Търпението на режисьора без кожа, който не е самичък

Разговор на Митко Новков с Костадин Бонев за филма „Потъването на Созопол“

DCIM100MEDIA

Костадин Бонев прави своя дебют в документалното кино през 1984 г. Носител е на много национални и международни награди, сред които “Златен Ритон” за “Европолис – Градът на Делтата” и „Вапцаров. Пет  разказа за един разстрел”. Четири пъти носител на наградата за най-добър режисьор на Годишните награди на Съюза на българските филмови дейци и на Българската Филмова академия – за документалните филми „Под облак”, „Търпението на камъка”, „Вапцаров, Пет разказа за един разстрел” и за телевизионния “Военен кореспондент”.

И какво: „Потъването на Созопол“ от 3 април ще заплува из кината, а накрая на месеца ще изплува в Ню Йорк, на фестивала New York City International Film Festival. Разкажи нещо повече за този филмов форум?

Те двете със сигурност са свързани, макар аз още не мога да намеря връзката между тях. Фестивалът в Ню Йорк е от групата американски фестивали, които се наблюдават от американската филмова академия. Освен това директорът обяви, че ще вземе „Потъването на Созопол“ на щанда на фестивала в Кан. Нюйоркският фестивал завършва малко преди да започне Кан и е залепен за Tribeca Film Festival. Tribeca свършва, почва този (повече за фестивала в Ню Йорк може да узнаете на http://www.nyciff.com/). Отивам на него за първи път, затова не съм още много наясно, там ще разбера повече. Фестивалът е с награди, нашият филм е избран за конкурсната програма, участват в него предимно независими режисьори от Америка и всякакви режисьори от други страни (смее се). Защото всеки наш филм е независим от гледна точка на това, че в ЕС има определена граница – филм, направен за по-малко от 3 млн. евро, е независим, тоест нискобюджетен, както те го наричат. А нашите български филми са всичките такива. Това, което силно ме впечатли и малко ме притесни, е, че на гала вечерта на фестивала м.г. всички са в смокинг. А аз смокинг нямам (смее се)…

Е-е-е, ще вземеш под наем!…

Е, да, ще се обаждам май на Майя Праматарова да видим как ще уредим въпроса със смокинга (смее се), иначе не знам… Шегувам се, разбира се! Честно казано, сега ми е малко по-напрегнато около това, че филмът тръгва по кината. Човек никога не знае…

Че защо да ти е напрегнато?!

Ами не знам защо! Защото сме си такива, наплашени зайци. Първата реакция на българина е да свие ушите, пък след това да се изправи. Макар че винаги досега, когато филмът е показван пред публика, той печели и младите, и хората на моите години. Това се видя особено отчетливо във Варна на „Златна роза“, тук на Киноманията, където той отчете един много приличен боксофис, в Бургас и пак тук на София Филм Фест. Което би трябвало да означава, че филмът може да се гледа и трябва да се гледа… Знаеш ли, на село човек като няма пари достатъчно и е притеснен, вдига къщата, а пък измазването отвън го оставя за след време и понякога до края на живота му къщата си стои неизмазана. Така и ние: като започнем филм, гледаме как да го приключим и като че ли хич не се замисляме за това как този филм да го „поизмажем“ малко, че да не му се виждат тухлите (смее се).

Недей така за „Потъването на Созопол“, ще се обидя, филмът си е измазан отвсякъде, аз поне тухли да стърчат не видях!…

Да, така мисля и аз, имаме сайт (http://www.thesinkingofsozopol.com/), имаме фейсбук страница хубава… Въобще каквото е нужно да се направи, ние го правим. Дай, Боже, да започне да дава плодове, но авторите винаги са леко притеснени…

Да не би притеснението да идва от това, че филмът е доста различен от онова, което напоследък ни предлага Холивуд – специални ефекти и само толкова?

Аз винаги много се забавлявам, когато някой от по-младите колеги започне да спазва холивудските предпочитания. Къде се пънем, няма смисъл?! Цял живот, от 50-те години насам, съвременното българско кино е ориентирано към онова, което е представата на Европа за кино. То е ангажирано, то е с послание, то е кино, което хем забавлява, хем си има свой тезис, който защитава.

