Световната бедност и правата на човека

Публикуваната тук статия „Световната бедност и правата на човека” е отпечатана в изданието на Carnegie Council for Ethics in International Affairs Ethics & International Affairs, том 19.1 (пролет 2005). Българският превод беше за първи път публикуван през 2009 г., бр. 11-ти на редактирания от преводача на тази статия електронен бюлетин на БХК „Правата на човека във фокус”, който се разпространяваше в много малък тираж по електронна поща. През юни 2011 г. сайтът на бюлетина беше изтрит и престана да съществува.

Въпреки високия и растящ общ среден доход в света милиарди човешки същества все още са осъдени на доживотна сурова бедност с всичките свързани с нея злини, като ниска очаквана продължителност на живота, социално изключване, лошо състояние на здравето, неграмотност, непрекъсната зависимост от програми за подпомагане и пребиваване в състояние на истинско робство. Ежегодният брой на умрелите поради причини, свързани с бедността, е около 18 милиона, или около една трета от всички смъртни случаи, което се равнява на около 270 милиона умрели поради такива причини след края на Студената война[1].

Този проблем е трудно решим поради величината си. Въпреки че представляват 44 % от общото население на света, тези 2 735 милиона души, според изчисленията на Световната банка, които живеят с по-малко от нейната много щедро изчислена линия на бедността, която е 2 долара на ден, консумират само 1,3 % от общата продукция на световната икономика и биха се нуждаели само от още един процент в повече, за да минат от другата страна на така определената от Световната банка граница на бедността.[2] Напротив, страните с висок доход на глава от населението, с 995 милиона души население, имат около 81% от брутния световен продукт.[3] С нашия брутен доход на глава от населението, който е около 180 пъти по-висок от този на бедните (измерено в съпоставими цени), ние бихме могли да изкореним тежката бедност навсякъде по света, ако бяхме избрали да опитаме да направим това. Действително, ако се бяхме опитали, ние можехме да изкореним бедността още преди десетилетия.

Но гражданите на богатите страни са склонни да омаловажават тежестта и постоянството на бедността в света и да мислят за нея само като за като удобен случай, при който може де окаже незначителна помощ във формата на благотворителност. Отчасти заради обясненията, разпространявани от нашите икономисти, повечето от нас са убедени, че тежката бедност и нейното постоянство се дължат изключително на местни причини, съществуващи там, където има такава. Само малцина разбират, че суровата мизерия е едно растящо зло, което ние навличаме върху бедните по света. Ако повечето от нас разбираха истинският размер на проблема с нищетата и нашата необходима въвлеченост в него, бихме могли да направим каквото е необходимо, за да я изкореним.

За повечето граждани от благоденстващите страни, това, че световната мизерия е една увеличаваща размерите си пакост, която ние налагаме, изглежда напълно невероятно. Ние наричаме трагично, че основните права на човека на толкова много хора остават неосъществени, и сме склонни да допуснем, че бихме могли да направим повече, за да помогнем. Но за нас е дори немислимо да си признаем, че сме активно отговорни за тази катастрофа. Ако бихме помислили това, то тогава ние, цивилизованите и изтънчени граждани на развитите страни, бихме били виновни за извършването на най-голямото от всички някога осъществени престъпление против човечността, смъртността от което всяка седмица надхвърля тази от връхлитащите ни цунами и през всеки тригодишен период надвишава броя на умрелите от цялата Втора световна война, като включваме в този брой и смъртта на хората в нацистките концентрационни лагери и в съветския ГУЛАГ. Може ли да има нещо по-нелепо от това?

Но нека за момент започнем да мислим за това, което обикновено за нас е извън сферата на мислимото. Има ли стъпки, които благоденстващите страни биха могли да направят, за да намалят тежката мизерия в останалото част от света? Много е вероятно, струва ми се, че има такива стъпки, като имаме пред вид грамадните неравенства в дохода и в благосъстоянието, които вече отбелязахме. Обаче общосподеленото допускане е, че намаляването на тежката нищета извън благоденстващите страни за сметка на нашето собствено благоденствие би било щедрост от наша страна, а не нещо, което дължим, и че нашият провал в извършването на тази редукция на мизерията е, по такъв начин, в най-добрия случай липса на щедрост, което не ни прави морално отговорни за продължаващата нищета на бедните.

