Стефан Дечев: Две държави, две истории, много „истини“и една клета наука

от -
1 664
Стефан Дечев, снимка: БНТ, История.бг

 

Вече са ни известни съставите от македонска и българска страна на съвместната мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси съгласно Договора за добросъседство. Какво можем да кажем за българския и македонския екип в нея? Казва ли ни нещо съставът на двата „отбора“ за намеренията и очакванията на София и Скопие от бъдещите срещи и разговори? Какво се крие зад първите изявления на някои от българските участници и мълчанието на македонските? Как можем да тълкуваме изявленията по исторически въпроси на официални лица в София и Скопие от последната година? Какви изводи можем да си направим вече за стратегиите на българския и македонския екип? Кои са трите ключови македонски, но и трите ключови български отстъпки, които трябва да бъдат направени? Може ли науката да реши българо-македонския исторически спор или ще сме свидетели на едно по същество политическо противопоставяне? Тези и редица други въпроси в три последователни текста ще разгледа историкът Стефан Дечев в познатата на читателите ни негова редовна рубрика в „Маргиналия“ „Скритата История“. Днес публикуваме първата част. Очаквайте скоро и другите две.     

Втори „нишан“ към мултидисциплинарната експертна комисия

Още час-два след подписването на договора между премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов на 1 август 2017 г. заявих, че политиците и дипломатите предвидили формирането съгласно чл. 8, ал. 2, „Съвместна мултидисциплинарна експертна комисия по исторически и образователни въпроси („Заедничката мултидисциплинарна експертска комисија за историски и образовни прашања) едва ли имат ясното съзнание, че и на двете места почти никой няма желание да се занимава с миналото и „историческите събития“, и то тъкмо „експертно“ и „обективно“, камо ли да прави „научно тълкуване“ на „изворите“. Един подобен подход би бил изключително непопулярен и в България, и в Македония. Те разполагат с фундаментално сбъркани „национални исторически разкази“, като точно най-меко казано проблематичните (да не казвам лъжовни) места в тях са най-много присъстващи в медиите и радващи се на сравнително широко обществено одобрение. Изтъкнах дори, че не по-различна е ситуацията и сред „експертите“.[1] А първите изявления на политици, журналисти и историци, като че ли вече започват да потвърждават това.

Още тогава обърнах внимание, че медиите, учебниците, както и огромното мнозинство от предполагаемите „експерти“ и в двете страни не се занимават с историческите събития „експертно“, „обективно“, с „научно тълкуване“ на „изворите“. Това изглежда продължава да бъде така и досега, макар да не ме изненадва. По-скоро донякъде бях учуден миналото лято, че както някои български медии, така и редица представители на българската общественост бяха съгласни с тези мои размишления. Изненада ме и възторжения отзив сред определени кръгове в Република Македония, което доведе и до публикуването на статията там в навечерието на ратификацията на договора в Скопие.[2]

Появилите се изявления по исторически въпроси от двете страни на границата през последната близо година, обявяването тези дни на състава на комисията от двете държави, първите реакции след това, както и предстоящото заседание на „мешовитата комисија“ в София са повод да споделя вече близо десет месеца след тогавашния ми материал някои стари и по-нови констатации и очаквания.

Българската част на комисията – „динозаври“ плюс неспециалисти по Македония и нациите

Както стана известно, българската комисия ще бъде водена от проф. Ангел Димитров, историк и пръв български посланик в Република Македония (1994 – 2001 г.). Разбра се също, че той ще има заместник в лицето на доц. Наум Кайчев, изследовател на модерната балканска история (а не съвременна история, както упорито ни уверяваха медиите, явно поради вина на прес-службата на правителството) в СУ „Св. Климент Охридски“, бивш генерален консул в Битоля и Торонто, член на Македонския научен институт в София. Беше съобщено също, че членове от българска страна ще бъдат Момчил Методиев – доктор на историческите науки, главен редактор на „Християнство и култура“, историк и бивш служител във външно министерство, проф. Иван Илчев, историк и бивш ректор на СУ ,.Св. Климент Охридски“, доц. Даниел Вачков – директор на Института за исторически изследвания към БАН, проф. Кирил Топалов, преподавател по старобългарска и възрожденска литература, посланик на България във Ватикана, доц. Бони Петрунова, директор на Националния исторически музей. Веднага прави впечатление, че повечето от членовете на комисията не са експерти по македонския въпрос и Македония в тесния смисъл на думата. Единствено Ангел Димитров покрива в професионален план историята на Македония от 19 до 21 в. Що се отнася до Наум Кайчев неговият фокус е по-скоро във времето от 1878 до 1912 г., с ударение върху политиката на България и Сърбия. По-периферен е и интересът на проф. Иван Илчев, който се фокусира върху тази проблематика през политиката на великите сили и балканските държави, а не толкова с оглед на нещата случващи се „на терен“ в самата Македония.