Аз нямах предвид колегите, а публиката или поне по-голямата част от нея…

Ние трябва да се въоръжим с търпение. Има вече няколко организации или няколко групи хора, ако щеш и така да го кажем, които абсолютно апостолски започват да преизграждат наново вкуса на младия български зрител. Това са София Филм Фест за учащи, безплатните билети, които се пускат за пенсионери и ученици, прожекциите в кино „Одеон“ и в Дома на киното, ходенията на моите колеги по градове и паланки, където събират хора, които никога не са стъпвали в киносалон и показват филмите си, лятното кино на БНТ… Всичко това са едни стъпки – те не са никак малки, между другото, а много съществени стъпки по отношение преобръщането на вкуса. И само слепец няма да забележи, че в последните две години всички масови прояви, които преди това вървяха на полупразни салони, сега вървят на претъпкани салони. Имам предвид и Киномания, и София Филм Фест, и всякакви такива инициативи – било Седмица на китайското кино, било на скандинавското (Северно сияние) или близкоизточното (Цветята на Корана). Винаги тези прожекции са посетени. Добави към това ангажираността на двата университета, Софийския и Нов български, към разпространението на качествено кино и се получава една доста оптимистична картина стига да не бързаме, да не искаме резултатът да дойде веднага. И ако по някакъв начин съумеем да убедим държавата, че това, за което ние, кинодейците, пледираме, трябва да се случи – да имаме фонд, и покрай този фонд ние вече много по-освободено бихме си предлагали филмите и бихме ги показвали. Ще дам пример само с „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“: до този момент аз лично съм го разходил в 15 български града, отделно от това някъде го искат и аз им го пращам. Отделно е, че го показаха в Барселона по инициатива на, лека му пръст, писателя Красимир Дамянов, и в Лондон в Българския културен център… Филмът в кино „Одеон“ събра чутовна публика, дори направи няколко рекорда. И това с нулева реклама, само по препоръка на хора, които са го гледали, към други хора, които не са. Роза Радичкова например изпрати целия Народен театър (смее се). Той имаше много дълго време публика. Е, аз, общо взето, съм известен с това, че се грижа за филмите си и не ги оставям. Сега имам предложение за „Корабите са пълни“, филм от 2005 г., за чужбина. Дай, Боже, да се осъществи продажбата му в чужда телевизия.

Как от Ню Йорк видяха „Потъването на Созопол“?

Има няколко платформи, на които съм го сложил. Всъщност аз го предложих на фестивала, както и на няколко други, разбира се. Но да предложиш на 10 и 1 голям да се навие – това е супер. Ние имаме вече покани от още два малки в Европа, но аз исках първият да бъде някой що годе авторитетен. Не че другите не са авторитетни, те са супер фестивали, но публиката е по-ограничена. Това е една система: ти си предлагаш филмите, там има селекционна комисия, която гледа и преценява. Но забележителното е, че Ню Йорк беше единственото място, от което аз получих писмо лично от директора на фестивала седмица след като пратих филма. Той специално посочва, че много го е харесал и че филмът минава на следващ етап на селекция. След това времето минаваше и в един момент аз изпаднах в моите диви състояния на притеснение и му написах следното: „Намирам се в София. И зимата не иска да си тръгне. А аз тихо полудявам, защото чакам Вие какво ще решите“. Той ми се обади след две минути (смее се)… Той ми се обади след две минути и вика: „Ама как може, та ти си избран?!“ Това ще да е било около 15-16 март. И аз получавам после писмо, подписано на 11 март. Те, неговият екип, са пропуснали да ми го пратят. И ако не се бях обадил, не знам какво щеше да се случи… Човек изпада в безтегловност, когато се съмнява дали това, което е направил, е добро, дали ще се хареса и т.н. Достатъчно е два пъти да ти кажат, че книгата ти е… така, снизходително нещо да измърморят и ти ще се скапеш, със седмици няма да можеш да дойдеш на себе си. Това е много тежко, аз и друг път съм го казвал – не е глезотия, не е някаква глупава фраза: човекът, който се занимава с такова нещо, с изкуство, той е без кожа, нервите ти са тука отгоре, всеки един може да те нарани. Ей така, преминавайки, незабелязвайки те. Това е много болезнено. Даже някои хора казват: „Ама ти нямаш вид на такъв нервак!“. Да, не съм нервак, аз съм, общо взето, спокоен и уравновесен човек, но има понякога неща, които…

Ти затова ли създаваш филми без кожа?

