Свободата, бедността и омразата

Споделете статията:

Покрай честването на четвърт век от падането на берлинската стена се заровихме в стари и нови данни, за да разберем какво преживяваме, как да го наричаме и как го оценяват различни хора, които не се занимават с изследвания, но живеят този живот и имат какво да кажат за него. Социолозите казваха, че хората се чувстват обеднели, а икономистите показваха кривите на брутния вътрешен продукт на глава от населението и на покупателната способност, криви, според които благосъстоянието се е повишило.

Въпреки кривите, помолени със задна дата да кажат какво са очаквали от прехода, почти по една трета от хората в представителната извадка на агенция Алфа Рисърч посочват свободата на движение и повишаването на благосъстоянието.  Първото очакване днес им изглежда в общи линии оправдано. Второто – не. При това, че сме обеднели твърдят не само хората, които действително са обеднели: едва 8% от запитаните в цитираното изследване казват, че очакването преходът да донесе повишаване на благосъстоянието се е сбъднало. Каква е логиката, според която интерпретацията ни на реалността няма нищо общо с обективните данни на икономическите изследвания?

Политическата философия на колективното бездействие

Тук в името на полемиката ще сгъстя тази логика до следната опасна формулировка: Единственото постижение на прехода е свободата, но тя доведе до бедност, защото от нея спечелиха само мафиотите и политиците, а загубиха „обикновените хора“, „народът“. Освен опасна, тази интерпретация е и опасно невярна – невярна, защото почива на сбъркано разбиране за свобода; опасно, защото това е всекидневно вярване, а не логически аргумент. А човек не може волево да си смени вярванията, те не могат да бъдат разубедени. Нека обаче сега да чуем тези вярвания с думите на конкретни живи хора, при това млади и не бедни, за да обясня логиката на опасната формулировка. Ето един откъс от интервю, в което през 2009 г. ученици в последните класове на гимназията коментират изборите:

„Р.: А пък и самите избори са такъв цирк. Направо…

Р9.: Те са едни и същи маймуни.“ (Малък град 1, престижно училище)

И още един откъс от друг град:

@РМ1: Да, това е всъщност „коремно” управление. Това е, това. Дават по 20 лева за един глас.

РМ2: Почваме да свикваме, между другото.

Ж1: Да, преди не бяха такива.

РМ1: На изборите какво направиха, бе? Извадиха една тенджера с кебапчета и идват циганите, вземат си и отиват да гласуват.

РМ3: Ако там не се оправят нещата, няма как да се оправят. А Парламентът какъв пример ни даваше, гласуват закони, важни работи, ония хората отиват да ядат кюфтаци.

РМ1: На събранията се случва тъй. Един казва нещо, Волен Сидеров протестира, някой друг се обажда, ж-ж-ж-т, айде нищо не се решава, айде.

РМ2: Всичко е един театър. Всеки се е наговорил какво да казва, другият да го опонира, после другият да излезе.

М: Добре де, а к’ва е вашата роля в този театър?

РМ 3: Никаква.

Ж: Никаква.

М: Никаква? Само седите и ръкопляскате?

РМ2: Просто те манипулират по някакъв начин хората.

Ж1: Нашата роля е, че не влизаме в някаква роля, ами си играем самите себе си.

РМ2: Точно така, кукли, кукли.

М: И вие се чувствате като кукли?

РМ1: Ние още май не се чувстваме като кукли, но сигурно след това ще се чувстваме като кукли.

РМ: Това е целта.

РМ: Те да си вършат там своята работа.

Ж: Да си взимат парите, които трябва да си взимат.

РМ: Според мен туй е умишлено, щото им трябват прости работници, които да бачкат по заводите, бачкатори, да взимат някакви смешни пари. Щото реално няма друго к’во да правят, за да преживеят. А те да си взимат парите и толкоз.

