Терорът на думите

През 2009 година Германия преживява едно от най-големите в историята си масови убийства. В малките градчета Виненден и Вендлинген в южната провинция Баден-Вюртемберг са убити 15 души. Извършителят е ученик в местното средно общообразователно училище „Албервил“. Новината обикаля за часове германските медии. Събитието със седмици се анализира от експерти, дискутира се на специални семинари за учители и студенти по педагогика, психология и социология. Убийството ясно и безспорно е квалифицирано като „амок“. Думата „тероризъм“ дори не се споменава като хипотеза – толкова невероятен и невъзможен изглежда той през 2009 година в Германия. „Ислямска държава” все още е локален феномен, а тероризмът в Германия е далечен, макар и болезнен, спомен от 70-те години, окървавени от Фракция „Червена армия“.

През 2016 година картината е съвършено различна. На 22 юли в 17:50 часа в столицата на Бавария Мюнхен се появяват първите съобщения за масово убийство на публично място. Градът за минути е отцепен от специални полицейски части, за подкрепа идва специализираният отряд за борба с тероризма GSG 9. В бойна готовност са поставени дори 100 войници от федералната армия. Очакването, както на институциите, така и на обществото, е за терористичен атентат. Политици неуморно повтарят: „той може да се случи навсякъде“, „днес никой не е застрахован“, „германското общество няма как да бъде изключение“.

За разлика от обикновено, тази година в разгара на лятото медиите не могат да се оплачат от липса на новини. Почти всеки ден, а понякога и повече от веднъж на ден, има случаи на масови убийства и опити за такива. Като че всеки, който би причинил смърт поради някаква причина, решава да го направи точно сега. Хрониката на събитията от последните дни наистина е зашеметяваща – атентат в Ница, нападение във влак във Вюрцбург, масово убийство в Мюнхен, атентатор-самоубиец в Ансбах, нападение с мачете в Ройтлинген, стрелба по лекар в Берлинската клиника „Шарите“, масово убийство във Форт Мейърс, Флорида, стрелба в Токио, атентат в Кабул, стрелба в Малмьо, атентат в църква в Руан. Докато пишем тези редове, идва съобщение за сигнал за поставено взривно устройство в централния търговския център на Дортмунд. Случаите стават толкова много, че човек трябва да си прави списък, за да не ги забрави. Звучи драматично и обезпокоително. Чувството за беззащитност расте. „Терор в сърцето на Европа“ е първото, което идва наум. И дори не звучи като клише.

При по-прецизен анализ обаче ясно се забелязва, че тази поредица от събития, представяни ни от много медии като еднопорядкови, всъщност са от съвършено различен характер. И съвсем не всички се вместват в определението на „тероризъм“. Нито пък имат ислямистки характер. В тази поредица от събития намираме битово-ревностни драми (Ройтлинген), масово убийство, извършено от дяснорадикален младеж-психопат, изпаднал в състояние на амок (Мюнхен), свада (Форт Мейърс), ислямистки атентати (Ница, Ансбах, Кабул, Руан, Вюрцбург), омраза към хора с увреждания (Токио). Но в медиите тези разлики изчезват.

Всъщност най-общото между тези случаи е широкото им медийно отразяване. Общо е също, че на първо място се предпоставя, че става въпрос за терористична атака. И ако се окаже, че не е, както стана в много от случаите, водещите новини са не за какво става дума, а че станалото не е акт на тероризъм. Тероризмът, един вид, се превръща в нормата на общественото очакване, спрямо която останалите случаи са отклонение. За немалко от извършителите има данни, че са имали психически проблеми и са се лекували. Някои от тях са заявявали, че смятат да осъществят акт на насилие, но думите им не са били взети на сериозно. Подобни събития не само предварително се натоварват с очакванията за терористичен акт, а и се преекспонират медийно за сметка на други. Случаи на престъпления, извършени от българи в България например, се отразяват в медиите помежду другото, за сметка на трагичните събития в Мюнхен или Ансбах.

