Страхът от лудостта в един час телевизионно време

Когато не ги изпълваше с гняв, телевизията ги плашеше почти до смърт.
(Дон ДеЛило, „Бял шум”, с. 206)

 Текстът на Вяра Ангелова е публикуван в сборника “Радио, разказ, реч. Юбилеен сборник в чест на проф. дсн Снежана Попова”, съставителство и научна редакция – Вяра Ангелова, Мария Нейкова, Жана Попова, Университетско издателство “Св. Климент Охридски” , ISBN 978-954-07-3814-7, София 2014, с.144-153. 

 

Случи се така, че през последните години темата за лудостта трайно се настани в приятелските и професионалните ни разговори със Снежана Попова. Крачещата сред нас лудост, прикриваща се зад маската на нормалността  (любопитно описана от Морган Пек в „Хората, които лъжат”), високата й контагиозност и невъзможността на социалния контрол да опази средата са само част от аспектите, които обсъждаме. До голяма степен търсим обяснения, които да ни помогнат да опазим себе си като социално чувствителни същества, а също да намерим баланса между толерантността и самосъхранението. Ето защо избрах да посветя текста си на страха от лудостта. Надявам се, че със следващите страници не само ще продължа нашия диалог, но  и ще приобщя нови събеседници (читателите на това издание) към важната дискусия за ролята на медиите в разпространяването и създаването на страхове от лудостта.

Настоящият текст се занимава с анализ на представянето на „лудостта” и „лудите”[1], както и със свързаните с тях страхове в предаването „Часът на Милен Цветков” по Нова телевизия, сезон 8 (септември 2013-юни 2014).  Прави се опит да се откроят различните аспекти от темата и да се осмислят сетне заедно, като медийно произведение.

Мишел Фуко е един от основните автори, които се занимават с темата за лудостта не толкова в нейните медицински измерения, а като социален и социологически проблем. Той проследява историята на лудостта и нейното „прибиране” в лоното на медицината, в контекста на връзката й с механизмите на социален контрол по отношение на „нормализирането”. Фуко разглежда религиозните, юридически, психосоциални и всекидневни критерии за дефинирането на лудостта, които определят съответните социални реакции и санкции/механизми срещу/за нея (Фуко 1996; Фуко 2000; Фуко 2006). Неговите възгледи имат огромно влияние върху научната мисъл не само в социалните науки, но и върху разбирането за лудостта и мястото й в „здравото” общество, което самодефинира себе си именно през разграничението си от „болните”. Върху практическото използване на психиатричната диагностика като политически инструмент работят и редица други автори (Moncrieff 2010), като темата е широко дебатирана и във връзка с практиките срещу дисидентите в Съветския съюз (Прокопенко 1997).

Лудостта предизвиква страха на „нормалните”, обединени така или иначе в „общност, основаваща се на страха” (Бек 2013, с.76). Съвременното общество живее в своеобразна култура на страха, смята не само Бек (Linke, et al. 2009) и лудостта е само един от поводите за страх. За да приемем социалното измерение на проблема, следва да признаем, че преди всичко страхът и лудостта са свързани помежду си на индивидуално ниво. От тази перспектива се разглеждат страхът от полудяването, „чиято степен може да стане непоносима” за определен тип хора (Риман 2002, с. 40), така и страхът от лудите, също  „заложен у нас” (Бояджиев 2001). Съвсем естествено ролята на медиите е решаваща в създаването и разпространяването на страха.

Изследването 

„Предаването на Милен Цветков” е всекидневно публицистично предаване, в което се разискват актуални теми от всякакъв характер, както и въпроси, повдигнати от зрителите. В избрания за изследването период са излъчени 186 епизода. В 14 от тях чрез коментари, дискусии, репортажи и интервюта се обследват различни аспекти, свързани с проблемите на и с лудите.

Като решаващо събитие се очертава историята в Лясковец от 14 март 2014 г., когато Специализираният отряд за борба с тероризма (СОБТ) извършва операция по обезоръжаването на 53-годишния Петко Петков, който се е барикадирал вкъщи. Мъжът притежава голямо количество боеприпаси и оръжие, разрешението за които е изтекло през 2012 г. Той е изпращал редица жалби до различни институции, в които се оплаква от децата в училището срещу дома му. Директорът на училището също е подал сигнал за постъпили от Петков заплахи за сигурността на децата. По време на акцията е убит един командос, а други трима са ранени.