Веднага бие на очи липсата в комисията на специалист тясно фокусиран върху българската или балканска средновековна история. Очевидно се очаква това да бъде компенсирано от участието на Кирил Топалов – специалист по „старобългарска и възрожденска литература“. Спомням си, че преди години той предложи България да предприеме политически действия за да може в международен план различните софтуерни компании да заменят понятието „кирилска азбука“ просто с „българска“. Подобен начин на мислене явно се споделя широко доколкото в последната „Панорама“ по БНТ от 25 май 2018 г. на зрителя отново беше обяснено наред с това, че родината на Кирил и Методий през 9 в. е била в „българоезичния Солун“, още и че кирилицата в Европейския съюз трябва да бъде наричана „българската азбука“.[3] По този начин видимо мнението на Кирил Топалов е в някакъв смисъл и официализирано. Авторката на предложението преди време отново обясни на зрителя, че „македонският“ бил „деструктуриран  български“. А  може би по тази логика „българският“ е „деструктуриран църковнославянски“, пардон „деструктуриран старобългарски“?

Видимо българската част на комисията се готви да защитава  в преговорите тезата за някаква изконна българщина в Македония, просъществувала векове и нарушена едва след края на Втората световна война. Заедно с това, българската група ни представя основно и най-вече една почти еднородна комисия на българския исторически „мейнстрийм“ (с много началници и дипломати), общо-взето „просветени“ или уж „умерени националисти“ подпиращи „големия разказ“ за миналото от времето на Людмила Живкова и „1300 годишния юбилей на българската държава“. Същият онзи „просветен национализъм“, който като цяло, дори малко поразпуснат и разгащен, е вече коалиционен партньор на властта, доминира след промените от 1989 г. и почти безразделно господства в медиите.

В комисията отсъстват последователни и категорични застъпници на научната позиция за модернисткия характер на нациите и динамичното естество на националната идентичност. В немалка степен няма и как да е иначе, тъй като единствено двама-трима от огласения екип са се приближавали истински към подобна проблематика. Но и те видимо са се люшкали подчертано между ролите си на учени, от една страна, и политически работници, държавни служители, началници и български патриоти, от друга. Ето защо на практика комисията и нейните позиции и крайни решения ще зависят не от всичките седем членове, а основно от двама или трима представители, с които другите ще се съгласяват. Това са Ан. Димитров, Н. Кайчев и вероятно Ив. Илчев. Едва ли е случайно, че във вече изминалите около три седмици след огласяването на състава единствено от тях чуваме и публични предварителни изявления (какво вещаят те, ще разгледам след малко). Тук предполагам, че доколкото също не е тесен специалист по проблематиката и основно защитава (макар и с твърде обтекаеми формулировки) възгледа, че България е трябвало още в началото след Берлинския конгрес през 1878 г. да се ориентира трайно към подялба на Македония със Сърбия и Гърция – за да си няма по-сетнешните проблеми,[4] – Ив. Илчев е бил предпочетен с очакването македонската част от комисията да разбере, че е изиграна чак когато подпише нещо и се прибере обратно в Скопие. Всъщност, не изключвам и целенасочени опити да се сблъскат различните поколения в македонската група, като се използват техните разминаващи се парадигми, възгледи и професионално формиране. В това отношение, българската част е така селектирана, че да няма никакъв разнобой. Двамата по-открояващи се представители заявяващи на пръв поглед едно по-самостоятелно и ново мислене (М. Методиев, Д. Вачков), са встрани от щекотливите въпроси на преговорите и бързо ще им бъде внушено да се въздържат от мнения и да се вслушат в това на двамата или тримата реално вземащи решенията. Накрая ще идва ред на бързи консултации с предполагаемо по-осведомените и ангажирани по исторически въпроси членове на правителството в София.

