Тъмната страна на българските спортни успехи

Олимпийските игри в Рио де Жанейро за пореден път сблъскаха световната общественост с най-големия проблем в спорта – употребата на допинг. В навечерието на най-мащабния спортен форум на планетата Световната лекоатлетическа федерация (IAAF) забрани участието на групата от 68 атлети на Русия. Причината за това бе докладът на Световната антидопингова агенция (WADA) от ноември 2015 г., според който страната има има развита допинг програма, покровителствана от държавата, включително с участие на службите за сигурност. Въпреки създалите се нагласи за недопускане на всички руски спортисти до игрите, Международният олимпийски комитет (МОК) взе решение, на чиято дипломатичност би завидял и Пилат Понтийски – остави на всяка една международна спортна федерация сама да прецени как да процедира, стига да не се касае за спортисти, които вече са изтърпявали наказание за употреба на допинг. Въпреки взетите мерки, в хода на спортните състезания няколко спортисти се оказаха с положителни проби, което доведе до тяхното дисквалифициране. За наше съжаление, сред тях се оказа и лекоатлетката Силвия Дънекова. Състезателката на 3000 м. с препятствия е ползвала кръвния допинг еритропоетин и сега очаква своето наказание. Това далеч не е първият случай, в който български спортист бива уличен в употреба на забранени вещества, а

началото на тази практика може да бъде проследена още в периода, наречен поетично “Златен век на българския спорт”/60-те-80-те години на ХХ век/

Още в самото начало трябва да отбележим, че сведения за използване на вещества, които да доведат до повишаване на резултатите на спортистите, има още в древните олимпийски игри. В техния съвременен вариант практиката става масова в периода на Студената война, когато двата враждуващи политически блока използват спортното поле, за да демонстрират превъзходството на своята политическа система. Първите олимпийски игри, на които се провежда допинг-контрол, са тези в Мексико’68, а съмнителната чест да бъде първия уличен в употреба на забранени вещества спортист се пада на шведския състезател по модерен петобой Ханс-Гунар Лилиенвал. Провинението му от днешна гледна точка изглежда по-скоро куриозно – преди състезание той решава да изпие две бири, за да успокои нервите си, поради което количеството на етанол в организма му преминава допустимите норми. Употребата на допинг от страна на спортистите от социалистическите страни се превръща в стандартна практика, а подробностите за нея стават публични едва след разпадането на целия Източен блок. Още по време на игрите в Хелзинки през 1952 г. австрийския вестник „Курир“ излиза с материал, според който съветския учен В.М. Типелов измислил препарат на базата на адреналина, който „помага на тялото да понесе и най-големите натоварвания“. Според изданието на полувремето на срещата от футболния турнир между СССР и Югославия играчите на „Сборная“ са взимали малки таблетки с вода. На въпроса на дежурния финландски лекар за съдържанието на хапчетата, той е бил изгонен от съблекалнята. Най-показателен пример обаче е спортната система на ГДР. От началото на 70-те години „първата германска държава на работниците и селяните“ започва целенасочена допинг политика. В специален доклад на Спортната медицинска служба на страната до ЩАЗИ на 7 март 1977 г. черно на бяло се казва: „В момента анаболни стероиди приемат състезателите във всички олимпийски спортни дисциплини с изключение на ветроходството и женската спортна гимнастика. Това се прави на базата на план, при който са взети индивидуалните характеристики на отделните спортисти“. Благодарение на тази политика ГДР става водеща олимпийска сила и печели множество медали в двата най-престижни спорта на игрите – лека атлетика и плуване. Разбира се, всичко това остава в пълна тайна от широката общественост, а последствията за самите спортисти идват едва години по-късно. Така например състезателката по тласкане на гюле Хайди Кригер получава генетични изменения в резултат на непрекъснатото приемане на мъжки хормони и през 1997 г. се подлага на операция за смяна на пола, след която приема името Андреас Кригер, с което живее и до днес.