Агресивната непоносимост към училищната глъчка и доброволната самоизолация на Петков, са достатъчно основание в първите часове след събитията, в медиите да го определят като луд, идиот, психичноболен, психопат[2]. Диагнозите, които специалистите-психиатри обосновано ще се въздържат за дълго да правят в ефир, щедро се раздават от всички останали и оформят образа на „народния дявол”, който застрашава общото благо (Cohen 2002).

Историята, маркирана като „Трагедията в Лясковец”, става повод „Предаването на Милен Цветков” да обърне внимание на темата за лудостта. На практика целият изследван масив се натрупва едва след  14 март[3]. До този момент в четири издания на предаването се загатва проблемът за лудостта, но това става предимно в шеговито-ироничен дискурс (например „Какво е психичното здраве на българските политици?” или „Какво се случва с Филип Ралев, който се преструваше на лудия Тошко, 5 години след участието му в „Биг Брадър 4”?) Сериозният разговор започва след сериозен информационен повод, след криза, която преживява обществото. Внезапността и драматизмът на събитието, а и осезателното увеличаване на регистрираните информационни единици вследствие на него, дава основание да говорим за създаването на

 Морална паника

Моралната паника възниква, когато общите ценности са привидени като заплашени от поведение, излизащо извън рамките на разбираемото/нормалното. Тя е „…епизод на преувеличена и подвеждаща обществена загриженост, тревога, страх или гняв срещу възприета заплаха за социалния ред” (Krinsky, р.1). Често тя е предизвикана не от събитието само по себе си, а от тревожния разказ на медиите за него. Част от развитието на паниката е и приемането на законодателни и политически мерки за разрешаването й. Като неин съществен белег отчитаме диспропорционалността между същинската опасност (събитието) и обществената тревожност, която се предизвиква от медиите.

В изследвания масив забелязваме, че случаят в Лясковец не е изолиран. Той не е само трагичен индивидуален акт с предполагаемо проблемни психосоматични корени, а ерупция на тлеещо, но постоянно напрежение. Само четири дни след събитията в предаването започват да валят разкази в тази посока: Съседи в кв. „Лагера” (София) се оплакват от мъж, който има параноидна шизофрения и ги тормози; мъж обвинява, че негов съсед, че е застрелял кучето му, защото имал психични проблеми; бизнесмен заплашва, че ще започне да гърми и ще повтори случая „Лясковец”; съседи се грижат за болна от шизофрения, защото не я приемат в старчески дом; съседи се оплакват, че психично болни майка и дъщеря хвърлят фекалии по хората; жена смята, че майка й е починала в психодиспансера заради немарливост на персонала; съседи се оплакват от жена, че им нанася психически и физически тормоз и за която „са сигурни, че има психическо заболяване”; младеж, предизвикал катастрофа с човешка жертва, се прави на психично болен, според близките на загиналия.

Концентрирането на подобни истории за кратко време (основно в първите 10 дни след събитията в Лясковец) създават неправдоподобната представа, че социалният ред се разпада под натиска на пропълзяващата лудост, която не просто притеснява, но и тормози нормалните и то най-вече на защитената територия на дома. Нещо повече, освен свидетелските разкази, които обикновено имат многогодишна предистория, но намират информационен повод да се опубличностят именно сега, експертното говорене е в същия регистър. Лудостта е сред нас, лудите са на свобода (адв. Марковски, еп. 129), те стоят навън, ходят си на свобода (М. Цветков, бр. 129), душевно болните са достатъчно много, за да са навсякъде… в моя вход живее душевно болен (д-р Гълъбова, еп. 134). Двете групи се обединяват в разбирането, че съществуването на лудостта в „свободно състояние” (Фуко 2006 с. 101) е проблем, който  държавата трябва, но не може да реши. Тя трябва да вземе мерки, тя е отговорна, но всъщност липсва социалната система за извънмедицинска грижа и ние сме заложници на държавата, която е абдикирала. Колективното съзнание се разцепва по посока на ние – обикновените хора , които споделяме общи ценности и те – държавата (представяна от специалистите) – анонимна и вражеска. Две социални тела, които сякаш не се срещат и не са взаимосвързани (вж. повече в Ангелова 2002). Дори когато говорещите са свързани с институции (какъвто е случаят с д-р Гълъбова, директор на държавната психиатрия в Курило), те се изявяват по-скоро от страната на обикновените хора в конкретния случай.

