Страхът от загуба

Споделете статията:

8536

Наталия Геворкян е журналист и писател, автор на първата биография на Путин „От първо лице. Разговори с Владимир Путин”, издадена през 2000-та година. Геворкян разказва в интервю за Вашингтон пост миналата година, че руският президент се страхува най-силно от предателство и това е централната тема в неговите възгледи.
Статията „Страхът от загуба” е публикувана в „Радио Свобода” и е поглед върху процесите в руското общество и в руските медии.
Ден след публикуването й, в края на миналата седмица, руският парламент одобри окончателно още един законопроект за контрол на руските медии. Той ограничава чуждестранното участие в уставния им капитал до 20 на сто. Според предложението законът трябва да влезе в сила от 1 януари 2016 г., а собствениците на медии трябва да изпълнят изискванията му до 1 февруари 2017 г. В противен случай държавният регулатор Роскомнадзор ще бъде задължен а внесе в съда иск за закриване на провинилата се медия.
Досега руското законодателство ограничаваше до 50 на сто чуждестранното участие само в телевизиите и радиостанциите. Много от руските печатни издания в момента имат чуждестранни издатели. Сред тях са Форбс, Космополитън, Вог, медийната група „Ведомости”. Законът ще пренареди целия руски медиен пазар.
Проектът бе внесен със статут за спешност и мина без дебати през парламента. След гласуването в Държавната дума предстои да бъде одобрен от Съвета на федерациите и подписан от Путин. Привържениците на закона твърдят, че той е необходим отговор на „информационната война” и санкциите на Запада срещу Русия заради конфликта в Украйна.
Новият закон е поредната мярка на Кремъл, която предизвиква опасения за свободата на словото в Русия. В началото на август бяха въведени ограничения и засилена държавна регулация върху интернет блоговете и сайтовете. Преди две години Думата прие специален режим и за гражданските организации с чуждестранно финансиране, които бяха задължени да се регистрират като „чуждестранни агенти”.

 

Честно казано, не разбирам защо руските власти правят всичко възможно и най-симпатичните „зубрачи” да станат зли, фиксирани, безстрашни и съвсем реални нейни противници. Съзнателно избирам относително мекия вариант, за да не използвам думата „Майдан”.

Моето поколение се хвърли в перестройката без предупреждение. Тези, които тогава бяха на 23-33, не успяха да се уплашат. Напротив, отдадоха се с хазартен хъс след прашния застой и безкрайното внимаване да говориш тихо в бившия съюз на съветските републики (Афганистан, изолацията, политзатворниците, старите маразматици във властта, безперспективността). Искахме да крещим, да излезем на улиците, да участваме в промените, да видим резултати. Приемахме рисковете като досадна, съпътстваща реалност. Например в моята професия.

Да, можеха да ни набутат по една шушулка опиумен мак, но да говорят убедително беше далеч по-важно. Можеха да ни извикат на Стария площад. Или на Лубянка. [1] Сериозните чичковци с богатия опит на собственото си силово превъзходство и непоколебимата досегашна власт ни гледаха в очите и казваха ласкаво: „Разбираме защо сте толкова отчаяни. Още не сте наплашени”. Тогава така и не успяхме истински да се уплашим. Въпреки че ни биха неведнъж и неведнъж ни заплашваха. Някак беше ясно, че те ще си отидат, а ние ще останем.

Е, поне аз бях такава оптимистка. Даже не можех да си представя, че страхът ще ме спре. Страхът просто го нямаше, когато подготвях материал, вземах интервю, пишех текст. Работа и работа, за нищо повече не мислиш. И чак след това, понякога посядаш, когато вече си пуснал текста, и тихо сам си казваш „какво ще стане сега”. И с чувството на дива вина гледаш детето, което още не разбира нищо, и родителите си, които разбират всичко. Назад беше адът, там не ти се иска да се връщаш никога. Напред, дори с грешки. Само не назад.

Още нямахме вкус към големите пари, дори към просто достатъчните за живеене пари. Още не се бяха родили навиците на нормалния живот – хубава храна, спорт, грижа за здравето, местата за това. Хубавата дреха, както и доброто сирене, още бяха дефицитни, американското кино – на видеокасети, компютрите – в най-добрия случай в редакциите, мобилните телефони предизвикваха изумление, когато ги видехме в чужбина.

Не бяхме разпуснати, но не бяхме и разглезени. Гладни и весели. Млади, повече или по-малко отчаяни. Леки – това е правилната дума, необременени от нормалния живот.