(смее се) Ами да, аз харесвам такова кино. Харесвам такова кино и винаги съм се стремял към отразяването на подобен тип човешки отношения. Когато водихме първите разговори с Ина (Вълчанова, сценарист на филма, по едноименния ѝ роман е направен „Потъването на Созопол), аз ѝ казах: „А бе, Ина, дай да разчупим тази българска задръстеност в отношенията между поколенията и между семействата! Дай да си говорим за вини, дай да си говорим и да покажем хора, които без да съзнават какво вършат, нараняват другия!“ Нещо, което скандинавците правят от хиляда години и това за тях е вече абсолютно изработено. На Ина много ѝ хареса и общо взето това беше нашата насока. Но тя трудно преживя промяната в образа на бащата, който при нея беше друг, защото прототип беше нейният истински баща и тя не можеше дълго време да приеме, че той ще бъде такъв подлец. В крайна сметка се съгласи и това беше за доброто на филма. Ти знаеш, в рецензиите, които излязоха по повод нейната книга, се говори за един модерен начин на изграждане на повествованието, където пушката не гърми. Значи, пушката е поставена в първо действие на стената, но тя не гръмва до последно, обаче разяждащата сила на ръждата малко почва да избива. Аз никога и с никого не съм говорил на тази тема като изключим една моя позната, която е изследователка на Ибсен. За мен беше най-големият шок първият ми разговор с Деян (Донков, изпълнител на мъжката главна роля във филма). Деян беше безусловният човек за ролята, всеки ти казва: „Него трябва да вземеш!“, но аз дълго време се колебаех, защото пък всеки друг мой колега ще вземе Динката. Обаче накрая се съгласих, че трябва да е той (смее се). И в мига, в който му дадох текста – сядаме в дворчето на къщата на Иван Вазов и Динката ме поглежда така и казва: „А бе много интересно, в тоя сценарий има нещо от Стриндберг“. И аз откачих!

Подчерта няколко пъти думата „търпение“. Ти „Потъването“ търпеливо ли го прави?

Аз правя всеки филм търпеливо, този най-паче. Тук рискът е прекалено голям и залогът е прекалено голям. Нямам предвид това, че в ръцете на продуцента са поверени 1 млн. лв., а по-скоро това, че предишният ми филм игрален го направих преди 6 г. („Военен кореспондент“), следващ не е ясно дали ще има и ако има, след колко години ще бъде. Нямаш право при това положение да се дъниш, нямаш право да не обмислиш всеки един ход, който да бъде желателно успешен. По тази причина човек трябва да се въоръжи с търпение. Мен ме е научил на това един мой приятел, художникът Георги Тодоров, който – когато аз започнах да правя първия си игрален филм, „Подгряване на вчерашния обед“, той ей така на маса седна и ми каза: „Коце, сега има едно нещо, което трябва да знаеш, ти дори може и да го знаеш, но аз трябва да ти го кажа: има голяма опасност в ентусиазма ти да прегориш. И да не можеш да си направиш филма, защото енергията ти ще си е отишла преди това и ти ще си се изчерпал“. Това ми е страхотен урок и аз го помня до ден-днешен. Снимачният период е много важен. Важен е, защото страшно много хора са ангажирани. А иначе целият процес на писане с Ина Вълчанова е също супер важен процес, но там сме си двамата – обсъждаме си колкото ни е необходимо, колкото си говорим, толкова и ще пишем. Докато, когато си на терен и там стотина души са вперили очи в тебе, не дай си, Боже, да усетят малка доза разколебаност, те са хиени, те те унищожават мигновено. Там трябва да си абсолютно на струна.

Много е впечатляваща последната сцена на филма, аз дори понякога имам чувството, че даден филм се прави, тръгва, така да се каже, заради определена сцена. Ти заради тази сцена ли направи „Потъването на Созопол“?