Не закъснява и отговорът на управляващите държавата. С това се затваря веригата на моралната паника, в която се взимат мерки за решаването на преувеличената вече от медии и общество опасност. Освен анализ на полицейската акция, проверките на разрешителните за регистрирани в страната оръжия, МВР инициира промени в Закона за огнестрелното оръжие (към юли 2014 г. такива не са приети). Бързото приемане на закони и програми, провокирани от конкретно събитие, е характерно решение в състояние на морална паника. Обичайно такива действия остават с неясен фактологичен резултат, но имат психологическо значение за успокояване на обществото. (Такъв е случаят с приемането на забраната за нощните пътувания в Закона за туризма, приета след катастрофата в река Лим на 04.04.2004 г., в която по време на ученическа екскурзия загиват 12 деца, а също и приемането на Програма за превенция на самоубийствата 2013-2018, след няколко публични случая на самозапалвания на хора през 2013 г., завършили с трагичен край.)

Трябва да отбележим, че в случая с Лясковец държавата взима мерки за ограничаване на подобни случаи по линия на криминалната страна на историята, а няма отговор на това, което същински изглежда да вълнува хората – лудите, които са сред нас. В епизод 152 на „Часът на Милен Цветков” се разискват предложените промени в закона от ловци, които го тълкуват именно през призмата на усещането, че държавата смята, че народът е луд и трябва да доказваме, че не сме.

 Образът на лудия

Как изглежда на практика лудия през екрана на телевизора? В изследвания масив образът му се извайва преобладаващо устно, а не визуално. Макар да иде реч за телевизия, картината е оставена на заден план. За лудия се говори, но той не се вижда. „Невидимостта” на лудия го оставя на въображението на нормалните, а то знае какъв образ да извади от мрака, защото както отбелязва Едмънд Бърк, „за да изглежда нещо много страховито, задължително условие е тъмнината” (цит. по Кабанту 2012, с. 24).

Това е валидно за всички случаи, без два. Единият показва историята на болна от шизофрения жена, която е обгрижвана от своите съседи. Жената плаче в ефир, споделя, че иска да иде в дом, за да не тежи на тези, които се грижат за нея. Медията прибира този образ, защото жената е контактна, тя си пие лекарствата, осъзнава болестта си и реалността. Тя е, така да се каже, „сговорчивият луд”. В пълната картина на нейното страдание лудостта е изтрита, тя е без значение, защото не създава проблем. Вторият случай е за болен от шизофрения, който тормози и напада съседите си и чиято майка не желае той да бъде настанен в институция. Неговият образ ни се представя замъглено през кадрите на видеонаблюдателна камера, монтирана във входа на блока, в който живее. Вижда се човек, който излиза от апартамента си, ходи по коридора и рита една от вратите на съседите. Той е от „несговорчивите луди”, защото отказва да отвори вратата на репортера и очевидно не се чувства добре. Излъченото трябва да послужи за визуално доказателство за неговата агресивност.

Агресията е една от основните характеристики на лудия по телевизията. За него се разказва, че тормози, че нанася побой, че вика. Той излиза извън петолинието на нормалното поведение. С него не може да се общува. Той е въоръжен (без значение дали с пушка или с дърво, камък, ръце) и опасен. Общите пространства на съжителство между него и останалите се превръщат в проблематични, защото хората се страхуват да излизат и да се прибират вкъщи. Лудият е страшен, той плаши жените и децата. Той пробужда страхове.