РМ: Работата е там, че държавата, когато съзре интелигентен човек или умен човек в лицето на някаква партия или на някоя личност, или нещо такова, тя веднага, там всичко е нагласено. И моментално го смачква, защото умният човек е опасен за държавата.@

(Голям град 1, престижно училище)

И още един диалог:

@Р: Да си смениме управниците.

М: А ние нали на всеки четири години ги сменяме?

Р4: Да, но те са едни и същи.

Р5: Те са еднакви правителства с еднакви водачи, поне според мен.

Р3: Аз в тази държава не виждам надежда да се оправи според мен, трябва да минат още поне пет поколения от моята гледна точка. Да може да се стабилизира държавата, защото всеки, който се качи на власт, гледа да взема много власт.

Р: Гледа да взема парички…

Р: Келепира…

(голям град 2, нископрестижно училище; всички участници са момчета в ХІ клас)@

Това са откъси от изследване, проведено още преди 5 години. А ако го повторим днес, тези изказвания ще са повече и още по-радикални. И макар че тук цитирах само две от проведените дискусии, сюжетът се среща неизменно във всички групи – независимо дали са в големи, или в малки градове, дали са във високо- или нископрестижни училища, дали са в региони на икономически подем, или на икономически срив.

Да видим каква картинка очертават цитатите. Най-напред неизненадващото никого трето лице множествено число, когато се говори за властта и управлението: „дават“, „направиха“, „извадиха“, „гласуват“, „те манипулират“ и т.н. Отношението между гражданин и държава е отношение зрител – спектакъл. Тоест е необратимо. Свободата породи безредие, казват събеседниците ни от изследването, безредие, което регулярно се повтаря в един спектакъл на шуробаджанащината и келепира, в който „те“ ни отреждат ролята на „кукли“. В това им помагат едни други „те“ – „циганите“ – с ключова роля за начина, по който се мисли връзката между свобода и бедност:

Какво е общото между „циганите“ и „властта“

Оплакването на “горките” цигани, които нямали равен достъп до образование и т.н., са пълни глупости. Нима не бяха циганите галените изчадия на тоталитарния социализъм? Това не ги научи нито на труд, нито на грижа към децата си. Те имат нужда от културна трансформация, която милозлива Европа явно не може да инициира.” (Ot Bulgarin v America). Ето я все тази упорита фигура (няма да коментирам сега неверността на твърдението, че социализмът се е грижил за циганите): равният достъп (един от синонимите на интеграция) ги прави галени изчадия, тоест интеграцията генерира неравенство. Думата „ром” дискурсивно конструира ново реторико-етническо малцинство, което служи на не-ромите да артикулират своето всекидневно чувство за несправедливост, според което правата на малцинствата обезправяват мнозинството и това е несправедливо, води до незаконност и безредие. Да се дават права на малцинствата в този смисъл е недемократично:

Всички други можеме да търпиме техните мърсотии, кражби магии и др. п. Ние просто нямаме права. Единственото ни право е да дундуркаме циганите.” (форумец по повод публикация за пожар в цигански лагер край Рим, „Дневник“, 27.07.08)

И още по-ясно:

Ти знаеш ли циганите от Столипиново, Пловдив, че са задлъжнели с милиони за ток? А знаеш ли, че и до днес не им го спират?
И знаеш ли, че на мен, само за три месеца ми го спряха? И без компромис. и знаеш ли на колко български пенсионери също? Но на циганите не го спират. Е какво обезправяване е това, бе, недоразумение балканско! АЗ СЪМ ОБЕЗПРАВЕН В СЛУЧАЯ, А ТЕ СПРЯМО МЕН СА С ПРИВИЛЕГИИ!
” (27.05.08, „Дневник“)