Днешното поколение на 23-33-годишните е различно и така е правилно. В края на краищата промените трябваше да дадат и този резултат – иначе защо изобщо са промените. Разбира се, говоря за тази част от младежите в големите градове, която относително познавам. За младежите от ерата на Путин, т.е. за тези, които през 1999-та бяха на 8-18 години. Интелигентни, образовани, изтънчени, говорещи чужди езици, добре нахранени, облечени, тичащи за здраве сутрин или вечер, блъскащи във фитнеса, ходещи на езда, каращи хубави коли и мотори. Младежи, които работят с компютри и куп джаджи, свикнали да виждат света в дланта си – на мобилния телефон, хващащи самолета, за да отидат на концерт в чужбина, гъвкави, неотличаващи се тълпата чужденци, без напрежение по лицата. Такива жители на света като всеки американец или германец, или японец, или аржентинец.

Момчетата от поколението на 23-33-годишните не искат да загубят нищо от това, което имат и с което са свикнали. Нещо повече, те се страхуват от загубата и това е разбираемо. Те надскочиха бившия СССР повече, отколкото ни се струва, ако оценяваме само времевия интервал между бившия съветски съюз и 2014 г. Тази част от руското общество, за която Сурков [2] измисли названието “творческа класа” (макар терминът да е неточен), е нелош резултат от случилото се в страната и със страната от 1991 г. (условно) – насам. Тези хора са заинтересовани от стабилността, реда, образованието, кариерата, развитието. Заради това те са свикнали да използват определен инструментариум, включително и широк достъп до разнообразна информация.

Разбира се, тази идилия си има и обратната страна. През първите два мандата на Путин и през мандата на Медведев, времето на неписания договор между обществото и властта, в Русия израсна поколение, което се почувства достатъчно свободно, за да излезе на улицата, когато му дадоха да разбере, че всъщност няма свободен избор. Не защото е против Путин, а защото това поколение е против да водят разговора с него по този начин. По-голямото мнозинство беше на тези, които излязоха да демонстрират, когато Медведев – Путин си размениха местата на вълната на изборите за Държавната дума [3], те не отидоха в Мещанския, Басманния или Хамовническия районен съд [4]. Не писаха критични коментари за властта. Използваха социалните мрежи за развлечение. Гледаха сериали, публикуваха селфита в нови рокли, показваха си обувките или маратонките. Три години по-рано много от тях не се интересуваха от нищо друго освен от себе си.

За три години властта свърши колосална работа, за да политизира равнодушните “хипстъри”. Не разбирам къде гледат издателите. Руският фейсбук трябва да бъде издаден на отделни книги, томове, събрани съчинения. Уникален е. Това е онлайн летопис на промяната и преобразяването (позитивни и негативни), които хората, на които доскоро не им е пукало, претърпяват във времето.

Процентът на свободните хора, сравнен с путинското мнозинство, е нищожен. Дори да прибавим към него критиците от други възрастови категории. Колко са те, ако числото на недоволните от Путин и политиката му не надхвърля 13-15% (според едно социологическо проучване)? Но с някакъв невероятен, отмъстителен инат властта удря именно тази цел – тази незначителна по численост група от собствените си граждани.

За тези три години Кремъл подпечата един тон глупави, ирационални, безчовечни и разрушителни закони, като се започне със закона за забрана на осиновяването на руски деца в чужбина, мине се през закона срещу гей хората, насочен точно срещу образованите, разумните, рационалните, некомплексираните хора, които не могат да приемат този законодателен терор за нещо нормално. Постоянно намаляват възможностите за получаване на информация от независими източници, с които израснаха днешните 25-30-годишни. Властта се опитва да ги лиши от интернет, туитър и фейсук. А това е естественото местообитание за много от тях. Желанието да се забрани всичко – от вносната сьомга до чуждестранното кино и чуждестранните издатели, придобива гротескни форми.