Шумен е, това също е повтаряща се характеристика на лудия в изследвания масив. Дори „сговорчивата луда” понякога пищи, а какво остава за „несговорчивите”. Те произвеждат грохот, чукане, тропот, блъскане, крясъци. Лудият не само пречи на общуването, той застрашава цялостната звукова среда на дома (чува се въпреки шумоизолиращата дограма, която имам)

Мирише. Лудият смърди и живее в кочина. Всичко около него е напоено със зловонната миризма на изпражнения, която не се понася. И така лудият, заради спецификата на своята болест, е превърнат (или се е самопревърнал) в Чужденец (Фуко 2006, с. 81). Чужденецът често е враг, както обосновава Умберто Еко, а „врагът винаги вони” (Еко 2013, с. 14).

Лудият е представен като заплаха за нормалния живот във всичките му полета. В неговия образ няма романтични нотки на симпатия, това е суровата действителност. Той предизвиква страх у останалите с пълното си неподчинение на обществените норми. Затова той трябва да бъде изолиран. Държавата трябва да го приеме в болница.

 Общност и държава

Представата на съседите (като най-близка общност до лудия) за лечението на психичните болести и за възможностите на държавата е изключително устойчива. Отделянето на болния от здравите трябва да стане, защото те са повече, а той е един, който разиграва всички ни (включително и полицията, както в случая с Лясковец). Освен това някой ще се грижи за него и така ще е по-добре за него. Общността, в позицията на жертва на лудостта, иска да помогне, но не може, защото самата тя има нужда от помощ.

От друга страна, лекарите търпеливо обясняват, че няма как да задържат болните след провеждане на лечение. Държавните болници са отговорни за случващото се в рамките на институцията, но не и извън нея. Логически издържан „параграф 22” – лошата система на социалните грижи, която е задължение на държавата, е причината държавата да не може да се грижи за социума. В този пункт общността и лудите изненадващо си заприличват – беззащитни и оставени на самотек, всеки със своето страдание.

Тезите за социална интеграция на душевноболните, за толерантност между хората, за ползите от живота в общност се възприемат особено остро по време на морална паника. В състояние на криза нормализиращото говорене е повече от заплаха, то се определя като говорене без факти. Барикадите на държавата (представена от специалисти-психиатри) и общността (съседите) са изградени и конфликтът между тях разрушава комуникацията до пълно взаимно отрицание на двете страни. Страхът от лудите е колкото дълбинно индивидуален, толкова и социален страх. Като такъв той всъщност е страх от липсващата държава, която би следвало (но не може или не го прави) да регулира  взаимоотношенията между индивидите, независимо какви са. Общността е убедена, че държавата трябва да се намеси, че институциите са безразлични, че държавата е абдикирала, че има тотално бездействие на всички нейни представители. Подобно изместване на конкретен страх към страх от липсващата държава установих и в по-ранно изследване, посветено на страха от бежанците (Angelova 2014). Ролята на медията в този процес е ключова – тя концентрира вниманието върху повтарящи се фрази и интерпретации, които оказват дълготрайни ефекти върху аудиторията. Тук от помощ биха могли да ни бъдат например теориите за Agenda Setting модела (изборът на дадено социално зло като „по-важно за публиката” и отразяването му по определен начин) или култивационният анализ (корелиращ употребата на телевизия със страховете от дадено социално зло).

 Майките – между общността и държавата

Трябва да подчертаем, че в изследваните медийни материали майките на лудите представляват особена категория. Те са отхвърлени като чуждо тяло и от двете групи. От една страна общността съди майката, че не се грижи достатъчно за болното си дете (всичките са пълнолетни), че не иска да говори с хората и така съучаства на болестта, която ги притеснява. От друга страна специалистите се позовават на законовите разпоредби, че именно близките са тези, които трябва да полагат грижи и в случай на невъзможност да го правят достатъчно добре, трябва да сезират прокуратурата за принудително лечение. Лекарите не могат да отговарят за това дали майки гледат добре децата си.

Жертва на изолиране и на страдание, майките не говорят. За тях се говори. Когато в изследвания масив една от тях се изказва, споделя, че не няма да изпрати сина си в дом, защото там хората живеят по-зле от кучетата на улицата. Заела отбранителна позиция, тя обвинява и двете атакуващи я групи – общността, че не го приемат и лекарите, които не помагат. Болестта е разрушила мостовете за комуникация. Тя е изяла  не само душите на пациентите, но и всички около тях. Майката на лудия се превръща в „народен дявол”, както и детето й (Коен дава и други подобни примери на майки, превърнати поради политическото статукво във враг – Cohen 2002). В крайна сметка „Децата си остават проблем за майките, не на обществото.” (Попова 2013, с. 36).

