Свободата на изразяване между любовта и омразата

Западноевропейци и американци могат да водят много интересни дискусии за свободата на словото. Ако се придържат към официалните дискурси на държавите си, тези дискусии обаче са изначално обречени на неуспех. Защото за (западно)европееца, особено в някои страни, свободата на изразяване завършва там, където навлиза в свободата на другия, заплашва го или го наранява. Разбира се, има и изключения, например издания като „Шарли Ебдо“, за които свободата на изразяване е над всичко. Но и общите европейски политики дават приоритет на борбата срещу словото на омразата спрямо безграничността на свободата на изразяване.

В САЩ е друго. Първата поправка в американската Конституция гласи следното: „Конгресът няма да приема закони, установяващи или забраняващи свободното изповядване на каквато и да било религия, ограничаващи свободата на словото или на печата или ограничаващи правото на хората да се събират мирно и да се обръщат с петиции към правителството за отстраняване на несправедливости.“ Именно Първата поправка е основанието да се дава изключителен приоритет на свободата на словото и свободата на изразяване.

Свободата на изразяване в САЩ стои по-високо дори от ценността на човешкия живот – тя е редом с правото да носиш оръжие и неприкосновеността на личната собственост. Във Втората поправка е записано: „Тъй като за безопасността на всяка свободна държава е необходимо добре организирано опълчение, правото на народа да притежава и носи оръжие не може да бъде нарушавано.“ Въпреки множеството злоупотреби и масови убийства, извършени с лично оръжие в страната, поправката не е отменена.

Именно неприкосновеността на свободата на изразяване беше основанието, което в голяма степен позволи на Доналд Тръмп да се представи за герой, а това допринесе и за избирането му за президент. Много от посланията му по време на предизборната кампания в редица европейски страни биха били подсъдни. Някои от тях – дори в България.

Ако изхождаме от американската идея за свобода на изразяване, европейското осъждане на словото на омразата представлява цензура. Толкова ли е безвъпросна обаче свободата на изразяване в САЩ?

В Съединените щати сте свободни да кажете, че всички мексиканци са наркотрафиканти или че според вашата религия гей хората ще горят в ада. Колко обаче са ситуациите, за които можете да бъдете обвинени в сексуален тормоз или накърняване на нечии чувства? Не е рядкост европейци в САЩ да се окажат в ситуация, в която са предизвикали скандал и са наречени сексуални насилници за действие, което в родината им би било нещо напълно нормално.

Ще споделя няколко примера, до един разказани ми от хора, които познавам:

Български студент отива на лятна бригада в САЩ. Казва на своя колежка американка, че този ден се е облякла много хубаво. Колежката започва да крещи, че може да го съди за сексуален тормоз.

Американец споделя, че когато разговаря с колежки, които са в стаята, не трябва да стои на вратата. Защото така създава впечатлението, че не им позволява да излязат и те може да решат, че иска да ги изнасили. „Светла, сцените от американските филми, които си гледала, как мъж и жена колеги отиват заедно на обяд, изобщо не са верни. Могат да отидат на обяд само ако има нещо между тях“, разказва той.

Университетски преподавател във Франция с арабски произход и финландско гражданство отива в американски университет. В приемното му време идва студентка. „Заповядайте, затворете вратата“, казва той. Момичето пребледнява, но влиза и затваря вратата. След консултацията другата преподавателка в стаята му обяснява: „Добре, че бях тук, иначе студентката можеше да те съди за сексуален тормоз. Защото, затваряйки вратата, тя щеше да остане насаме с теб.“

Сексисткото отношение, нежеланите от една жена сексуалните намеци, директни изказвания или действия са осъдителни и в европейски контекст, особено на Запад (в България като цяло по-скоро се търпят). Но разширяването им до невъобразимо обхватна сфера е нещо, характерно за САЩ. Разбира се, в различни щати и различни контексти размерите на тази сфера варират, но като цяло разликата с Европа е чувствителна.

Същото може да се каже и по отношение на голотата. Американци, които правят сравнение между живота в САЩ и този в Европа, често отбелязват, че в Европа голотата далеч не е толкова строго цензурирана, колкото в родината им. В бензиностанции например могат да се видят списания с голи женски гърди на корицата редом до детските книжки за оцветяване. Прагът на цензуриране на голота и сексуални сцени в киното е много по-висок. През лятото из много квартални градинки в Западна Европа можете да видите жени, които се припичат по корем, разкопчали горнището на банския си костюм, за да нямат бели следи по гърба. И това не прави впечатление на никого.

В наши дни нагласата, че голотата е непременно свързана със секс, а сексът е непременно оскърбителен за чувствата най-вече на жените и децата, е в много по-голяма степен американска, отколкото европейска. Ако една жена е гола (на снимка, във филм и т.н.), това се приема като нейно унижение и/или заплаха за виждащите я. Ако мъж е гол, това по-скоро се разбира като сексуално насилие и пак заплаха.

Социални мрежи като Facebook, Flickr или Instagram, които са американска собственост, упражняват силен контрол върху публикуването на голота. Във Facebook има редица случаи на изтриване на цели акаунти, в които автори са публикували собствени висококачествени актови снимки. Но ако се опитате да докладвате призиви към престъпления от омраза, дори да съдържат снимки на Хитлер и свастики (смисълът на които е ясен и ако човек не знае български), обикновено успявате най-рано от втория опит.

А голотата съвсем не означава непременно секс. Тя може да е свързана например с чувството на личен комфорт, с естетически категории като форма, контраст или движение, със самоизразяване, не на последно място – с политически и социални послания. Последният пример е решението на учителите от 51 ОУ да направят календар със свои голи снимки в подкрепа на директора на училището, чиято снимка изтече в интернет и беше използвана от кафяви медии като компромат.

Изобразяването на секс, от своя страна, съвсем не означава непременно, че изобразяващите го са жертви. Не е рядко срещано да го правят от вътрешна потребност или от желание да предадат определено послание. Нито означава, че става дума за нещо недостойно. Ако някой се скандализира от сексуални сцени, то е основно поради културата и възпитанието, които внушават, че сексът е нещо мръсно. До не толкова отдавна в България например цялото семейство е споделяло една стая за спане. Бебетата са били правени пред очите на по-големите си братчета и сестричета и това не е възмущавало никого.

Струва си да се запитаме – защо (в САЩ повече, но и в Европа до известна степен) показването на насилие, смърт и военни действия е по-допустимо от това на секс? Защо например много от популярните видеоигри, които играят децата и тийнейджърите, преливат от кръв, а няма разпространени сред същите възрастови групи порноигри (или ако има, не са легални)?

Свободата на изразяване е сложно понятие. Тя бива ограничавана не само от словото на омразата и от така наречената политическа коректност, която Христо Иванов по-уместно беше нарекъл „измислено, сложно название на приличието“. Тя има връзка и с границите на допустимост в определено общество. А те се дефинират по различни начини.

Дали е в реда на нещата да обиждаме чужденците, жените, чернокожите и пр., а в същото време да цензурираме сексуални сцени във филми и, ако сме мъже, да сме непрекъснато под угрозата, че можем да бъдем заподозрени в сексуален тормоз? Или да преследваме наказателно словото на омразата, но да не се скандализираме особено от голотата и сексуалните сцени да не са ни сред най-сериозните проблеми? Не бих искала да давам категоричен отговор на този въпрос. Желанието ми е по-скоро да отворя темата за мислене и интерпретации.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.