Външната министърка на България Екатерина Захариева тези дни сама демонстрира с изявленията си, че договорът е бил някак си предефиниран от кабинета на Борисов след неговото подписване миналия август. При подбора на комисията тя изтъкна, че не са взети критериите, които се съдържат в чл. 8, ал. 2 и 3 т.е. някакви си там думи като „експертно“, „обективно“, „научно“, „доказателства“, „европейски ценности“. „Идеята беше – заяви тя – да бъдат намерени хора с безспорна репутация, дипломатически опит и хора, които години наред са защитавали българските интереси.“ Както се вижда защитата на „българските интереси“ и битката за тях е подменила идеята на самия договор. Споменатото съгласуване на състава на комисията с  БАН и с Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, за което продължава Захариева, не променя нищо. Добре известно е, че по отношение на разглеждането на миналото на Македония и македонския въпрос и в двете институции от години идеологията и националната митология изпреварват и имат приоритет над научния подход и достиженията  в тази област по света.

Македонската част на комисията – почти невъзможната “ мешавина“ на югославска с европейска академия

Срещу българските представители в мултидисциплинарната комисия ще застанат седем македонски колеги. Председател е Драги Георгиев (Драги Ѓорѓиев), директор на Института за национална история. Членове са още историците от същия Институт за национална история Ванчо Георгиев (Ванчо Ѓорѓиев), Петър Тодоров (Петар Тодоров), Дарко Стоянов (Дарко Стојанов), както и историка Александър Литовски (Александар Литовски) от музея в Битоля. Участва и антропологът Любчо Ристески (Љупчо Ристески) от Института за етнология и антропология към Университета „Св. Св. Кирил и Методий“ в Скопие. В комисията от македонска страна е включена и изследователската от Университета в Ексетър, Великобритания, Любица Спасковска (Љубица Спасковска). Веднага прави впечатление, че за разлика от българската част на комисията, македонската е доста разнородна както по отношение на експертност в определени исторически периоди, така и като възраст. В нея има твърде добър медиевист, отворен османист, двама много млади и обещаващи учени, практически от европейски калибър и с международна видимост (в българската част, като цяло, такива отсъстват). Опозиционните македонски медии, свързани с до скоро управляващото ДПМНЕ, още при първоначалното изтичане на имената през февруари т.г. побързаха да обърнат внимание, че трима от тях –  Драги Георгиев, Петър Тодоров и Дарко Стоянов – не са много познати на македонската общественост и не са твърде лансирани от медиите – „много малку познати за jавноста“ и не са от „авторитетните историчари“, „еминентни историчари“ (веднага трябва да кажем обаче, че са пък с авторитет сред колегите си в чужбина).[5] Разбира се, не е изненада, че същите медии явно биха желали да видят в тази комисия някои от 26-те противници на подписването на какъвто й да било договор с България,[6] за да може да продължи изолационистката политика и безпрепятственото разпространение на историческите митове от последните десетилетия. Тук е мястото да кажем, че според опозиционните македонски медии като цяло всичко около договора и мултидисциплинарната комисия се върши под натиска на политици, участват неизвестни историци, а „експертската jавност“ е срещу договора и мултидисциплинарната комисия, която ще „чисти“ учебниците. Всъщност, гледайки състава на комисията си мисля, че от македонска страна като че ли нищо по-добро не може да се извади в този момент.

Нека да кажем няколко думи повече за членовете на македонската част. Шефът Драги Георгиев е изтъкнат османист, който по мое впечатление си дава сметка (а и няма как да не е наясно поради изворите, с които работи) за неадекватността на съвременната ни терминология („българи“, „македонци“, „български народ“, „македонски народ“, „национална история“, „национален развоj”) когато обсъждаме етнически въпроси и проблеми свързани с идентичността в далечното минало. Наясно е и с преобладаващо религиозната и местна идентификация на населението в предмодерното време. Подобно и на практиката в България, понякога се изкушава да използва понятията „Македония“ и „македонска култура“, която съществува някак предмодерно (от типа на разбирането на Николай Генчев за „българската култура XV-XIX в.“), но сякаш повече за да бъде разбран от колегите си и от по-широката публика в страната за какво иде реч, отколкото като някакво дълбоко професионално убеждение.