 Подозиране в лудост и  „Бягство в болестта”

Наред с историите за лица, които имат поставени диагнози, друга сериозна сюжетна линия е тази за заподозрените в лудост. Ако лекари и юристи подчертават смисъла на диагнозата като решаващ елемент от разговора за лудостта, то всички останали употребяват понятието с лекотата, известна в ежедневния език. Всяка постъпка, която не можем да си обясним с инструментариума на логиката, се квалифицира като аргументирана проява на ненормалност (Може ли нормален човек да убива кучета?; Сигурно е, че има психическо заболяване, защото ме тормози; това са хора с психични отклонения, щом ме мислят за луд). Възпалени от историята в Лясковец, хора из цялата страна разчитат битовите конфликти със съседите си като медицински случаи. В по-следващо изследване би било интересно да се види колко подобни казуса влизат на практика в съдилищата на България и ангажират експертизата на различни специалисти. Изследователската интуиция подсказва, че броят им ще даде крехко обяснение защо в някои случаи лудостта остава подценена, а друг път надценена в обществените отношения. През лудостта се реализират страховете от загубата, погледнато както икономически (запазването на имуществото, на собствеността), така и физиологично (опазването на живота), а защо не и социално (общуването между индивидите). Защото „от болестта бива разстроен не само пространствено-времевият свят, Umwelt, но също и Mitwelt, социалната и културна вселена” (Фуко 2006, с.81).

Разбира се, майките на психично болните са естествената мишена на подозрение. След като съдът и прокуратурата решават, че майката на Петков от Лясковец трябва да бъде изпратена на тройна експертиза, която да докаже нейната вменяемост, „Часът на Милен Цветков” посвещава специален разговор на темата „Психично болна ли е майката на стрелеца от Лясковец?” Адвокатът разяснява как на практика лудостта стои между медицината и правото, онагледява реализирането на принципа „на въртящите се врати: когато патологията излиза на сцената, престъпността според закона би трябвало да изчезне” (Фуко 2000, с.43). Юристът обръща внимание на публичния образ, който  се създава през правните стъпки в конкретния случай. Без значение какво ще е решението (окончателно съдът прекратява делото за принудително настаняване в психиатрията на майката Стефанка Савова на 16 май 2014 г.), съдебните действия вече легитимират подозренията в психическата й нестабилност. Хората продължават да мислят, че тя е съпричастна към постъпките на сина си. Предвид на вече осветената позиция на майките на психично болните, лесно разбираме съждения, които обединяват казуса в Лясковец с друг, но в София  – може би и тая майка е за прибиране. Общественото съзнание вече е разпознало майката като луда, като защитата на детето й категорично се приема като защита на болестта.

Въпреки наглед лесното пришиване на диагноза към близки или по-далечни опоненти, „Часът на Милен Цветков” представя и друг обществено изявен модел за възприемане на лудостта като играна роля. Прави се на луд заради това, че ще избегне наказанието за делата си, но също и защото психично болните имат права, а ние – здравите – не.  Дори когато се представят документи за психическо заболяване, убедеността, че не става дума за истинска болест, остава. Бягството в болестта, поведение от компетентността на психиатрите, се усеща от обикновените хора не като пациентски проблем, а като рационално обмислена постъпка. Тя остава бягство от действителността, но не неосъзнато и болестотворно, а като предварително избран антиобществен акт. Или иначе казано, лудостта може да бъде играна, при това с тежки социални последици.