Ако за роднините на жертвите не е от особено значение дали болезнената загуба на близък човек се дължи на действията на ислямист или на масов убиец, за едно общество е ключово важно да отчита това. По един начин се противодейства на психозите на масови убийци, по друг – на радикализацията на ислямисти, по трети – на убийства от омраза към определени маргинализирани групи. Затова прецизността в обозначаването на съответните престъпления е същностна част от намирането на решения. Важно е

как говорим за тези събития

Начинът на говорене няма да промени фактологията – тя е достатъчно потискаща, но ще снеме драматизма и ще даде ключ към рационалното преработване на проблемите. Статистически изключително малка част от убийствата в съвременните общества са дело на атентатори. Ако наричаме всички убийци „атентатори“ и „терористи“, то какво ни пречи да определим и Джак Изкормвача по този начин? Тероризмът означава взривяване на публичния ред чрез страх, а не лично отмъщение за нереализирана любов, не акция поради завист, обида, омраза. Това, че един човек е гневен на света, на хората около себе си, че е готов да отмъщава за лични драми, не го прави терорист. Прави го масов убиец и престъпник. Той не е по-малка заплаха за обществото, но е заплаха от друг порядък. Тероризмът преследва целта за преформатиране на съществуващия социален ред, за подмяната му с друг. Тези цел обикновено е публично заявена. Терористите всяват паника и страх и с това предизвикват бавна и систематична промяна във всекидневното поведение на хората. Цел, която един масов убиец няма.

За отразяването на едно събитие роля имат, разбира се, медиите, но далеч не само те. Важно е какво говорят длъжностните лица и политиците. От значение е какво казват и експертите (а отговорност на медиите, от друга страна, е какви експерти да канят). Но в съвременния свят всеки с достъп до интернет и социални мрежи прави част от това, което вършат медиите – разпространява информация и я коментира. Така че отговорност носим и всички, които споделяме тези случаи и говорим за тях.

Не на последно място, не е без значение как говорим помежду си, дори без интернет, защото общественото мнение зависи и от дребните разговори между хората. Както казва писателят Георги Господинов, четенето на книги може да спасява. Но може да спасява (или да погубва) всяка форма на обмяна на информация, зависи как се прави. Затова този въпрос трябва да бъде зададен с цялата му сериозност: Как медии, длъжностни лица, политици, потребители на социални мрежи, блогъри, граждани да съобщаваме и да говорим по такъв начин за актовете на насилие, че да не вдъхновяваме нестабилни хора да ги извършват? Колко е тънка границата между зачитането на правото на информация и отговорността за последствията от поднасянето й по определени начини?

Как да се представя информация за актове на насилие и причиняване на смърт, като се има предвид, че тя ще стигне и до други потенциални причинители на такива актове, не е лесен въпрос. Може би е време

експертите по тероризъм да излязат от телевизионните студиа и в тях да влязат психолозите

Ала и без човек да е психолог, може да забележи постоянстващи характеристики на отразяването, които го правят не съвсем безопасно. Когато тероризмът се предпоставя като „норма” за един акт на масово насилие, всъщност се приема гледната точка на терористичните организации. Те точно това искат – да имат власт и всичко да зависи от тях. „Ислямска държава” с удоволствие би си приписала всеки случай на масово убийство, но защо и онези, с които тя воюва, правят това? На някой може да му е преляла чашата и да реши да избива хора наред. И да се идентифицира с „Ислямска държава”. Защо това да означава, че той е свързан с терористичната организация, ако става дума за самотен човек с проблеми – в училището, с интеграцията, с легалния статут, с психиката и т.н.? Освен това, ако човек е склонен към радикални действия, той предпочита да се чувства част от нещо голямо и силно, каквото са терористичните организации например. В такъв случай идентифицирането с „Ислямска държава” би помогнало на потенциалния извършител на масово насилие да се почувства по-силен и би придало легитимност на насилието в собствените му очи. Но ако публично се говори, че става въпрос за хора, които имат проблеми и затова стигат до насилие, действията им вече не изглеждат толкова достойни за подражание. По-възвишено е да ти внушават, че си силен (макар и от „лошите”), отколкото, че си слаб и от слабост си готов на отчаяни действия като да убиваш невинни хора.