Интересно е включването на историка Петър Тодоров (в българската комисия липсва човек с неговото отворено мислене и интелектуален калибър). Младият македонски професионалист е открито срещу ангажираната историография, която служи на определени държавни политики. Тодоров много ясно проблематизира в изследванията си понятието „етничко-географска Македониja“ (не поставяно досега под въпрос от нито един от членовете на българската комисия по отношение на „България“). Говори за „раята“, и слага в скоби израза „македонски народ“ или пък целенасочено поставя кавички около „македонското население“, когато съзнава, че би пренесъл неадекватно съвременни категории към отминала реалност. И двата термина видимо трябва да демонстрират условния характер, който младият македонски историк влага в тях и отсъствието все още на идея за общност и подобна идентичност. Позицията му пък спрямо хайдутството като движение често грабещо и християни, и мюсюлмани, също е един научен възглед, традиционно не много добре приеман от широката публика в България. Отново Тодоров разглежда как ВМОРО по време на Първата световна война, пък дори и един Кръсте Мисирков, са на страната на България (кощунствено първото за ДПМНЕ, второто за всички, и като цяло неудобна тема в Република Македония). Той не крие българския на практика профил на ВМОРО в очите на чужденците, както и самопоставянето й под българска военна команда. Без да разглежда отношенията между българската войска и местното население в Македония през войната като идеални, Тодоров разкрива случаи на като цяло позитивно усещане и посрещане на „освободители“. В крайна сметка той вижда цивилните не като пасивни жертви, както смята от години македонската историография, а активни актьори, особено чрез и през ВМОРО и българската войска. Тодоров не избягва и проблемни места от историята (има опит с македоно-албанските конфликти и учебниците по история). Изследовател е и на основните митове, един от тях за „вечната жертва“ (с който поплак е пълна и българската публичност).

Друг впечатляващ член на македонската част от комисията е медиевистът Дарко Стоянов (ако потърсите информация за него в Интернет, внимавайте да не го сбъркате с футболиста) – специалист по антична и средновековна история на Македония до 1371 г. Това е втори пример за твърде млад и модерно мислещ македонски историк, който няма свое съответствие в българската част. Особено важна ще е и експертността му по линия на учебниците и ролята на историческите митове в Македония. Но неизбежно и в България. Ами сега?

Доколкото сме тръгнали да разглеждаме вече представителите на по-младата генерация македонски изследователи нека се спрем и на още двама. За Любица Спасковска бихме могли да кажем, че няма да е моторът на македонската комисия, нито в отстъпките, нито – може би – в приближаването на двата разказа, но изглежда не би и противоречала при поява на добра воля от двете страни на Беласица. Причината е, че е специалист най-вече по съвременна история (късна Югославия), и за разлика от българската част на комисията е единственият член на македонската, който е малко по-встрани от най-щекотливите въпроси, които ще се обсъждат (в българската подобни членове на екипа като че ли са мнозинство). Поставянето й сред македонската група обаче, е ясен знак, че правителството в Скопие е търсело ново лице на македонската историография, може би и в съзвучие с една по-изтънчена, модерна, европейска академична интерпретация на миналото.

И за Любчо Ристески можем да кажем, че също е представител на едно по-отворено, младо поколение македонски антрополози, ползата от чието бъдещо участие виждам като зависещо от стечението на други, допълнителни фактори, които са свързани най-вече с действията на другите участници.

Ала основен член на комисията – поради характера на проблематиката, която ще се обсъжда и най-невралгичните въпроси в споровете между София и Скопие – е Ванчо Георгиев. Той ще трябва да се справя с едни от най-трудните задачи с оглед наложените разбирания сред македонската общественост за миналото от края на 19 и началото на 20 в. Георгиев е специалист по ВМОРО (при него обикновено ВМРО) и Илинденското въстание (обикновено иронизира названието му „Илинденско-Преображенско“ в България). Той ревизира склонността в югославската историография да бъде изкарвана права за всичко все левицата в ТМОРО/ВМОРО, твърдо избягвайки етническата „припадност“  на дейците на организацията. Македонският историк видимо ще има за задача да пребори „българския разказ“ и при куп доказателства за обща история, да търси онова, което ни разделя и което българските историци обикновено „замитат под килима“. Той ще трябва да убеждава българската част на комисията в небългарския характер на лидерите на ВМОРО; да представя борбата между вътрешни дейци и върховисти като противопоставяне на две различни нации; да представя как още през 1893 г. създателите на Организацията са мислили за „самостойна и независна држава“; да защитава възгледа, че идеята за „автономия“ е идея за „независима македонска държава“; да обосновава вторият Илинден от 2 август 1944 г. като логично свързан с първия и преследващ същите цели и същия проект. Тук В. Георгиев ще разчита на вдървеността на българския разказ по отношение на вътрешната динамика на политическия проект на ВМОРО, както и на подценявания от години в България политически македонизъм на вътрешните дейци, нерядко насочен и срещу великобългарския държавен национализъм.