Наместо заключение

Редно е, макар и на финала, да направим разграничение между страха от лудостта като всекидневно индивидуално преживяване и страха от лудостта в медията. Медията изкривява индивидуалния страх, като поставя пред личността редица изискания, сред които например да опакова в подходящи за публичността думи чувствата си. Така от медийния образ на лудостта се изтриват редица обидни епитети, които във всекидневието живеят необезпокоявано. Не без значение са и технологичните специфики на телевизията, която прекъсва посланията (най-често заради рекламна пауза) и по този начин управлява емоциите на говорещите, които рядко успяват да задържат високо емоционално напрежение, докато камерите „не ги гледат”. Така страхът от лудостта в медията изглежда фрагментарен и в известен смисъл овладяем, доколкото зрителят разбира, че докато е следил рекламата не е изпуснал нищо по същество, освен че събеседниците са се успокоили.

Логично е, че страхът от лудостта в медията е силно зависим от индивидуалния страх. Представеното изследване обаче показва, че обратният процес също е валиден. Зрителите искат да видят собствения си страх, показан по телевизията, и затова сигнализират предаването. Те знаят, че водещият не може да им помогне, но въпреки това го правят. Без медията страхът им сякаш не съществува. За да се превърне той в легитимен и в социално значим, им трябва помощта на телевизията. Тя не е вече само формираща съзнанието машина, но и политически инструмент, който еднакво добре служи на всички (от двете страни на екрана). Чрез нея се разпространява и разпростира индивидуалният страх, но и се ражда нов, медийно генериран (и генерализиран) страх. Днес той е страх от лудите, утре ще видим…

 

[1] В текста се използват понятията „лудост” и „луди” в тяхната ежедневна употреба, събрала в себе си и отрицателната, но и положителна конотация. В текста бегло става дума за психични болести в строго медицинския смисъл на думата, което ни освобождава от необходимостта да се придържаме към класификатора на психичните разстройства. Маскирането на лудостта чрез политически коректни синоними в този случай ми се струва неуместна и до голяма степен научно неоправдана, доколкото изборът на всяка друга дума ще отнесе към определено заболяване или състояние.

[2] Тук и нататък думите в курсив са взети от изказвания в предаването „Часът на Милен Цветков”.

[3] Медийният сюжет около случилото се в Лясковец изглежда изключително интересен от дистанцията на времето, защото, от една страна, изиграва динамитна роля по отношение на говоренето за лудите, а от друга – се оказва фактологично лишен от лудостта, доколкото през юли 2014 г. психиатрична експертиза установява, че Петко Петков е вменяем и може да бъде съден за деянията си. Това още веднъж показва, че за медийното паникьосване на обществото не е необходима толкова истината, колкото усещането за истина.

 

Използвана литература
Ангелова, Вяра. 2002. Социални малцинства и медии. София: УИ “Св. Климент Охридски”.
Бек, Улрих. 2013. Рисковото общество. София: Критика и хуманизъм.
Бояджиев, Борис. 2001. Ако се ожесточим към лудите, ще сбъркаме. [интервю на Александра Маркарян]. в. Новинар, 23.03.2001
Еко, Умберто. 2013. Да сътворим врага и други писания по случайни поводи. София: Бард.
Кабанту, Ален. 2012. История на нощта XVII-XVIII век. София: Рива.
Попова, Жана. 2013. Граждани срещу граждани по телевизията. В: В. Ангелова (съст.). Граждани и медии. София: УИ “Св. Климент Охридски”, с. 34-51
Прокопенко, Анатолий Стефанович. 1997. Безумная психиатрия. Москва: Совершенно секретно.
Риман, Фриц. 2002. Основни форми на страха: Една дълбинно-психологическа студия. София: Лик.
Фуко, Мишел. 2000. Анормалните. София: Лик.
Фуко, Мишел. 2006. Душевна болест и психология. София: Критика и хуманизъм.
Фуко, Мишел. 1996. История на Лудостта в класическата епоха. София: ЕА.
Angelova, Vyara. 2014. The Fear of TV Refugees. In: Proceedings from 1st CSMS Congress, 12-15 May 2014, Koceli University, pp. 387-399.
Krinsky, Charles (ed.). 2013. The Ashgate Research Companion to Moral Panics . Irvine: Ashgate Pub Co.
Linke, Uli and Smith, Danielle Taana (ed.). 2009. Cultures of Fear. A Critical Reader. London: PlutoPress.
Moncrieff, Joanna. 2010. Psychiatric diagnosis as a political device. Social Theory & Health, vol. 8, 2010, pp. 370-382.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.