А кой е виновен за тази несправедливост циганите да живеят на наш гръб, правата им да са всъщност привилегии, тоест обезправяване на останалото население? Ами властващите, разбира се. Зад идеологията за интеграция на ромите те скриват принципа „разделяй и владей”, чрез който властват. Изобщо като правило циганите дискурсивно винаги вървят с властта. Те са конструирани като обект, чиято дискурсивна функция е критика на властта. Логиката е такава: властта е корумпирана и използва циганите, за да тероризира гражданите, за да им отвлече вниманието от собствената си (на властта) корумпираност. Или пък ги използва още по-директно, като ги купува, така че да ни управляват все „едни и същи маймуни“. Чрез този образ на „циганина“ властта е поставена извън обществото и противопоставена на закона. Масовата всекидневна политическа философия гласи: чрез „циганите“ властта създава беззаконие и безредие, в което обикновените хора – „кукли, кукли“ – обедняват, а политиците и мафиотите – кукловодите – забогатяват. Свободата се оказа измамница – обещаваше благосъстояние, а роди бедност. И за да не влизаме в този „спектакъл“, ние си седим отстрани и „не влизаме в роли“. Ние сме свободни от тази свобода, която прави другите подвластни на „коремното управление“.

В основата на тази опасна логика на колективното бездействие е чисто негативното схващане на свободата: тя не е „нещо, което да използваш…, сега е станала нещо, което да спестяваш – нещо, което заделяш настрана и го защитаваш като останалата си собственост – като полица или облигация в банката“ (MacLeish). А в този си вид тя прави лесна връзката между режима на държавния социализъм и днешния административен либерализъм – и двата почиват на спестената, потулената свобода. Макар че днес тя може да се използва и да си тръгнеш, просто да се махнеш, което режимът на държавен социализъм не допуска. Отсъствието на понятие за свобода в днешното българско общество има ред извори, но те се събират в едно друго отсъствие – на разказ, знание и оценка на държавния социализъм като властови режим и социално устройство.

„Паметта“ за соц-а и мъртвата свобода

Ето един парадокс на паметта: през 91-92 г. участвах в изследване за паметта, проведено от Института за критически социални изследвания. Тогавашните демоскопски изследвания показваха склонност да се отхвърля бившият режим (само дето не знаехме, че още не е съвсем бивш), когато хората бъдат изправени пред въпрос от типа „одобрявате ли Тодор Живков“. Тогава реакциите бяха или „не“, или „нямам мнение“. Но запитани да разкажат това минало, което или не одобряваха, или не можеха да оценят, събеседниците ни от самото начало на 90-те мълчаха. Това, разбира се, не е учудващо – събеседниците ни бяха младежи, расли в най-циничните, наричани постчернобилски години на държавния социализъм, възпроизвеждали официозния му език, без да вярват в него. И той си беше отишъл, а друг нямаше, частният живот беше свободен, но рефлекс той да се привлича като ресурс за разказване на история нямаше. Изненадата дойде 15 години по-късно, когато някогашните ни събеседници пораснаха и паметта им се върна. И ето какво заразказваха:

„На мен лично не ми беше лошо… детските години, безгрижие, игри, морето ти е до колене… кой ти гледа комунизъм ли е социализъм ли е  Каквото и да си говорим и независимо от убежденията ми в момента, 4-5-те “съзнателни” години, които имам преди 1989 ще бъдат хубави” (http://www.hardwarebg.com/forum/showthread.php?t=99763, 6.10.08).

И пак от същия форум:

„Пък относно времето преди 89 се сетих и че, въпреки че за всичко трябваше да се редиш на опашка, поне като го купиш, знаеш, че е истинско, имам предвид храните. Е, имаше само кучешка радост и камчия, а , и някакъв шпек и кремвирши, ама в тях имаше доста повече месо, отколкото в сегашните. Пословични си останаха и руската техника- особено добър пример бяха телевизорите “Електрон”- към 30 кила бройката, ама бяха много идиотоустойчиви. Или българските усилватели “Студио 2/3”- абе, добра концепция, ама, както и в целия соцблок, елементната база беше много остаряла – ако не греша стандартът им беше от 63.

