Срещу системата: още един човек осъди България в Страсбург

Станков е интелигентен и тих човек. Обича да чете книги. Мечтае да живее в малка къща с градина в тих и спокоен град. Да помага на другите с каквото може и евентуално така да изкарва прехраната си.

Но сега живее в Дом за възрастни с умствена изостаналост. Препрочита отново и отново малкото книги, до които има достъп. Заниманията в институцията са насочени към научаване на буквите. Ирония, от негова гледна точка.

Станков е поставен под ограничено запрещение през 1999 г. Решението е постановено на базата на неговата медицинска диагноза. Психичното заболяване, датиращо отпреди много години, е единствената причина днес той да няма права. Макар още преди много години кризите да са отминали. След годините в институция, самият той е започнал да забравя точните обстоятелства около запретяването си. Никога не е и разбирал защо това му се е случило.

Той обаче разбира много добре какво преживява сега. Годините изолация, годините, в които не е могъл сам да взема решения за живота си, са го отдалечили от света, в който всички ние живеем. Днес той не страда толкова много от последиците на кризата, преживяна някога, днес той страда от последиците на изолацията и депривацията в институцията. Страда от това, че години наред е бил лишен от всякаква форма на автономност, от факта, че през тези години не е бил разпознаван като личност със свои желания и предпочитания, еднакво от правото и от света.

След решението за поставяне под запрещение Стефан Станков е настанен в Дома за възрастни с психични разстройства в Драгаш войвода. Никога не е искал да попадне там. Нито в друга институция. Но животът и обществото са били неумолими. Никакви социални услуги не са били налице, нищо, което да му помогне да преодолее кризата, нищо, което да помогне на семейството му да се погрижи за него. Най-вероятно семейството дори е получило „професионален” съвет да го настани в институция „за негово добро”.

Условията в институцията в Драгаш войвода били кошмарни. Всички хора, настанени там, носели стари, износени военни униформи. Живеели в условия на студ и глад, без медицинска помощ и социална подкрепа. Психологическата помощ била лукс, за който никой не помислял. Хората, настанени там, знаели, че са изпратени на това място, за да умрат. Нямало нужда да им се казва. Смъртните случаи били достатъчно често явление. Смърти, причинени от студ и глад, от нелекувани заболявания. Да оживееш, било въпрос на лична издръжливост. След разкрития, направени с помощта на Български хелзинкски комитет, институцията била закрита през 2002 г.

Закриването й обаче не донесло свобода на Стефан Станков и другите, които били в неговата ситуация. Вместо да им бъде предложена реинтеграция в общността, социална услуга и психологическа подкрепа за преодоляване на преживяното в инстиуцията, те просто били преместени на други места, в други институции. Така, както се преместват вещи. Виждала съм дори документ за това. Преместването е удостоверено по начина, по който се удостоверява преместването на предмет. Стефан Станков е бил предаден по опис, в който освен него са описани няколкото негови лични вещи – лична карта, дрехите на гърба му. От Драгаш войвода бил преместен в Русокастро – далечно, изолирано място. Институция.

Години след това срещнах Станков. Срещнах го в институцията. Незабавно започнахме усилия за отмяна на запрещението му. Нямаше резултат. Прокурорът, работещ по това дело, поиска да представим удостоверение за наследници на Стефан. Човекът беше жив, но системата – никоя система – не можеше да види живия човек през мъглата на запрещението. Сякаш то беше отнело не само правото на човека да действа самостоятелно, то беше отнело човешкото му качество.

След изчерпване на правните възможности за отмяна на запрещението, Стефан Станков подаде жалба пред Европейския съд по правата на човека.[1]

На 17 март 2015 г. Европейският съд по правата на човека постанови решение, с което осъди България за нарушаване на правата на Стефан Станков. Съдът призна, че са нарушени правата му по чл. 3, чл. 5, чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. С други думи, съдът призна, че спрямо Станков е нарушено правото му да не бъде подлаган на нечовешки и унизителни условия и отношение (да не бъде подлаган на мъчения), нарушено е правото му на свобода и сигурност, правото му на справедлив съдебен процес, както и правото да разполага с ефективни правни средства за защита на правата си.

Решението по делото Станков срещу България не е първото по рода си.

През 2012 г. Европейският съд по правата на човека осъди България за нарушаване на същите права, на друг човек, настанен в институция по делото Станев срещу България.

Решението по делото Станков идва 3 години по-късно, за да възстанови справедливостта за конкретния човек, но също така за да алармира отново за лиспващата реформа в България.

Хората с увреждания, 3 години след решението Станев срещу България, все така живеят в институции. Промените, доколкото ги има, са формални. В големите институции се изграждат по-малки и се наричат с други имена. Хората пак се местят като предмети. Системата продължава да забравя, че те са човешки същества.

На 9.04.2015 г. на страницата на Министерството на правосъдието е публикуван законопроект на Закон за физическите лица и мерките за подкрепа, който ще отмени запрещението и ще позволи на хората с увреждания да се радват на автономност и човешки права, като получат онази подкрепа, от която се нуждаят.

 

[1] Делото беше заведено с подкрепата на Български хелзинкски комитет и Mental Disability Advocacy  Center, а работата по съществото на делото се осъществи с подкрепата на Mental Disability Advocacy  Center.

Avatar

Анета Генова

Анета Генова е адвокат. Правен консултант на Mental Disability Advocavy Center за България. Работи по случаи, свързани с защита на права на хора с психо-социални и интелектуални затруднения, както и с жертви на домашно насилие. Работи по изследователски проекти, свързани с тези теми, както и с теми за защита правата на децата. Работила е в Български Хелзинкски комитет, както и в сътрудничество с Фондация "ПУЛС" - гр. Перник. Била е съдия.