В тази обстановка е трудно да се повярва, че

българските спортисти биха могли да се преборят с колегите си от останалите социалистически страни и Запада, без да прибягнат до „забранения плод“. За изясняване на начина

по който е действала българската спортна политика по отношение на допинга, ще използваме основно наскоро разкрити документи от Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА). На базата на изнесеното от тях може да заключим, че пряко отговорни за медицинското обезпечаване на българските спортисти са две институции – Републиканският център по спортна медицина (РЦСМ) и Центърът за научна и приложна дейност в спорта (ЦНПДС). За ефективната им работа говорят възходящата линия на успехите ни на големи първенства и сравнително ограничените скандали с положителни проби. Един от тях е случаят с дисквалификацията на лекоатлетките Даниела Тенева и Тотка Петрова. В доклада на агент „Огнянов“ се казва, че случаят е провокация от страна на ГДР, в чиято лаборатория са получени положителните резултати. Според написаното делегация на Централния съвет на Българския съюз за физкултура и спорт (ЦС на БСФС), начело със зам.-председателя Христо Меранзов, заминава за Източна Германия с идеята „де се проучи въпросът и да се тушира, преди да е проведена втората проба“. Първоначално ръководителите на спорта в ГДР отговарят положително на молбата на българската делегация, „но при условие, че за в бъдеще при подобни случаи НРБ ще им се реваншира“. Впоследствие обаче председателят на Немския съюз за физкултура и спорт Манфред Евалд отказва да направи това, тъй като по този начин ще се наруши авторитета на лабораторията в Крайша.

Спортът, в който България има най-големи проблеми по отношение на допинга обаче, е вдигането на тежести.

Методиката на националния треньор Иван Абаджиев дава смайващи за времето си резултати и превръща България в първа сила в този спорт, показателно за което са спечелените 7 златни и 2 сребърни медала на световното първенство в София през 1986 г. За наличието и на допълнителни фактори в този възход се говори и в писмото на посланика ни в Лондон Владимир Велчев до Българска федерация по вдигане на тежести. В намиращия се в архива на Министерство на външните работи документ, носещ датата 4 януари 1978 г., се казва буквално следното: „Изпращаме Ви искания от Вас списък на произвежданите в Англия анаболични стероиди заедно с техните цени“. Именно заради употреба на анаболни стероиди, 2 години по-рано са отнети медалите на Благой Благоев и Валентин Христов. Христов става златен медалист в категория до 110 кг., а Благоев печели бронз до 82,5 кг.

Най-широк отзвук получава скандалът от олимпийските игри в Сеул’88. Тогава златните медалисти Митко Гръблев (категория до 56 кг.) и Ангел Генчев (до 67,5 кг.) дават положителни допинг проби заради употреба на диуретика форантрил. В резултат на това българските щангисти в последните 5 категории нямат право да се състезават. Така тимът на Иван Абаджиев остава само с двата златни медала на Севдалин Маринов и Борислав Гидиков, среброто на Стефан Топуров и бронза на Александър Върбанов. И до ден днешен като мантра се повтаря, че преди игрите нашия отбор е бил предупреден от съветския лагер за това, че не може да вземе повече от 2 златни медала, тъй като в противен случай ще бъдат взети съответните мерки. В представения наскоро документален филм за Ангел Генчев „Салто мортале“, тогавашния функционер на българските щанги Христо Меранзов пък споделя мнение, че Гръблев и Генчев на своя глава са взели допинг, с което са провалили шанса на останалите си съотборници. Още на 1 юли 1987 г. 6-то управление на Държавна сигурност обаче има сведения от агента си „Петър“, че лабораторията за допинг-контрол фактически не работи при досегашния си капацитет, като оправданието е в ремонтни дейности. „В същото време моят приятел от сигурен източник е научил, че и Абаджиев изпраща пробите на свои състезатели за контрол в Чехословакия и е имал няколко разговора с председателството с оплакване за това, че лабораторията в действителност не осигурява националния отбор. Загриженост има и от страна на атлетиката, на която предстоят отговорни финали и която продължава биостимулиране с допинг по схеми от преди 3 години, без да се контролират, макар че има няколко пробива“, се казва в доклада. В навечерието на заминаването за Сеул дори главния лекар на Републиканския център по спортна медицина (РЦСМ) Емил Милошев признава, че „съществува опасност от залавяне на някои наши спортисти с положителна проба при допинг-контрол.“