Не, не. Понеже човек, така или иначе, когато се занимава с драматургия, понякога в главата му се въртят някакви такива мантри, които са написани в учебниците. Една от тези мантри изрежда без какво може киното и без какво абсолютно не може. И ти започваш да си задаваш въпроси: Без музиката може ли? – Ами може! Без еди-какво си може ли? – Може! Без кучетата може ли? – Може! – Без хората не може!

О-о-о, хареса ми този кинаджийски бръснач на Окам!

(смее се) Ами да! Сега малко грубовато казано: майната им на кучетата, ако го няма Деян, какви кучета изобщо! Разбираш ли? При всички случаи актьорите са №1 и там ми е центърът на вниманието, всичко останало вече ми е почти като слепия кон, който обикаля около кладенеца и вади вода. Някакъв GPS стои тука и ти казва какво да правиш и какво да не правиш. Това е, що се отнася до работата с екипа, до хората, с които цял живот съм работил…

Ти си си  заплюл  Константин Занков като оператор. Къде се разбирате и къде не?

Разбираме се, защото сме доста различни като темперамент. Коцето е македонец, серт. Вярно, с годините поулегна, но той е наистина сербез в хубавия смисъл на думата. Човек, който сече отведнъж, но е страшно любопитен и много чете – Коцето е невероятен извор на идеи и решения, които обсъждаме. Снежина (Петрова, изпълнителка на женската главна роля във филма) беше писала тия дни някъде: „Да, Костадин Бонев е супер отворен и ние непрекъснато го заливахме с предложения, но някои наши предложения не успяха да минат кастинга“ (смее се). Да, не всичко минава, но да си отворен и да слушаш какво ти говорят другите и да можеш да го превъртиш и направиш съобразно това, което е твоята конструкция, е важно. Помага, много помага…

Страхотни са актьорските индивидуалности, събрани във филма. Но това си има и рискове, нали? С кого ти беше най-трудно и с кого най-лесно на площадката?

Какво да ти кажа? Първо, че кастингът беше направен на принципа не най-добрите, а тези, които могат да сформират тим, да сформират отбор. Или, ако трябва да бъдем по-патетични, да сформират армия.

У-у-у! Много войнствено звучи!…

Да! Това трябва да бъдат хора, които могат да бъдат заедно и да могат да се припокриват един друг. Разбира се, най-големите ми опасения бяха по отношение на Васил Гюров, защото аз бях убеден в неговата артистичност и в способността му да направи тази роля, но, от друга страна, никога никой не знае… Аз не го бях гледал никъде и не можех да предположа. Но, първо, Васил се оказа невероятен мъжкар и, второ, той имаше до себе си двама абсолютни съпорти, които го поддържаха през цялото време – Деян Донков и Стефан Вълдобрев. Изключителни спортсмени по отношение на това, което трябваше да направи Васил. Иначе човек може да разказва с часове за контакта между Деян и Снежина, но те са стар тандем, аз съм ги гледал още докато бяха млади, във ВИТИЗ…

Те са остри камъни, май трудно мелят…

Страхотно мелят заедно! Страхотно мелят заедно, допълват се… Ако им кажеш да се сбият, те ще си пуснат кръв (смее се), те са такива двамата… Хвърлят се, без да гледат колко е високо. Но общо взето всички бяха така. Всички бяха така…

Искаш да кажеш, че филмът в своето правене е бил екстремен?

Беше екстремен, да, беше екстремен по простата причини, че, въпреки че избрахме топли дни, се наложи мъжете да влизат във вода, чиято температура е някъде в рамките на 12-13о. А Деян имаше подводни снимки доста продължително време, отделно плуванията, отделно удавянето на Леонид (Йовчев) – беше изключително екстремно…

Явор Гърдев дори ми се оплака, че неговият син Стефан сте го простудили там…

Не, не, не се е простудил. На Явор жена му беше там, а другото важно е, че децата бяха със своя треньор. Аз не съм направил нищо, което треньорът да не ми каже, че е възможно. Ако треньорът ми каже, че може – аз го правя, ако ми каже стига толкова – спирам. На мен ми липсва един кадър при хвърлянето на детето, но ние повече не посмяхме да го мятаме… Другото, което е, че на следващия ден аз непрекъснато питах майката на двете деца как са и те си бяха ОК. Те се справиха геройски, между другото. И ако има някой, който да ти вярва безрезервно, това са дечицата. Детето толкова ти има доверие, че ти знаеш какво правиш с него, че е готово на абсолютно всичко.