Трудно се споделя напълно вече появилата се оценка на журналиста Костадин Филипов, дългогодишен кореспондент в Скопие и познавач на ситуацията в Република Македония: „Остри” имена в комисията и от двете страни няма.[7] Например не е възможно това да не се каже, и то на фона на изброените по-горе членове на македонския екип, за Александър Литовски. При това, подобно на В. Георгиев, проблематиката на Литовски ще е изключително важна с оглед на крайните резултати от работата на мултидициплинарната комисия. Имам предвид неговите приоритетни теми  – македонизмът като „македонска национална идеология“, чието начало той поставя в средата на 19 в.; македонската левица; Сандански и санданизмът като някаква форма на етнически македонизъм; „македонска националноослободителна платформа во текот на Втората светска војна (1941-1944)“; „националноослободителните движења од Вардарскиот, Егејскиот и Пиринскиот дел на Македонија во Втора светска војна“, „ВМРО во стратегијата на Третиот Рајх (1943-1944)“ Темите говорят сами по себе си и в това отношение той рязко се разграничава от останалата част на групата.

Какво още да кажем за Литовски? Битолчанинът употребява понятията „македонски народ“ и „македонско национално малцинство“ и тогава когато в реалността подобни концепции не съществуват достатъчно изкристализирали в трите дяла на Македония. Говори за „врховизираната ВМРО“ на Тодор Александров и Иван Михайлов и за „пробугарските врховистички кругове“; говори също  за „мистификаторските и малоумни неоврховистички тези“, „некогашните слуги на бугарскиот фашизм“; изтъква как третирането на македонците като „бугари“ и „срби“ нямало нищо общо с реалната ситуация в Македония, при което той отдръпва понятието „македонски народ“ далеч назад във времето. Литовски говори още за „македонскиот национален развоj” в стила на българската романтична историография от едно време за България „тип“ Н. Генчев (по-доброто) или Илчо Димитров. Ето защо за него през Средновековието „словенските склавини во Македония са били една целина“. Патосът му видимо е насочен и срещу доскоро управлявалото и сега опозиционно ДПМНЕ и осъществената през последните десетина години от партията на Груевски ревизия на македонския идентитет през „античките македонци“ и „върховисткото ВМРО“. Тук явно се очертават по някои пунктове и негови персонални разногласия с гореспоменатия член на комисията В. Георгиев. Не е тайна, – както вече изтъкнах – че последният силно се противопоставя на деленето на левите и десните от революционното движение на „добри“ и „лоши“. Това е един острастен вътрешномакедонски спор, в който българската публика доста трудно се ориентира. Ала тук общото е, че и сега управляващият СДСМ (бившите комунисти), както и доскоро управляващото, а сега опозиционно ДПМНЕ (партия представяща се за наследник на историческите ВМОРО и ВМРО) отвхърлят българската национална идентичност на водачите на ВМОРО (а ДПМНЕ и на междувоенното ВМРО) т.е. Г. Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров, Яне Сандански, Тодор Александров, Иван Михайлов и т.н.

Заедно с това Литовски защитава куп емоционални и демодирани напълно възгледи и отвсякъде вижда заплахи за „македонскиот национален идентитет“. Колкото и наблюдатели да обръщат внимание, че в македонската част не са включени фигури като митотвореца Блаже Ристевски, то самото участие на Литовски в комисията много прилича на едно евентуално вкарване в нея от българска страна на Божидар Димитров. Можем да кажем, че отсъствието в българската част на комисията на човек с неговия профил е може би единственият й плюс при сравнение с македонската. Ала оставянето на такъв широк хронологически обхват (от средата на 19 до средата на 20 в.) в ръцете на фактически най-емоционалния, политически пристрастен и недистанциран член на македонската част от комисията не е добър знак. За мен лично под въпрос е „комуникацията“ на Литовски с немалка част на самата македонска група, а за българската да не говорим. В този смисъл границата между есенциализма му, от една страна, и трезвият експертен поглед на П. Тодоров и Д. Стоянов, от друга, разделя два различни историографски свята.