За липсата на всякакви съмнения относно употребата на забранени вещества говорят признанията на самия Ангел Генчев пред органите на Държавна сигурност. Макар в изнесения документ на КВ (кандидат за вербуване) името му да не се посочва, по описаните вътре събития („след като станах олимпийски шампион“ и „преди да стане това с мене, беше се случило вече с Митьо Гръблев“) успяваме да стигнем до неговата самоличност. В него той казва: „винаги преди официални състезания старши треньора на отбора в продължение на около 45 дни

дава ежедневно на състезателите анаболни стеориди и витамини, съобразно с тяхното тегло. Дават ни „бионабол“

българско производство за по-бързо възстановяване силите на организма. Четири-пет дни преди официалното състезание д-р Хр. Славов под контрола на др. Абаджиев ни дава – триод трионин, – волтарен, – тандарил. Тия хапчета служат за неутрализиране на анаболните стероиди. Наред с тях се дава една таблетка „форантрил“ или деуретичен чай“, казва Генчев. В сведението той отбелязва, че ръководителите на българските щанги Христо Меранзов, Никола Моллов и зам.-председателят на БСФС всячески са се опитали да убедят Гръблев да заяви на пресконференцията по случая, че той е взел стимулантите на своя глава, но когато той не го направил, останали неприятно изненадани. Документът е с дата 28 септември 1988 г. В „Салто мортале“ самия Генчев казва, че чрез български журналист в „Свободна Европа“ е получил предложение от американското посолство в Сеул да избяга в САЩ, като е имал уверение, че семейството му ще бъде взето с него по линия на Червения кръст. След като научили, че той не е сключил брак със своята съпруга, дипломатите заявили, че не могат да направят нищо и така планът пропаднал. Нищо чудно ДС да са научили за тази среща и да са принудили Генчев да направи самопризнания, но едва ли данните му могат да се манипулират, тъй като по собствените му думи „Всеки един спортист, дори и шахматист, взима допинг.“

Дори и в периода на демокрацията скандалите с българските щангисти не престават. На игрите в Сидни 2000 ситуацията от Сеул се повтаря почти дословно, като този път забранената субстанция е фуроземид, съдържаща се в използването от спортистите ни лекарство Ороцетам. Именно в резултат на допинг афери български отбор изобщо не участва на игрите в Пекин 2008 и Рио 2016.

Казаното дотук показва, че употребата на допинг не е ново явление не само за българския, но и за световния спорт. Въпреки всички рестрикции на МОК и широко прокламираната борба със забранените стимулиращи вещества, те си остават основен фактор, който прави разлика между добре подготвените спортисти. На всеки е ясно, че без необходимата подготовка за дадено състезание, дори най-силният допинг няма как да помогне на посредствен спортист да стигне до призово място. Изнесените данни показват, че в периода на Златния век на българския спорт, редом с точно разчетените спортно-технически планове, българските спортисти са имали съответното медицинско обезпечаване, което да им помогне да бъдат по-добри от конкурентите си на Запад и в самия Източен блок. При липсата на споменатите два фактора към днешна дата е трудно да се очакват успехи, съотносими с тези отпреди няколко десетилетия. А и дали си струва…

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar
Теодор Борисов

Теодор Борисов е докторант по история в Софийския университет „Св.Климент Охридски“ с дисертация на тема „Спортът като политика и пропаганда в България (60-те-80-те години на XX в.)“ Журналист във вестник „Меридиан мач“.