Свободата на словото и медийното отразяване на самоубийства

Споделете статията:

Посегателството над екипа на „Шарли ебдо“ се превърна в основание за либерално мислещата част от света – тази, за която свободата е основна ценност – да заяви себе си по категоричен начин. Категоричността пролича както в отказа свободата на словото да бъде „под условие“, така и в недвусмисленото разграничение от опитите на крайнодесни политици, организации, гласове, да използват трагедията за собствените си цели.

Паралелно с това обаче случаят „Шарли“ изправи либералния свят пред въпроси, на които той няма толкова единен и категоричен отговор. Тези въпроси задават дългосрочни задачи за решаване. Те не могат да бъдат разрешени днес, тук, сега и еднозначно, но отварят поле за мислене. Сред тях са:

Каква е границата между свободата на словото и речта на омразата?

Каква е границата между речта на омразата и обидата?

Доколко допустимо е да засегнеш нечии чувства, ако засягането не представлява реч на омраза?

Има ли чувства, които е допустимо да засягаш и такива, които е недопустимо да засягаш?

Свободата на словото има ли нужда от външна регулация? А от саморегулация?

Тези въпроси важат с особена острота за медиите. Не заради опасността от саморазправа (ако някой е истински журналист, той трябва да е поел този риск за себе си), а заради отговорността на медиите – към обществото и, най-вече, към човешкото.

Ще разкажа една история, която няма нищо общо с „Шарли“, но има отношение към част от въпросите. Моля изводите от нея да не се пренасят механично върху казуса „Шарли“. Ключовото в темите за мислене, които очертах, е тяхната нееднозначност.

Преди четири години се самоуби най-добрият ми приятел. Дали поради бурната реакция, която предизвика смъртта му сред последователите му в Туитър, дали защото беше държавен служител, дали защото се беше самоубил, както се казва, „по особено мъчителен начин“, смъртта му стана много интересна за медиите. По-точно за тези от тях, които не го познаваха. Медиите, в които работеха хора, които го познават (приятелят ми беше журналист по образование – най-добрият студент в курса си, казват), уважително замълчаха. Но „Труд“ например сложи смъртта му на първа страница.

В медиите беше публикувано всичко, което те са успели да открият за най-добрия ми приятел и неговата смърт, плюс екзотични свободни интерпретации (например че е обявил в Туитър, че ще се самоубие).

Представиха информация, която по същество представлява преразказ на показанията, дадени от негови приятели пред полицията. Защо полицията предоставя такива данни, още повече по време на разследване, е друга тема.

Разказаха и в най-големи подробности не само как точно се е самоубил, а и какво трябва да е изпитвал, докато е умирал (напомням, че става дума за мъчителна смърт). Такава информация може да се получи само от медик патолог. Защо патолозите я казват на медии, е също друга тема.

Дори миризмата на трупа беше живописно представена, плюс физиологичните реакции, които тя предизвиква.

Всичко това беше забъркано в уникален коктейл, заедно с хвалебствия за ерудицията и постиженията му, неверни факти, информация, събрана от приятели и съседи и дори – преразказ на автобиографията, с която е кандидатствал за работа („работил е добре с издателски софтуер“).

Само снимка на трупа беше спестена, но излезе снимка от огледа на мястото на смъртта.

А най-добрият ми приятел никак не обичаше публичността. Вместо своя снимка в интернет ползваше аватар. Не държеше дори на авторството на идеите си; професията му беше да ги влага в устата на други. Избра за смъртта си толкова уединено място, че не можахме да го открием десет дена. За да се превърне в пикантна медийна сензация.

С още петдесетина души, предимно приятели от интернет на починалия, написахме протестни писма до медиите, които, според нас, бяха нарушили основни журналистически стандарти в отразяването на смъртта му – „Монитор“, сайтът „Разкрития“ и „Труд“. До „Труд“ писахме с копие до Националния съвет за журналистическа етика и Комисията за етика в печатните медии, тъй като вестникът е подписал Етичния кодекс на българските медии. Позовахме се на следните точки от Етичния кодекс:

2.6.4. Ще се въздържаме от възхваляващо или придаващо излишна сензационност отразяване на престъпления, насилие и жестокост.

2.8.1. При съобщаване за самоубийства, ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание.

2.3.3. Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност.

1.1.1. Ще предоставяме на обществото точна и проверена информация и няма преднамерено да скриваме или изопачаваме факти.

1.1.4. Ясно ще разграничаваме фактите от коментарите и предположенията.

От „Монитор“, където информацията за самоубийството беше представена по най-пошъл начин, не реагираха изобщо. „Разкрития“ реагираха агресивно – обвиниха ни, че всъщност ние искаме да извлечем някакъв капитал от протеста си, а не те – от публикуването на подобен род сензации. От „Труд“ се полуизвиниха, полуобидени, че посягаме върху свободата на словото им, но все пак цензурираха най-натуралистичните описания от онлайн версията на публикацията си.

Прави ли бяхме да протестираме, или сме действали в състояние на афект?

Докъде се простира свободата на словото? Доколко е допустимо да ранява тя? Къде е границата, в която свободата на словото се сблъсква с отговорността? А с уважението към човека (и към жертвата, и към близките, и към широката публика)?

Когато редица български медии показаха как самозапалилата се пред президенството жена буквално изгаря, критични коментари в други медии припомниха Етичния кодекс на българските медии в частта му за самоубийството: „При съобщаване за самоубийства, ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание.“ Marginalia също засегна темата в интервюто на Юлиана Методиева с Кристина Христова от Асоциацията на европейските журналисти. Тази точка от Етичния кодекс е много важна с оглед на журналистическата отговорност. Медиите не просто леят свободно слово; то оказва влияние върху хората. Понякога цената му е смърт.

Кое е по-ценно – свободата на словото или животът на хората, които то достига?

Сещам се за поне още две проблематични измерения при отразяването на подробности в извършването на самоубийство, освен риска от подражание.

Второто измерение е усилването на мъката на близките, които и без това не са на себе си от загубата, от шока, от чувството на вина, което е неизбежно в такива случаи. Представете си как бихте се чувствали, ако някоя медия изложи на показ червата, образно казано, на най-скъпите ви хора. Бихте ли си упражнявали свободата на словото върху хора в подобно състояние?

Третото измерение е уважението към човешкото достойнство. Макар мъртвият да не може да се защити, достойнството на човека не приключва със смъртта му. Дори и никакви близки да е нямал починалият, той е бил човек и заслужава уважение.

Тези аргументи могат да се отнесат не само към случаи на самоубийство, а и към такива, свързани с насилие, жестокост, убийства. Как ги отразяват медиите? Убитата Яна в Борисовата градина беше представена като „проститутка“, поетесата Мария Вирхов, за която така и не стана ясно защо е намерила смъртта си в Перловската река – като „клошарка“ и „наркоманка“, Лидия Петрова, която се самозапали пред президенството – като “луда”. Огромна тема е и отразяването на насилие, свързано с деца.

И тъй, колко точно безгранична е свободата на словото?

Защо медиите имат етични кодекси? Има ли нужда от тях? Или нищо не трябва да ограничава журналистическата свобода?

Не искам да давам отговори. Първо, защото съм пристрастна към темата. Второ, защото мисля, че е рано за твърди отговори.

Смятам обаче, че е дошло време ние, които правим медии, да мислим и да обговаряме свободата на словото в колкото е възможно повече и по-разнообразни контексти. Да задаваме въпроси. Да спорим. Не само защото, ако не го правим ние, други ще я определят вместо нас – било със закон, било с оръжие.

А най-вече защото свободата на словото е именно наша задача.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.