На този фон е интересно спокойствието, с което в Република Македония и най-крайните антибългаристи и македонски националисти гледат на тяхната част от състава на комисията. То видимо демонстрира, че те все пак разглеждат нейните членове като представители на същинския югославски македонски разказ за историята на „македонския народ“ като напълно отделена от българската история. Заедно с това, немалка част от публикациите на впечатляващите млади македонски експерти са на английски и други чужди езици, което може да ни накара да предположим и че не са познати на националистическия лагер.

Следователно, бихме могли най-общо да направим следните заключения за състава на македонската част на мултидициплинарната комисия. Тя е изключително разнородна, с хора от напълно различни историографски светове и като цяло дори непредставителна за цялостното състояние на днешната македонска историография, както и за съотношението на силите в нея. Затова е и може би най-добрата, която Република Македония и нейното правителство би могла да създаде и представи вън от страната. Съставът на македонската комисия вероятно очаква да се атакува мощно българския довъзрожденски и донякъде възрожденски наратив, който самоуверено и наивно си мисли, че винаги би спечелил в научен (!) дебат. Може би неслучайно в Античността, Средновековието и османския период са стоварени редица, за да не кажа най-добрите специалисти на Република Македония, хора с научен калибър и международна видимост, които българската част от комисията не притежава. Те могат буквално да накарат българската комисия да „изпопада“ и да се окаже абсолютно неспособна за противодействие на терена на Средновековието и османския период, доколкото нейните представители ще трябва да разчитат на познанията си от общия български романтичен разказ, без всякаква експертност. Дори предполагам, че българската част от комисията е решила да не повдига абсолютно никакви въпроси преди средата на 19 в., да кандиса македонския разказ да си остане такъв какъвто си е в момента, само и само да не се „разбутва“ българския. Още повече, че една част от македонската комисия ще настоява вероятно на конструираността на нациите, за ужас наистина на може би част от македонската комисия и цялото македонско общество, но и за не по-малък ужас на българското и почти цялата, за да не кажа, цялата българска комисия (последното го казвам за презастраховка в случай, че в хода на дебатите от българска страна на някой нещо все пак „му просветне“).

Едно друго заслужаващо отбелязване достойнство на македонската комисия е, че – за разлика от българската, и колкото и трудно да е било това да се постигне в македонския случай – в нея липсват членове, които са непотистки свързани с предишни историци, чийто наратив трябва да бъде тепърва сериозно ревизиран от българските и македонските експерти, за да се върви напред. (КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ)

Бел.ред Във втората част на този текст Стефан Дечев ще разгледа предварителните нагласи и стратегия на българската и македонската част от комисията на фона на вече направени изявления от политици, експерти, дипломати и журналисти от двете страни на границата.

 

[1]  http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/europe/3272-da-se-ostavi-istoriyata-na-istoritzite-no-na-koi

 

https://www.mediapool.bg/da-se-ostavi-istoriyata-na-istoritsite-no-na-koi-news267402.html

 

[2] https://okno.mk/node/68527

https://okno.mk/node/68658

 

[3] https://bntworld.bnt.bg/bg/a/legendi-ot-velika-moraviya

 

[4] http://pogled.info/bulgarski/kak-balgariya-sama-si-izdalba-dalbokata-yama-v-koyato-ripna-s-vaztorg.88176

 

[5] http://www.alfa.mk/News.aspx?id=128931#.Wwl5DfVRWt8

 

https://kurir.mk/makedonija/vesti/alfa-otkriva-ovie-istorichari-se-del-od-komisijata-za-cheshlanje-na-makedonskata-istorija/

[6] https://www.mkd.mk/makedonija/politika/26-istorichari-vo-odbrana-na-imeto-i-protiv-promena-na-makedonskata-istorija

 

[7] http://armymedia.bg/archives/120917

 

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
detchev@izmislen.eu'
Стефан Дечев завършва история в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Специализира в Амстердамския университет и Централноевропейския университет в Будапеща. Доктор по история и доцент по модерна и съвременна българска история и историография. Бил е гост-преподавател в Университета Комплутенсе в Мадрид и Университета в Грац. Автор е на книгите „Политика, пол, култура. Статии и студии по нова българска история“ (2010) „Who are Our Ancestors?: ,Race’, Science, and Politics in Bulgaria 1879-1912“. (2010). Съставител и научен редактор на сборника „В търсене на българското: Мрежи на национална интимност XIX-XXI София: Институт за ьизследване на изкуствата (2010). Преподава в Югозападния университет в Благоевград и Софийския университет. Изнасял е доклади на множество международни форуми, сред които в университетите Харвард, Бъркли, Колумбия, Тексас и др.