Отделен въпрос е, че културният живот беше на друго равнище. Имаше много идиотщини, но трудно се криеха (не като сега). Иначе, ако искаш, можеше да отидеш на кино (във Велико Търново имаше 3 кина, сега има 1 Арена, а имаше период, когато нямаше никакво). Театрите бяха пълни, но може би всичко беше поради по-високия жизнен стандарт в по-малките градове, отколкото сега.

Лошото беше, че те гонеха от работа дисциплинарно за щяло и нещяло, лагерите в Белене и присъдите за врагове на партията и държавата. Малко пресилено си беше това, както и всичко друго в нашата държавичка.”

Тук по-възрастните като мен вероятно спонтанно са склонни да спорят за количеството месо в салама кучешка радост или за надеждността на телевизорите „Електрон”, но не това е същественото. Онова, в което трябва да се вгледаме, е – ще го кажа още веднъж – пълната липса на мислене върху взаимовръзката между „лошото” и „готиното”, между „дисциплинарното гонене за щяло и нещяло” и „пълните театри”, между „присъдите на враговете на партията и държавата” и единствения вид кренвирши, между „идиотоустойчивостта” на телевизорите „Електрон” и „остарялата елементна база на соцблока”. Било, каквото било. Разбира се, тези млади хора няма защо да носят отговорност за „присъдите на враговете”, за „опашките за елементарни неща, необходимостта от връзки за всичко по-така…”, за „остарялата елементна база на целия соцблок”. Но тези фигури са просто метонимии на неавтономността на индивида, а неавтономност ще рече, че не си пълноценен субект на морални преценки. И неавтономността е самата предпоставка на безгрижието – общия ключ на всекидневните спомени за соц-а. С други думи, доброто и лошото не са просто парченца от хаотична мозайка, а са структурно свързани, неавтономността на индивида, невъзможността да каже публично какво мисли и всъщност невъзможността му да мисли публично, в диалог и в конфликт с други интерпретации на съвместния ни живот е условие на, а не просто нещо паралелно съществуващо с безгрижието.

За кръвта, епилог

И така, днес заради недостиг на свобода обедняваме – бедността е характеристика на обществото, а не на единични негови членове или групи, и означава, че не можеш да трансформираш наличните си ресурси в ценности и блага, които са ти нужни и обществото цени – в здраве, в образование, в мобилност, в подслон. В този смисъл са прави всички, които казват, че кривите на БВП не означават, че очакването преходът да повиши благосъстоянието се е сбъднало. И търсейки обяснение за това защо и как обществото възнаграждава връзките, а не усилията, критикуват настоящето. А ресурси за тази критика се намират – когато критикуваме настоящето, обикновено прибягваме до някакво друго време, и то е най-често миналото – а бяхме млади и безгрижни и в салама имаше месо. И до чуждите, които, каквото и да правят, си остават чужди, защото им е в кръвта. Впрочем, на всички онези, които казват, че на циганите им е в кръвта да не се интегрират, да не се образоват и пр., предлагам да отскочат до центъра за кръводаряване. Вижте чия кръв се влива на нуждаещите се от кръвопреливане и, ако случайно сте били от тях, ослушайте се – ако сте били прав, сигурно сте станали по-малокултурен и дезинтегриран. Но нищо, сега пък ще имате привилегии – няма да имате вече канализация, защото повече не ви е в кръвта да се интегрирате, но пък ще получавате помощи. Ще трябва и да си смените представителя в парламента, няма как да е този, който сега гони чужди колонизатори или гърми с чифте пищови на възстановка на илинденското въстание. Само гледайте да не разбере, че имате циганска кръв, защото отивате в резерват. Но пък и да ви се случи, няма нищо, циганската кръв ще ви накара да живеете ден за ден, безгрижно – точно като по соц-а. Дано да обичате кебапчета.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Милена Якимова

Милена Якимова е доцент в катедрата по Социология на СУ "Св. Климент Охридски", член на редколегията на сп. "Критика и хуманизъм".