Аз отхвърлям това популярно предположение. Отричам убеждението, че 995-те милиона граждани от благоденстващите страни имат моралното право върху техните 81 процента от общата продукция на света пред лицето на три пъти повече хора, потънали в тресавището на тежка мизерия. Това отричане толкова абсурдно ли е, че да не трябва да се обсъждат доводи, които го обосновават? Не е ли коренното неравенство между нашето богатство и тяхната потресаваща нужда най-малкото това, което ни натоварва с бремето да покажем защо следва да имаме моралното право да притежаваме толкова много, докато те имат толкова малко? В книгата Световната бедност и правата на човека[4] (World Poverty and Human Rights) обсъждам това популярно допускане, като показвам, че обичайните начини да оправдаем нашето огромно предимство, се провалят. Моето разсъждение поставя три независими един от друг възражения.

Настоящата история

Мнозина вярват, че същественото неравенство, с което се сблъскваме сега, може да бъде оправдано чрез позоваване върху това как се е развило, например чрез диференциации в прилежанието, или чрез позовавания върху разликите в културата и социалните институции, в почвата, климата или късмета. Аз оспорвам този вид оправдания чрез обръщане към нашата обща и твърде насилствена история, в резултат на която сегашното коренно неравенство се е натрупвало. Голяма част от него бе изградена през колониалната епоха, когато днешните благоденстващи страни управляваха сегашните бедни региони на света като търгуваха с хората им като с добитък, като разрушаваха политическите им институции и култури, като заграбваха земите и природните им ресурси и като им налагаха продуктите и обичаите си. Припомням тези исторически факти специално за читателите, които вярват, че дори най-дълбокото неравенство може да бъде морално оправдано, ако се е развило по един мек начин. Такива читатели не са съгласни, че условията на историческия процес трябва да са подходящи, за да могат да се оправдаят такива огромни неравенства в жизнените шансове. Но мога да заобиколя тези несъгласия, защото действителните исторически престъпления бяха така ужасни, разнообразни и последователни, че няма исторически даваща права концепция, която да може правдоподобно да поддържа възгледа, че общата ни история бе достатъчно благоприятна, за да оправдае сегашния огромен размер на неравенството в изходните позиции на хората.

Предизвикателства от подобен характер често се отхвърлят с мързеливия отговор, че ние не можем да бъдем държани отговорни за това, което се е случило много отдавна. Този отговор е истинен, макар че не е релевантен. Ние действително не можем да имаме вътрешноприсъща ни отговорност за греховете на нашите предци. Но как, тогава, можем правдоподобно да претендираме за плодовете от греховете им? Как можем да имаме право на изпълващия ни с наслада и ентусиазъм старт на нашите страни, когато те влизаха в постколониалния период, който ни позволи да доминираме над света и да го оформяме? И как можем да имаме право на гигантски предимства пред световната бедност, на които се радваме неотстъпно от раждането до смъртта си?

Историческият път, от който нашето изключително благоденствие възникна, до голяма степен отслабва моралната ни претенция за него – очевидно въпреки тези, които същият исторически процес изпрати в условията на остра лишеност. Те, бедните в света, имат много по-силна морална претенция към този 1 процент от общата световна продукция, от който се нуждаят, за да задоволят основните си нужди, отколкото ние, благоденстващите, имаме върху това да вземем 81 вместо 80 процента от нея за себе си. По такъв начин, аз пиша: „Не трябва да бъде позволявано на една дълбоко опетняваща ни морална история да има за резултат коренно неравенство” (стр. 203).

Въображаемите истории

От момента, когато отправих към поддръжниците на концепциите за историческото ни право на справедливост първия си протест, той, изглежда, остави други хора равнодушни към тази проблематика. Тези други хора изглежда вярват, че ни е позволено да поддържаме всякакви начини на разпределение на икономическите блага, независимо колко изкривени са те, ако разпределенията просто биха могли да се извършат по един морално приемлив начин. Те настояват, че имаме право да пазим и защитаваме това, което притежаваме, дори с цената на милиони умрели всяка година, освен ако има убедително доказателство, че, ако не бяха ужасите на европейските завоеватели, тежката бедност навсякъде по света днес би била съществено по-малка.