Едно такова доверие не те ли плаши?

Аз умирах от страх. Умирах от страх, когато децата бяха във водата. Иначе през всички останали дни ние имахме около нас спасители, въпреки че и Деян, и Васко Гюров са супер добри плувци, Вълдобрев също. Както и Веско Мезеклиев. Въобще хората, които влизаха във водата, нямаха никакви проблеми, но въпреки всичко около тях имаше – извън камерите, това беше треньорът на децата, който стоеше и дебнеше нещо да не би да се случи, не дай си, Боже! Страшничко си е. Страшна е неизвестността, когато Стефан Тодоров с подводната камера слезе долу и там е Динката, и там е декорът, който аз дори не мога да си представя как изглежда. Те дори не ми го заснеха предварително, за да видя как изглежда (смее се). Но аз им се доверих. И всичко хубаво, което се получи от тези подводни епизоди, е плод на невероятния синхрон между Деян Донков и Стефан Тодоров. Двамата под водата, без думи… Имам усещането, че някои актьори имат животински инстинкт как да се пласират спрямо камерата. Кадрите под водата на Деян са точно такъв пример. И още един пример ще дам: дългият кадър, където камерата е в леката кола, Деян кара колата, а Снежина върви по пътя – това е кадър, дълъг няколко минути. Във всичките дубли до един Снежина не вижда камерата, но тя се появява точно там и влиза в кадъра точно тогава, когато трябва да влезе. И ако мислиш, че тя го прави съзнателно – не е вярно! Тя го прави абсолютно интуитивно, някакъв животински нюх, който държи в това време актьорите. И е голям кеф! Да, хубаво е да се гледа филма, след като е завършен, но тези парченца живот, които са вътре по време на снимачния период, при правенето на филма, са невероятни. И аз ще ти кажа, че невероятното е понякога и преди снимките… Значи, Ина Вълчанова е написала романа и след това започваме да го разваляме, започваме да правим нещо, за което тя въобще не знае докъде ще стигне…

Не роптаеше ли Ина? Нямаше ли съпротиви?

Не, нямаше. Но ти не знаеш какво удоволствие е, когато двамата постигнем нещо и самият автор се развълнува. Това е невероятно! Същият ефект е, когато с Томата Вашаров монтирахме филма и първите една-две седмици той ме гледа и казва: „Кажи какво да правя!“. След две седмици Томата толкова повярва, че това е неговият филм, който той прави… Разбираш ли, става негов филм! И той започва да мисли с мисленето нашето. Работили сме, да кажем, цял ден и аз съм вече изморен и се прибирам вкъщи. На другия ден отивам отново и Томата ми показва нещо, което е монтирал вечерта, докато мен ме е нямало. Това е такъв кеф! Толкова е хубаво това нещо, невероятно е, невероятно е! Това е да осъзнаваш, че не си самичък. Най-големият страх, който може да изпита един човек, правещ кино, е да усети, че е сам. Или, не дай си, Боже, човек режисьор да ми каже: „Аз нямам нужда от други“. Няма как да се получи това. Трябва да е напълно побъркан. Няма такива.

Много говориш за водата – тя ли е центърът на филма? Непрестанно дъжд, морето…

Водата е важна в този филм, но докато правим филма ние никак не се замисляме за скритите смисли на символите, които слагаме. Това се случва допълнително. Онзи ден например на една закрита прожекция дойде при мен един колега и казва: „Да, ти си използвал принципа на „Рашомон“. – А бе, Господи, не съм използвал принципа на „Рашомон“ (смее се), няма такова нещо! Защото принципът на „Рашомон“ не е във водата, а в различните гледни точки.

Естествено!

Искам с това да кажа, че другото голямо удоволствие е, когато публиката или хората, занимаващи се с кино, започват да откриват своите си истини във филма и започват да наслагват едни значения в него, които са точно това, което те смятат, че е филмът и че това е най-важното. Това също е голям кеф, защото означава, че ти си отключил някакви врати в този човек и той започва да си мисли за твоя филм. Много хора ми казват, че не могат да се освободят от филма с дни. Че мислят за него доста дълго време. Не знам дали е така, но факт е, че аз – въпреки че вече се стягам и започвам да мисля за някакви нови проекти, тия два филма за Вапцаров и за Созопол не ме пускат. Не освобождават съзнанието ми още, за да мога да мисля рационално за някакви бъдещи неща…

Какво трябва да стане, че да освободят съзнанието ти?

Да си търпелив, само това. Да си търпелив.

Ти имаш ли си своя „откачалка“, както във филма героят на Деян Донков нарича героинята на Светлана Янчева?

А-а-а-ми да-а-а, имам си. Аз живея 40 години с един човек, с една жена и това е човекът, който е винаги до мен и по някакъв начин ме коригира. Но нашите „откачалки“, близките, това са нашите мъртви, които са ни скъпи. Не минава ден, в който като направя нещо – защото човек понякога прави и глупости, та като направя някоя глупост да не се стъписам, понеже това отгоре някой може би го гледа. Този коректив е много важен. По някакъв начин това е корективът, заложен в християнството изначално. Всеки от нас има страшно скъпи хора, за които се сеща всеки ден независимо преди колко години са умрели. Толкова често сме чували от наши близки да казват, че някой негов много близък човек му е помогнал. Това е помощта, която ние получаваме от заключените в нас послания, които получаваме от там някъде, в отвъдното. Казват, че ако човек бъде подложен на хипноза, могат да извадят от него стихчета, запомнени още в детската градина и всякакви такива неща. Значи тези кодове, заложени, стоят в нас и ни държат будни. Ако трябва да дам някакъв пример литературен, точно за това говори Георги Господинов във „Физика на тъгата“. Това е както героят на Георги Господинов има усещането, че дядо му влиза в неговото тяло или че той влиза в тялото на дядо си… Когато правихме „Военен кореспондент“, се оказа, че необикновеното вълнение, което имахме от няколко епизода аз и Влади (Киров, сценарист на филма) най-вероятно – аз тогава го осмислих, се дължи на това, че и двамата мои дядовци – и бащата на баща ми, и бащата на майка ми – са загинали в Първата световна война. Аз съм дете на деца-сираци от Първата световна война. И това вече по такъв начин ме амбицира, ако мога така да кажа, че аз вече няколко години търся паметник. Близките са ми казвали, че някъде в Габровско има войнишки паметник и на този войнишки паметник стои името Костадин Бонев, името на моя дядо. И аз обикалям по Габровско, много неща са се променили, те говорят за паметник, в едно читалище обаче се оказа, че е паметна плоча, но не е там… Не съм се отказал, аз ще го намеря този паметник. Ще го намеря.

„Физика на тъгата“ не те ли изкушава като режисьор?

Не сме си говорили с Георги. Аз много харесвам книгата и смятам, че е убийствено кино, но Георги си знае. Георги си знае, той е достатъчно наясно с нещата… Да, ако човек харесва „Тенекиеният барабан“ няма как да не му се прави филм по „Физика на тъгата“ (смее се).

А „изрод“ имаш ли си? Както героинята на Светлана Янчева нарича във филма тази на Снежина Петрова…

Ох! „Изродите“ са моите приятели… Знаеш ли, на моите години съществува една страхотна хармония между приятели, с които сме били заедно студенти, живели сме в квартири, но не се чуваме с години. Обаче ако ти звънне телефонът в 3 часа през нощта и той ти каже: „Трябваш ми!“, ти се обличаш и тръгваш. Имам такива приятели. И слава Богу! На които мога да разчитам. Имам страшно много и други приятели, които са хората, знаещи по някакъв начин интуитивен, че няма да ги издъня и всяко нещо, което аз им поискам, те идват и го правят. Въпросът е, че трябва да си отговорен, ти не можеш само да искаш. Но аз, ако реша утре, мога да хвана и да направя 10 дни снимачен период без пари, защото всички ще дойдат. И ще стане филм!…

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.