризма.

Ние живеем в раздиран от противоречия свят, в който тероризмът е фактор. И в този смисъл нашето общество трябва да си отговори на много въпроси.

Има съвет на религиозните общности. Независимо, че едни се молят в църква, други в джамия, трети в синагога, ние всички сме деца на създателя и има базови ценности, които ни обединяват, те са важните и към тях трябва да се придържаме. Не да търсим това, което би ни изправило едни срещу други. А да приемаме различието на другия като нещо, което може да ни допълни.

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).