Днес всякакво разпределение, колкото и неравно да е, би могло да е резултат от редица произволни облози или хазартни игри. Апелирането към подобни въображаеми истории би могло да „оправдае” всичко, и така би било напълно правдоподобно. Но Джон Лок прави нещо много по-добро, като настоява, че въображаемата история може да оправдае статуквото само ако промените в притежанията и в обществените правила, които тя включва, са тези, с които всички участници биха се съгласили по един разумен начин. Той също така поддържа тезата, че в естественото състояние лицата са имали право на пропорционален дял от ресурсите на света. Този, който лиши други хора от „един достатъчен по количество и качество”[5] дял – чрез едностранно присвояване или чрез институционални мерки, като например един съвършено неегалитарен режим на собственост, нанася вреда на другите чрез нарушаване на един отрицателен дълг. Така за Лок справедливостта на който и да е институционален ред зависи това, дали тези, които са в най-лошо положение съгласно разпоредбите на този ред, са най-малкото толкова добре, колкото и хората, които биха били в естествено състояние с пропорционален дял от ресурсите.[6] Тази основа[7] сигурно не е точна, но е достатъчна за моето второ възражение: колкото и някому да се иска да си представи естественото състояние между човешките същества на тази планета, той не би могъл в действителност да го схване другояче, освен като включващо страдание и множество случаи на смърт на деца в мащаба, на който сме свидетели сега. Единствено напълно организираното състояние на цивилизацията може да произведе толкова ужасяваща мизерия и да поддържа трайно ниво на смъртността от 18 милиона души на година, дължащи се на крайна бедност Следователно, от гледната точка на Лок, съществуващото разпределение е морално неприемливо дотолкова, доколкото, както аз изтъквам, „по-добре поставените се ползват от значителни предимства при използването на единствената база на природни ресурси, от чиито блага най-зле поставените са изцяло, и при това без компенсация, изключени”. (стр. 202)

По същия начин се проваля и опитът за оправдаване на сегашното принудително поддържано радикално неравенство чрез апелиране към някакъв морално приемлив въображаем исторически процес, който е възможно да ни е довел до това състояние. Ако застанем на позволяващата гледна точка на Лок, бихме казали, че един малък елит може да присвои целия кооперативен излишък, произведен от съвременната социална организация. Но този елит не трябва да разширява още повече дела си, увеличавайки нивото на бедност под базисното ниво, присъщо на естественото състояние, което позволява на този елит да грабне повече, отколкото е целият кооперативен излишък. Гражданите и правителствата на благоденстващите общества нарушаваме това свое отрицателно задължение тогава, когато ние, в сътрудничество с кликите, които са на власт в много бедни страни, принудително изключваме световната бедност от пропорционалното споделяне на ресурсите и от каквото и да е равностойно заместване на това изключване.

Сегашните глобални институционални разпоредби

Един трети начин за мислене относно справедливостта на същностното неравенство включва размишление върху институционалните правила, които го пораждат. Използвайки този подход, някой може да оправдае икономическия ред и разпределението, който той произвежда (без да взима под внимание исторически съображения) чрез сравняването на този ред и на съпътстващото го разпределение с възможните институционални схеми и профили на разпределение, които те биха могли да произведат. Много широки морални концепции за справедливостта като consequentialism-а[8] и на contractualism-а[9] могат да служат като пример за този подход. Те се различават по това как характеризират съответните засегнати страни (групи, лица, времеви отрязъци на лицата и т.н.), в метриката, която прилагат при измерването колко богати са тези участващи страни (в термините на първостепенните социални блага, възможностите, благосъстоянието и т.н.), а също и как обединяват информацията за благополучието в обобщаваща преценка (например чрез осредняване или по някакъв егалитарен начин, чрез разполагане на приоритети или по пътя на осигуряване на достатъчен доход). Тези концепции са последователно несъгласни относно това, как в съвременните условия икономическите институции би следвало да са по най-добрия начин оформени. Но аз мога да заобиколя тези несъгласия дотолкова, доколкото всички те се съгласяват, че икономическият ред не е справедлив тогава, когато, подобно на системите на крепостничество и принудителен труд, преобладаващи във феодалните Русия или Франция, предвидимо и неизбежно поражда големи и съществени дефицити в спазването на правата на човека. Третото ми възражение, насочено към привържениците на концепциите за справедливост на consequentialism-а и на contractualism-а е, че ние запазваме нашите гигантски икономически предимства чрез налагане на световен икономически ред, който не е справедлив поради големите и неизбежни лишения, които той възпроизвежда отново и отново: „Има споделян институционален ред, който е оформен от тези, които са облагодетелствани, и е наложен на тези, които не са”, твърдя аз. „Този институционален ред е включен във възпроизводството на коренното неравенство чрез това, че има възможна институционална алтернатива, съгласно която подобна тежка и обширна бедност не би трябвало да се запазва. Тежкото неравенство не може да бъде приписано на извънсоциални фактори (като например генетически обусловени недъзи или природни бедствия), които сами по себе си засягат по различен начин различните човешки същества” (стр. 199).

Три понятия за вреда

Тези три възражения се приближават едно към друго в извода, че световната бедност има непреодолима морална претенция към част от благоденствието и че ние, като й отричаме правото да иска това, което има право да иска, и от което спешно се нуждае, активно допринасяме за увеличаване на лишеността на обхванатите от бедност хора. От друга страна, тези възражения са насочени към различни аудитории и по такъв начин се обръщат към различни и взаимно несъгласувани морални концепции.

Тези концепции също така развиват различни понятия за вреда. В най-обичайните контексти, думата „вреда” бива схващана в един исторически смисъл, диахронен или подчинителен: някой е увреден, когато е станал по-зле, отколкото е бил в някакво предишно време или пък когато е имало някакви по-ранни разпоредби, които са били по-благоприятни, отколкото са сега. Моите две първи възражения схващат вредата по този обичаен начин и тогава разбират справедливостта, най-малкото отчасти, в термините на вредата: ние се държим несправедливо към глобалната бедност, като й налагаме дълготрайните ефекти на историческите престъпления, или правим същото, като държим бедните в света в положение, което е под вероятното базисно ниво на естественото състояние на хората. Но третото ми възражение не схваща справедливостта и несправедливостта в термините на независимо определеното понятие за вреда. Това възражение по-скоро се отнася до понятията за вреда и справедливост в противоположния начин, разбирайки вредата в термините на независимо определеното понятие за социална справедливост: ние увреждаме бедните в света ако и дотолкова, доколкото сътрудничим в налагането върху тях на един несправедлив световен ред. И този институционален ред е определено несправедлив ако и дотолкова, доколкото той предвидимо увековечава много големи дефицити на правата на човека, които биха могли по един разумен начин да бъдат избегнати чрез (внасяне на) приемливи изменения в институциите.[10]

Третото възражение, от емпирична гледна точка, е по-взискателно, отколкото другите две. То изисква от мен да конкретизирам три твърдения. Първото е, че глобалните уредби на институциите са причинно замесени във възпроизводството на огромен брой човешки същества, които са обхванати от, при това много сурова, бедност. Второто е, че правителствата на нашите благоденстващи имат първостепенни отговорности за тези глобални институционални порядки и могат да предвидят вредните им ефекти. А третото ни казва, че много граждани на тези благоденстващи страни имат отговорност за тези глобални институционални порядки, които правителствата им са договорили от тяхно име.

Двете главни нововъведения

Защитавайки тези три твърдения, моето гледище относно тези емпирични въпроси е толкова по-противоречащо на обичайните емпирични дебати, колкото и моята диагноза на нашите морални отношения спрямо проблема за световната мизерия противоречи на нашите обикновени морални спорове.

Обичайните морални дебати засягат строгостта на моралните ни задължения да помагаме на бедните в чужбина. Повечето от нас вярват, че тези задължения по-скоро са слаби, имайки предвид, че не е много грешно да не оказваме никаква помощ. Обявявайки се срещу този популярен възглед, някои (Peter Singer, Henry Shue, Peter Unger) твърдят, че позитивните ни задължения са много по-строги и много по-изискващи от нас; други пък (като Liam Murphy) отстояват един междинен възглед, съгласно който нашите позитивни задължения, доколкото са твърде строги, не са все пак твърде изискващи. Като оставям настрана целия този спор, аз се съсредоточавам върху това, което той пренебрегва, а именно – върху моралното ни задължение да не нанасяме вреди. Разбира се, ние имаме позитивното задължение да спасяваме хората от бедност, която застрашава живата им. Но може да е подвеждащо да се съсредоточаваме върху тях, когато по-строги позитивни задължения също са в ход: задължението да не излагаме хората на опасност от бедност, толкова дълбока, че застрашава живота на хората, както и задължението да ги предпазим от вреди, за които ние бихме били действително отговорни.

Обичайните емпирични дебати засягат въпроса за това как развиващите се страни би следвало да съставят икономическите си институции и политики с цел да намалят тежката бедност в държавите си. Възприетата мъдрост (често излагана от Хонг Конг и напоследък от Китай) е, че те трябва да изберат свободните и отворени пазари с минимално данъчно облагане и с колкото се може по-малко регулации, така че да привлекат инвеститори и да стимулират растежа. Но някои влиятелни икономисти призовават за обширни правителствени инвестиции в образованието, здравеопазването и инфраструктурата (илюстрирайки ги с примера на индийския щат Керала) или за някои протекционистични мерки за „отглеждане” на нововъзникващи производства, докато те станат конкурентоспособни на международния пазар (това обикновено се илюстрира с примера на Южна Корея). Няма да вземам участие в тези дебати, а ще се фокусирам още веднъж върху нещо, което по правило се пренебрегва: ролята, която конструкцията на глобалния институционален ред играе в постоянството на тежката бедност.

Благодарение на липсата на внимание от страна на нашите икономисти, мнозина вярват, че съществуващият глобален институционален ред не играе роля в трайното наличие на жестока бедност, но че по-скоро ключовият фактор за нея са националните различия. Подобен „обяснителен национализъм” (стр. 139 и сл.) изглежда оправдан чрез драматичните различия в характеристиките между развиващите се страни – със стремително изчезваща бедност в някои от тях и увеличаването й в други. Случаите от последния вид обикновено показват много некомпетентност, корупция и потисничество от страна на управляващите елити, което, струва ми се, ни дава цялото обяснение, от което имаме нужда, за да разберем защо там постоянства жестоката бедност.

Но нека вземем под внимание една аналогия. Нека да предположим, че има големи разлики в характеристиките между учениците в един клас, при което някои напредват бързо в усвояването на учебното съдържание, докато много други научават малко или нищо. И нека, освен това, да предположим, че втората група ученици не само не подготвят уроците си, но и пропускат много от часовете. Този случай със сигурност ни показва, че местните, специфичните за различните ученици фактори, играят роля при обяснението на академичните успехи. Но те категорично не успяват да покажат, че глобалните фактори (качеството на преподаването, учебниците, класните стаи и т.н.) не играят подобна роля. По-добрият учител може в много голяма степен да подобри постиженията на учениците чрез подбуждане на един по-силен интерес у тях към предмета, който преподава, и да постигне по-добра посещаемост и по-добра подготовка.

Като веднъж се освободим от обяснителния национализъм, става лесно да видим глобалните фактори, свързани с упоритото съществуване на крайната бедност. В преговорите, водени в системата на Световната търговска организация, благоденстващите страни отстояват дълготрайните и несиметричните протекции на пазарите си, осъществявани чрез тарифи, търговски квоти, антидъмпингови мита, кредити за износа и огромни субсидии за собственото им производство. Подобен протекционизъм осигурява неопровержима информация за лицемерието на богатите държави, които настояват и изискват техния собствен износ да се ползва с режима на отворен пазар (стр. 15 – 20). И това в много голяма степен накърнява възможностите за износ на много от най-бедните страни и региони. Ако богатите държави премахнат протекционистичните си бариери, които възпрепятстват вноса от най-бедните страни, населението на последните ще бъде много облагодетелствано: стотици милиони ще се спасят от безработицата, нивото на заплатите ще се вдигне съществено, а влизащите в съответните приходи от износ биха били по-високи със стотици милиони или милиарди долари всяка година.

Същите тези богати страни настояват, че техните права върху интелектуалната собственост, дори тогава, когато вече са с изтекъл срок или обхват, трябва да бъдат енергично защитавани в бедните страни. Музика и софтуер, схеми на технологични процеси, търговски марки, патенти, биологични видове и лекарства – за всички тях и още много други трябва да бъде плащано на корпорациите от богатите страни, за да бъдат ползвани и това е условие (което умножава ограниченията) за достъп на стоките на бедните страни до пазарите на богатите. Милиони биха могли да бъдат спестени с цел борба с болестите и смъртността, ако бедните страни биха могли свободно да произвеждат и търгуват с животоспасяващи генерични лекарства.[11]