Бият моите млади колеги по главата, по лицата, по ръцете. В това има нещо ритуално – за да не пишат, да не мислят, да не се показват по телевизията. За някои колеги безгрижието свърши, когато загубиха работата си – не защото са лоши професионалисти, а защото тяхното разбиране за реалността и за професията, не съвпада с разбирането за реалността и професията на техните работодатели. В ситуация на свита икономика и политическа непредвидимост аргументите в полза на властта и системата, които до вчера изглеждаха убедителни, днес вече не работят. Защо санкциите на властта са насочени точно срещу тези, които би трябвало да са надеждата и бъдещето на всяка нормална страна? Защото те, израсналите във времето на Путин, добре нахранени и безгрижни, изведнъж се усъмниха в навиците на Бащата-основател. Израснаха и решиха, че могат да решават за себе си. Започнаха да дават оценки и да забелязват недостатъци. Осмелиха се.

Дали Путин усети, че са го предали? Вероятно. В допълнение към преследващите го демони за стихийното излизане на хората по улиците. Не, сегашната младеж не е агресивна. Така и трябва – хората, склонни към насилие, трябва да са малко в нормално функционираща отворена страна. Днешните млади хора имат здраво чувство за самосъхранение. Те не са конфликтни. Те не са „за” „Майдана” и не са „за” поход срещу Кремъл. Но ако натискът върху тях продължи със същата сила, както напоследък, ако властта продължи да изолира страната и да ги задушава по всички възможни и невъзможни начини, за да ги изключи от света, в който те са свикнали да се чувстват комфортно, ако продължи да ги изтощава с вътрешната херметичност, където е по-добре да шепнат и да се подчиняват на неразбираеми за тях правила, тогава все повече от тези безконфликтни млади хора ще се почувстват в ситуация, в каквато се оказахме ние в края на съветския съюз.

Няма нищо за губене, понеже вече всичко е отнето. Дори пенсиите. Отзад е адът, затова – напред. Парадоксално, но чувството за самосъхранение може да заработи в точно обратната на конформизма посока, ако това поколение почувства, че спасението е в действието, че рискът е в страха, а не в преодоляването му. Ако „зубрачите” внезапно станат бойци, за това ще е виновна само властта. Защото тя искрено и неотклонно показва, че нейният страх от бъдещето (което са тези млади хора) е много по-силен от страховете на кротките хипстъри. И в някакъв момент те ще разберат, че властта се страхува. И ще използват това. А точно тогава ще пораснат младите зли, тези, които сега са на 10-15 години, които в най-добрия случай ще хванат края на миналата стабилност и благополучие, чието детство и младост ще се окажат не толкова безгрижни, защото съвпадат с кризисен период, с падането на цените на нефта, със загубената от родителите им работа, с реалното откъсване от отлетелия напред в развитието си свят, с отсъствието на надежда и с разочарованието. Към кого и как ще предявят претенциите си тези деца, ние не можем и да си представим.

 

[1] Старият площад е другото име на Червения площад. Както и Кремъл, е топоним на политическата власт. „Лубянка” е площадът, на който в миналото е била централата на КГБ, а днес – ФСБ. Топоним на руския репресивен апарат.
[2] Владислав Сурков е първи заместник-ръководител на президентската администрация по време на мандата на Дмитрий Медведев (2008-2012). Формулира термина „творческа класа” в статия от 2011 г. – „Необходимо создать креативный класс”. Сурков пише, че руската икономика се крепи върху износа на суровини, срещу които от чужбина се внасят всички технологии, апаратура и лекарства. Това трябва да се промени, защото, от една страна, е унизително за страната, а, от друга, е проблем за демокрацията, смята авторът и заявява: „Дълбоко убеден съм, че примитивната икономика поражда примитивна политическа система, а демокрацията е сложна политическа система, която оцелява само там, където има сложна икономика”. Променящото се време и новите задачи изисквали „творческа класа от хора, способни да изобретяват и създават иновации”.
[3] Тъй като руската конституция разрешава само два последователни мандата, през 2008 г. президентът Путин (2000-2008) подкрепя за поста тогавашния премиер Дмитрий Медведев, а той заема мястото му на премиер. През 2012 г. двамата отново си разменят местата. Путин печели трети мандат с 63%. Резултатите са посрещнати с митинги както на опозицията, така и на привържениците на Путин. Според информациите от тогава привържениците са били много повече от опозионерите. Конституцията междувременно е променена и третият президентски мандат на Путин ще е 6 г.
[4] Московски районни съдилища, свързани с осъждането на Михаил Ходорковски. Басманният съд се намира в съседство с Главното следствено управление. След 2001 г., когато е приет новият руски НПК, изискващ разрешение на съда за арест или обиск, този съд дава разрешенията автоматично, рутинно, без отказ. Така се появява изразът „Басманно правосъдие”.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията: