Татяна Ваксберг: Моята родина е тази на Пушкин, не на Ленин

Наскоро излезе пълното издание на “Архипелаг ГУЛАГ” на Александър Солженицин на български език. Първият том е преведен от Татяна Ваксберг, а вторият и третият – от Зоя Котева. Маргиналия препечатва от сайта “Въпреки” разговор на Зелма Алмалех с Татяна Ваксберг по повод на премиерата на тритомника. Публикуваме и кратко интервю на Юлиана Методиева с Татяна Ваксберг на същата тема.

РАЗГОВОР С ЮЛИАНА МЕТОДИЕВА

Татяна, както ни казахте при представянето на книгата, Солженицин пише безсмъртното си свидетелство за ГУЛАГ преди да се превърне във възторжен путинист и апологет на войната в Чечня; и преди да разкрие в пълнота непоправимия си антисемитизъм. Казахте също, че “както и Селин, Солженицин ще си остане колкото ангел, толкова и демон”. Доразвийте твърдението си!

Правя тези уточнения за двойната същност на Солженицин изключително заради средата, в която излиза “Архипелаг ГУЛАГ”. В България често се среща уважение към еднопластовите оценки и симпатия към бруталната едностранчивост, а Солженицин е всичко друго, но не и еднопластова фигура. “Архипелаг ГУЛАГ” е тритомно изследване на съветската лагерна система, което наброява повече от 2100 страници и е писано, допълвано и редактирано в продължение на половин век – от 1958 чак до 2005 г. То няма аналог сред книгите, посветени на сталинските лагери. Ако цялата машина за унищожение на хора, която Ленин създава, а Сталин издига до немислими висоти, е описана някъде с енциклопедично внимание към детайла, това е именно “Архипелаг ГУЛАГ”. Това, което Солженицин по-късно прави и отстоява като граждански тези, не може да хвърли сянка върху цялата изключителност на този труд. А това, което Солженицин отстоява впоследствие, е подкрепа за режима на Путин, одобрение на войната в Чечня, разгръщане на антисемитски послания и наукообразното им отстояване, развиване на тезата за руската изключителност, която е религиозно и исторически обусловена. Колкото и могъща книга да е “Архипелаг ГУЛАГ”, тя няма потенциала да издърпа Солженицин от нечистоплътното поле, което той доброволно обитава към края на дните си. Аз самата преминах през заблудата, че мога да намеря отговор на въпроса кое у Солженицин тежи повече. Нищо не тежи повече. Солженицин просто е и двете. Наистина, сравних го със Селин – един от най-големите френски писатели, чийто талант съжителства с нацистките му убеждения. Но това сравнение май не е докрай точно. Писателят Селин никога не е бил пълноправен летописец на своето време. Докато писателят Солженицин не просто е; той е и най-прецизният летописец на най-непосилното за описване време, през което премина Съветска Русия.

Баща ви Аркадий Ваксберг е автор на книгата “Из ада в рай и обратно” – изследване на руския антисемитизъм. Творбата му е замислена като отговор на позорната “Двести лет вместе” на същия този Солженицин. Може ли да ни разкажете изводи от това изследване?

Мога, но няма да го направя. Днешното събитие е излизането на “Архипелаг ГУЛАГ” на Солженицин в пълния му вид на български.

Какво е да преведеш “Архипелаг Гулаг”? Как успяхте да запазите лекотата на Солженициновия текст и да го накарате да звучи адекватно и достъпно на български, включително – по думите ви –“толкова достъпно, че дъщеря ми да може да го прочете. Както и нейните връстници”.

Първо да уточня, че аз съм преводач само на първия том. Останалите два, които всъщност представляват две трети от книгата и, съответно, изискваха поне два пъти повече усилия от моите, са преведени от Зоя Котева. А за мен лично превеждането на “Архипелаг ГУЛАГ” се превърна в тест за това дали е възможно да предадеш на български тази история, без да я лишаваш от всичките архаизми, диалектизми, комунистически реалии и акроними на отпътували към праисторията учреждения, чиято дейност на свой ред отразява едно дълбоко нехуманно ежедневие, уникално единствено с това, че е замислено да убива.

РАЗГОВОР СЪС ЗЕЛМА АЛМАЛЕХ

„Аз се отказах да участвам в разговора за значението на тези две думи –  русофил и русофоб още като бях съвсем начинаеща репортерка. Сблъсках се в Парламента с Андрей Луканов, Бог да го прости. Той не беше доволен от някакъв мой телевизионен репортаж, говоря за време от преди, може би, 23 години. Той каза: „Как можете, Татяна, да нападате нашата обща родина?”. Аз се смаях и му казах, че ние нямаме обща родина. „Моята е тази на Пушкин, вашата е тази на Ленин. Нямат нищо общо двете””. Припомня си журналистката Татяна Ваксберг, превела първия от трите тома на „Архипелаг ГУЛАГ” от Александър Солженицин, издание на фондация „Комунитас”.

Откъс от разговора с Татяна Ваксберг можете да чуете тук.

Вторите два тома са дело на преводачката Зоя Котева. Татяна продължава със спомена си: „Явно стресът от въпроса, който ми беше зададен толкова в упор, понякога те мобилизира да казваш нещата в най-оголения им вид. Малко след това ме уволниха от телевизията (БНТ- б. а.). От този ден нататък не участвам в никакви приказки кой е русофил и кой е русофоб. Нещата за мен са изяснени още с любовта към Пушкин и любовта към Ленин, те не се събират”, казва Татяна, която е дъщеря на известния покоен руски публицист и писател Аркадий Ваксберг, а майка й е българка. Повод за нейния отговор е въпросът ни по повод едно интервю на убития Борис Немцов, в което той казва, че тези руснаци, които харесват Путин не са русофили, а русофоби.

Разговаряме с Татяна дни, след като излезе прекрасното тритомно издание на „Архипелаг ГУЛАГ” – за първи път в България в пълния текст Солженицин. Коментираме заедно защо толкова късно. Тя има своите обяснения.

„Архипелаг ГУЛАГ” е изключително актуална книга

на няколко нива. Първото е, че изобщо България остана някак си встрани от знанието за големия терор, големия сталинов терор. Това незнание беше обусловено от това, че знанието за сталиновите репресии, което доби популярност по време на перестройката в Русия, у нас съвпадна с един недостиг на такава информация. В последните пет години на българския комунизъм беше трудно достижима дори информация от Русия, камо ли от друго място. „Архипелаг ГУЛАГ” за първи път излиза на руски език на територията на днешна Русия през 1989 и 1990 г. в сп. „Новый мир”. Това е твърде късно за българската публика. Преди това българската публика е могла да чете „Архипелаг ГУЛАГ” само в издания от Западна Европа, но достъп имаха твърде малко хора. „Архипелаг ГУЛАГ” излиза за първи път в Париж на руски език в издателство „YMCA-Press” , тогава излиза само един том. В момента те са три. Тогава преводите, които се извършват на различните езици са правени по това първо издание от 1973 година. Следващото, допълнено и достигнало обема на два тома е направено 1989-1990 година, излизайки в „Новый мир” и през 1990 година излиза в Русия като книжно тяло. Да се върнем в България в това време – България е  твърде заета със себе си по това време, за да може да се обръща към литература, която, освен всичко друго описва исторически период в Русия. Целият стремеж на 1990 година в България е някак си да се откъснем изобщо от Източния път и да погледнем към Западния и „Архипелаг ГУЛАГ” най-вероятно е бил разглеждан от много хора като очевидност. Да, разбира се, има сталински репресии, но ние някак си мислим, че знаем всичко за тях и няма какво повече да очакваме. Той излиза на български език през 1994 година, ако не греша, в един обем от 1400 страници отново в обем два тома. Тогава отново това съвпада с българския преход и то с най-тежките му години, за да допуснем, че му е било обърнато полагащото му се внимание.

Твърдя, че първото относително по-спокойно време, в което излиза и пълният текст – в момента страниците, които излязоха надвишават 2100, това време е чак сега. Ужасно късно, ужасно късно, за да можем да си дадем сметка, че това се отнася за нашето ежедневие. По-скоро то изглежда като едно далечно динозавърско време, но не е. Но не е – убийството на Борис Немцов го показва толкова ясно, че няма накъде”. Убедена е Татяна Ваксберг не само като журналист и преводач, а и като човек добре познаващ руската история, действителност и реалност. Не е съвсем съгласна да се правят аналогии с убийството на Сергей Киров отпреди малко повече от 80 години и това на Борис Немцов.

„Общото е диктатурата, общото е атмосферата на страх.

Говорим за Русия, не говорим за България. Общото е атмосферата на страх, когато Немцов беше убит, много хора опитах да сравнят неговото убийство с убийството на Сергей Киров на 1 декември 1934 година. Смята се за първото политическо убийство в Съветска Русия, след което започва плавно да преминава страната към големия терор, към това, което познаваме под името голям терор. В„Архипелаг ГУЛАГ” има доста разсъждения на тази тема. Има една реплика – за какво им е на кримските татари да слушат за терора на 1937 година, когато за тях имаше 20-те години, за какво им е в Ленинград да знаят, да слушат за 1937 година, когато преди това за тях съществува 1934-та. Сравнението на едно убийство с друго убийство с цел да покажем някаква историческа приемственост на върволица трагични събития ми се вижда не особено състоятелно. Нито Сталиновият режим може да се върне във вида, в който някога е съществувал, нито репресиите са мислими по същия начин. В Русия в момента общото, което се е случвало тогава и сега, е страхът. Гигантски страх от това да изразиш своето мнение, да не бъдеш съгласен с властта, да проявиш, каквато и да е независимост. Затова и на петдесет хилядния митинг в памет на убития Немцов основният плакат беше „Не ме е страх”. Значи си преминал през осъзнаването, че целта на случилото се е да породи страх в теб и естествената ти реакция да се съпротивляваш на това насаждане на страх. Това са приликите, които аз бих видяла. Другите прилики са в незабавния, светкавичния опит на властите да припишат едно политическо убийство на идеологическия противник и с това да зададат тон на следствените органи, на каквито и да било други власти по-нататък да ги следват”, казва Татяна Ваксберг.

Но се връщаме към „Архипелаг ГУЛАГ”, работата й върху превода и пристрастието й към друг голям писател, описал десетилетията преживени в сталинските лагери Варлам Шаламов. „Моето притеснение въобще не в това, че идва късно, колкото от това, че няма да бъде прочетено или, ако бъде прочетен „Архипелагът”, то в него няма да се вникне. Това е много по-сериозното ми притеснение, защото цялата тази епоха за все повече хора започва да изглежда като твърде далечна и несъвместима с нашето настояще. Тя не е това. Аз превеждах първия том, другата преводачка Зоя Котева преведе втори и трети том. Хронологическа е разликата между трите тома.

„Архипелагът” е разглеждан като енциклопедия на сталинските лагери.

Аз бих определила като нагледно показване на един скелет и описание на всеки един негов хрущял. Това е хронологичната, но и разчленена до най-малкия детайл история на сталинските репресии. Преди това съм превеждала в съавторство с Александър Талаков „Колимските разкази” на Варлам Шаламов. Ако трябва да избирам между двамата литератори Шаламов и Солженицин, винаги бих избрала Шаламов. Но съм правила тест на дъщеря ми още, когато беше на 10 годишна възраст кой от двата текста е по-близък до нея – Шаламов й беше напълно чужд, Солженицин беше грабнат от нея, веднага като казващ нещо, което може да я заинтригува. За нея съм мислила, докато превеждам Солженицин. Всичко, което този автор описва да бъде достъпно на хора, които са максимално отдалечени във времето и пространството от сталинските лагери. Като текст е пълно с архаизми, пълно е със затворнически сленг, пълно е със селски жаргон, със съветски реалии и в същото време всичко това в максимално достъпен за широката публика изказ. Съчетанието на тези неща беше най-трудната част при превеждането му, за мен поне, беше така”, признава Татяна Ваксберг.

Категорична е, че има среда от хора, доста многобройна, в която тези имена не само не са забравени, но и служат като еталон, за поведение в трудни моменти не само за литература. Разказва, че наскоро е била на форум, иницииран от Чешката академия на науките – семинар с участието на преводачи на различни езици на Варлам Шаламов. Били от 38 страни и  обсъждали много тежкия и сложен език на писателя. Как бива той превеждан в един текст, който е документален, но е и литература. Защото текстът на Солженицин, уточнява тя, той изрично сам оповестява, че е опит за историческо изследване, той сам не се явява като литература, за разлика от текстовете на Шаламов, чиято декларация е точно обратната. „Много по-близко ми е това поведение на чехите, които не само са преживели комунизма, а и посткомунизма, както и ние, но в този посткомунизъм са намерили един път за осмисляне, за рефлексия върху миналото, който засяга практически всички нива – тук ставаше дума за отдела по езикознание. От него беше организиран този семинар. Това в България го няма. Липсва цял културен пилон”, не без тъга констатира Татяна.

И допълва, че дори Путинова Русия, все пак,  е страна, която включи „Архипелаг ГУЛАГ” в училищната програма през 2009 г., неговата съкратена версия се изучава в училище. Преди да се стигне до това самият „Архипелаг” да бъде включен в програмата, там вече бяха включени произведения като „Колимските разкази” и „Един ден на Иван Денисович”, без да може да каже на кой етап точно, но когато през 2009 г. включиха „Архипелага” в програмата, тези произведения вече бяха там. В часовете по история се изучават биографиите на тези писатели – това е от край време. Но се връща и към другото, което й прави особено впечатление. „Аз често имам причина да ходя до Москва последните две години и виждам един изключително лъскав живот и хора, които са много доволни от това, че го обитават, че обитават тази среда. Цената на тази лъскавост, нечуваната пропаганда, в която живеят руските граждани, неизтребимата и вече

оповестената за абсолютна истина лъжа,

на която това се крепи, смяната на серия понятия от типа демокрация, свобода на изразяването, пазарна икономика със специфично руски реалии, иронизирането на всичко, което представлява Западният либерален свят – цената е това, което не е възприемана от хората. Аз оставам с това впечатление. Немцов го каза в едно от последните си интервюта: „Започнахме да живеем по-добре и тук сложихме точка, а изречението продължава – започнахме да живеем по-добре, но живеем в чудовищна лъжа. Махнеш ли второто изречение, първото, то самото се превръща лъжа”.

Според нея, културният живот на Русия е винаги нещо, на което се гледало със завист, независимо дали сме в Западна или Източна Европа.  И тази интензивност не е намаляла. Друг е въпросът, че в редица случаи свободата на това творчество е много свързана с одобряването на Кремъл. Това го наблюдаваме в редица творци. Част от тях известни в България като Никита Михалков. Дава пример и със серия интервюта с руски опозиционери, които са разгадаеми, ако се види кой взима интервюто и в коя медия то излиза, иначе, е непроницаемо. И допълва: „Изглежда като обикновено интервю. Това са прокремълски издания, които взимат интервюта от съратници на Немцов и от лидери на руската опозиция, на които задават въпроса дали смятат, че Путин има роля в убийството на Немцов. Специално с цел това да бъде опровергано, което, за съжаление, вече беше направено. Приликата със сталинския период  е в необходимостта да се декларира лоялност, лоялност към режима, без която декларация твоят живот по-нататък изглежда, ако не немислим, поне застрашен. Това е част от церемонията, от церемонията от установяването на едноличните власти. Много е тъжно това да се наблюдава. Но се връщам към културата. Всякакви твърдения, че руската култура била в упадък и нямала нищо общо с някогашните висини, до които е била стигала предизвикват у мен само усмивка”. Но с категоричност заявява като задълбочен журналист – изследовател, че

„Русия е страна във война, която отрича да участва във война.

Гражданският протест вътре, в последните години не спира като противопоставяне на хора срещу власти. Противопоставянето е все по-ожесточено, участниците в митингите варират. Преди две години ставаха все по-малобройни, но придобиха нов устрем. В момента Украинската война води до леко затишие, което в момента на убийството на Немцов, според мен, ще промени поведението на хората. Гражданските сблъсъци са факт от ужасно много време. Това, че те не достигат до широката публика е проблем на свободата на изразяване, която съществува. Медиите, от които може да се информирате какво става в Русия в последните 10 години прогресивно намаляват. В момента са сведени до една-две…”, казва Татяна, която и от България следи активно медиите и случващото се в Русия.

В разговора се връщаме тук и сега. Тревожат я много неща. Противник е на ксенофобията, на омразата към другия и склонността всеки един момент нещо, което е различно да бъде обявено за нехуманно. Според нея, случаят с ромите в България  е точно такъв. За тях много рядко бива писано като за човешки същества и все по-рядко. Това е една аларма, която не бива изобщо да бъде подминавана. Да, използвани са, но не защото са роми, а защото са поставяни в гетото. „Това, което също наблюдавам с огромно притеснение е

историческият ревизионизъм,

който в България набира изключителна скорост. Сякаш тръгна от нищото, наблюдавам го в последните 3-4 години, не повече, но вероятно е имал някакви корени и в по-далечното минало. Този стремеж да бъде представян българският съюз с нацистка Германия като нещо добро по две причини, че е било неизбежно и че не е било комунистическо. Това преди да ми се струва незряло и примитивно, ми се струва дълбоко опасно, защото моментите, в които сме се връщали към ревизионизма са моментите, които са ни връщали към нови катастрофи. Затова ми се струва изключително важно да се правят исторически изследвания за онова време, защото ние някак успяхме да влезем в посткомунизма без да осмислим предкомунистическия период. Нищо чудно, че след това пропуснахме и комунистическия период. В момента сме в процес на пропускане на нишката след комунизма към посткомунизма. В такъв отказ от историята не можеш дълго да живееш комфортно. Идва момент, в който тя ще ти отмъсти”, твърди Татяна Ваксберг.

Avatar

Зелма Алмалех

Зелма Алмалех е журналист и кинодраматург. Била е главен редактор на информационната агенция БГНЕС. В момента издава сайта за култура "Въпреки". Завършила е специалност Телевизионна журналистика и документално кино в СУ. Нейни документални филми са получили национални и международни отличия.