Докато взимат милиарди за интелектуалната си собственост, богатите страни не плащат нищо за „страничните ефекти”, които налагат чрез техните неизмеримо непропорционални приноси към увеличаването на замърсяването на околната среда и изтощаването на ресурсите. Световната бедност е облагодетелствана в най-малка степен, ако не е и изобщо необлагодетелствана от дейностите, които замърсяват околната среда, и освен това има най-малко възможности да се защити от влиянието, което това замърсяване има върху здравето на населението на бедните страни и върху състоянието на околната среда (като например наводненията поради увеличаването на нивото на моретата). Разбира се, истина е, че ние плащаме за огромното количество природни ресурси, които внасяме. Но подобни плащания не могат да заместят (обезщетят) ценовите ефекти от нашето прекомерно потребление, което ограничава възможностите за консумация на световната бедност, както и възможностите за развитие на по-бедните страни и региони (в сравнение с възможностите на нашите страни да имат предимства при сравнимо ниво на икономическо развитие).

Още по-важно е, че парите, които плащаме на богатите на суровини страни за ресурсите, които внасяме от тях, отиват при управниците на тези страни, без да ни е грижа дали те са демократично избрани, или най-малкото дали, макар и в минимална степен, отделят внимание на нуждите на хората, които управляват. Единствено на основата на ефективното господство се крепи това, че ние признаваме всеки такъв управник като имащ право да ни продава ресурсите на „неговата” страна и да взема от нас пари назаем, поемайки съответните договорни задължения, както и да купува оръжие от нас срещу тези заеми. Тези международни ресурси, взимането на пари на заем, договорите и привилегиите при въоръжаване, които ние разпростираме върху тези управници, ги снабдяват с пари и оръжие, които са им необходими, за да стоят на власт – често с голяма бруталност и с нищожна поддръжка от страна на народа. Тези привилегии са също така твърде удобни за нас, защото осигуряват вноса ни на ресурси от по-бедните страни, независимо от това и колко зле кой ги управлява. Но тези привилегии имат опустошителен ефект върху положението на световната бедност, давайки възможност на корумпираните управници да потискат народите си, да ги лишават от придобивките, които се получават от естествените ресурси на тези страни и да ги натоварват с огромни дългове и с обременителни задължения по договорите. Чрез съществено увеличаване на привилегиите на властта на правителствата се усилват в много голяма степен стимулите за правене на опити за взимане на властта чрез сила, подхранвайки по тоя начин превратите, гражданските и междудържавните войни в бедните страни и райони и по-специално в Африка, където има много отчайващо бедни, но богати на ресурси страни, в които добивната индустрия доставя голяма част от общия вътрешен продукт.

Размишленията върху популярния възглед, че тежката бедност постоянства в много бедни страни, защото те много зле се управляват, показва, че няма нищо, което да свидетелства в полза на обяснителния национализъм. Напротив, има много доказателства против него. Населението на повечето от страните, в които постоянства или дори се увеличава тежката бедност, не „управлява” държавите си лошо. Обратното – то е много зле управлявано и в повечето случаи против волята му. Народите на тези страни са безпомощно изложени на подобно „управление”, защото богатите страни признават управниците им като такива, които имат право да управляват единствено на основата на ефективното ползване на сила. Ние плащаме на тези управници ресурсите на народите им, често предплащайки им големи суми срещу допълнителни гаранции за бъдещия им износ на ресурси, и сме много ентусиазирани да им продаваме най-модерно оръжие, от които и без това много често зависи продължаващото им господство. Да, ужасната бедност подхранва местния безпорядък. Но същият този местен безпорядък, на свой ред се подхранва от глобалните правила, които ние налагаме и от които ние много се облагодетелстваме.

Веднъж схваната, връзката между нашия глобален институционален ред и трайната тежка бедност, несправедливостта на този ред и на това, че ние го налагаме, става видима: „Какво дава право на един малък глобален елит, състоящ се от граждани на богати страни и от държатели на икономическа и политическа власт в богатите на ресурси развиващи се страни, да прилагат глобални схеми на собственост, съгласно които ние можем да претендираме за естествените ресурси на света и също така можем да ги разпределяме помежду си въз основа на условия, с които взаимно сме се съгласили?”, питам аз. „Например, могат ли сега дори нашите толкова свободни и честни договорености с тираните да ни дадат права на собственост върху суровия петрол, лишавайки от собственост местното население и останалата част от човечеството?” (стр. 142).

 

[1] World Health Organization, World Report 2004 (Geneva: WHO, 2004), Annex Table 2; достъпно на: http://www.who.int.whr/2004.

[2] За по-подробни данни относно доходите, които съставляват линията на бедността, вж. Shaohua Chen и Martin Ravallion, How Have the World’ Poorest Fared since the early 1980’s? В: World Bank Research Observer 19, no. 2 (2004), p. 153, текстът е достъпен също и на: http://www.wbro.oupjournals.org/cgi/content/abstract/19/2/141 (изложени са данни за 2001 г.). Ravallion и Chen се занимават с оценката, която прави Световната банка на бедността, изразена в парични доходи от повече от десетилетие. Моята оценка на дела на най-бедните в разпределението на глобалния световен продукт е обяснена в: Thomas W. Pogge, The First UN Millennium Development Goal: A Cause for Celebration? – статия, поместена в Journal of Human development 5, no.3 (2004), p. 387. Относно методологическата критика на статистиката на бедността на Световната банка вж.: The First UN Millennium Goal, pp. 381-385, този текст се основава на съвместната ми работа с Sanjay G. Reddy, How Not to Count the Poor; тя е достъпна на: http://www.socialanalysis.org.

[3] World Bank, World Development Report 2003 (New York: Oxford University Press, 2003), p. 235 (дадени са данни за 2001 г.)

[4] Thomas W. Pogge, World Poverty and Human Rights: Cosmopolitan Responsibilities and Reforms (Cambridge: Polity Press, 2002). Всички отпратки в текста към положения, изложени в тази книга, са от това издание.

[5] Това е скрит цитат от съчинението на Джон Лок Два трактата за управлението, книга втора, гл. 5, края на параграф 27; вж. и превод напр. в: Д. Локк, Избранные философские произведения, М., изд. Социально-экономической литературы, 1960 г., т. 2, стр. 19, бел. прев.

[6] За по-пълен прочит на аргумента на Лок вж. Pogge, World Poverty and Human Rights, гл. 5

[7] Става дума за пропорционалния дял от общите ресурси на човечеството, на който всяко човешко същество има право според Лок, бел. прев.

[8] В англоезичната литература под consequentialism се разбира семейство от етически теории, централният пункт на които е, че за моралната стойност на всяко действие може правилно да се съди единствено по последиците, които са настъпили от извършването, а не от намеренията на този, който върши действието. Типичен представител на това семейство концепции е класическият утилитаризъм на Бентам, бел. прев.

[9] В англоезичната литература под contractualism се разбира семейство от етически теории, чийто централен пункт е, че те оправдават моралните принципи или политическите уредби чрез отнасянето им към обществения договор, с който доброволно са се обвързали участниците, спазвайки известни идеални условия на това обвързване, бел. прев.

[10] Някой може да каже, че съществуващият световен ред не е несправедлив, ако единствените разумни изменения в институциите, които биха могли съществено да намалят отвратителните депривации, биха били извънредно скъпи (ценни) в термините на културата или да кажем, в термините на естествената среда. Аз отхвърлям подобни възражения чрез вмъкването на думата „разумни”. Широките consequentialist-ски и contarctualist-ски концепция за справедливост са съгласни, че институционалния ред, който предвидимо поражда сурови депривации, не е справедлив, ако има осъществими изменения на институциите, които предвидимо биха редуцирали тези лишености без да прибавят други вреди, сравними с тях.

[11] Вж. Thomas W. Pogge, Human Rights and Global Health, Metaphilosophy 36, №. 1-2 (2005), стр. 182 – 209.

 

Превод: Емил Коен

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Томас Поге

Thomas Winfried Menko Pogge, германец по произход, e роден през 1953 г. Сега е професор по философия и международни отношения в Yale University, а също директор на изследванията в Centre for the Study of Mind in Nature на университета в Осло. Той е широкоизвестен с публикациите си върху теорията на глобалната справедливост, върху моралните възгледи на Ролс и на Кант. Книгата му „Световната бедност и правата на човека: всемирната отговорност и реформите” (World Poverty and Human Rights: Cosmopolitan Responsibilities and Reforms) е публикувана през 2002 г. и оттогава е няколкократно преиздавана.