От друга страна, работата не е и в това да се стигматизира психичното страдание. Важно е да се знае, че голяма част от съвременните хора имат едни или други

психически проблеми

Затова е от особено значение да се обръща внимание върху крехкостта на човешкото и начините да се помогне. Вместо непрекъснато да слушаме колко е страшен световният тероризъм, по-добре да ни се казва как да разпознаваме кога някой от близките и познатите ни може да излезе от релси и да стане опасен за себе си и другите.

Ако се замислим сериозно, по-интересното е не защо такива трагедии се случват, а защо не се случват непрекъснато. В известната си книга „Относно процеса на цивилизация” социологът Норбърт Елиас говори за „обществения натиск към самопринуда” – че модерните хора, като цяло, успешно се самопринуждават да правят това, което обществото изисква от тях. Изключително много са принудите, които всички ние сме усвоили, за да можем да се държим като „нормални хора” и да не бъдем заплаха за себе си и другите. Можем да причиним масова смърт дори само ако загубим самоконтрол на светофара. Сега вече толкова странно ли изглежда, че някои „излизат от релси”?

Насилието не трябва да бъде оневинявано, а по отношение на оцелелите му извършители е необходимо да се вземат мерки – било те да бъдат съдени, било да преминат през сериозно психиатрично лечение. За да му се противодейства обаче, насилието трябва да бъде разбрано, а не митологизирано и демонизирано.

Ала вместо да правят това, немалка част от медиите се плъзгат по повърхността на най-лесно приемливото. Те засилват впечатлението, че

виновни са “мюсюлманите”, “бежанците”, “чужденците”

Че ако ги нямаше, щяхме да живеем по-спокойно. Впечатление, което е изключително опасно. Освен че подсилва враждебността към цели групи от хора, то е фактически неточно. Насилието няма нито етнос, нито религия. А историята на Европа познава тероризъм, мотивиран от най-различни идеологии – националистически (ЕТА, ИРА), ляворадикални (Фракция Червена армия, атентата в църквата „Света Неделя“), дяснорадикални (Андреш Брейвик, Националсоциалистическа съпротива). Преобладаващата част от мюсюлманите и чужденците, пребиваващи в Европа, по никакъв начин не са обвързани с тероризъм. Напротив, в голямата си част те са били жертви на терористични или военни действия – в Ирак, Афганистан и Сирия атентатите са всекидневие. Опростеното възприемане на “мюсюлманите”, “бежанците” и “чужденците” като колективно виновни прикрива и същностни разлики, които съществуват в тези групи – разлики между сунити и шиити например, или между отделни социални слоеве мигранти. А ако съществуваше директна връзка между бежанския статус и тероризма, при 60 милиона бежанци по света вероятно всеки час щяхме да чуваме за терористични нападения.

Ако между отделните престъпления има общ знаменател, той не е тероризмът. Той е

упражняването на насилие

Готовността да упражниш насилие е в пряка зависимост от индивидуално преживяното в процеса на социализация. Ако едно дете е изпитало физическа принуда от родители, съученици, учители, ако е пряк свидетел на военни действия, то вероятността да прояви насилие в конфликтни ситуации се увеличава многократно. Ако гледа филми и играе компютърни игри с насилнически сцени, склонността към извършване на насилие нараства. Важни са не отделните фактори сами по себе си, а взривоопасната им смес.

Дали медиите имат отношение към проблема с насилието? Разбира се. Доказана е връзка между показването на насилие и засилване на подражаемостта на насилнически актове. Медиите не създават насилници. Но безкритичното разпространение на насилнически репортажи и материали по медиите засилва готовността на хора с латентен афинитет към физическа принуда да опитат, да я приложат, да станат активни. Затова сериозни медии, между които „Зюддойче цайтунг” и „Франкфуртер алгемайне”, отказват да публикуват насилнически клипове на интернет страниците си и се ограничават до най-необходимото при публикуване на описания на насилнически актове. Но в епохата на социалните медии това е малък и недостатъчен жест. Във Фейсбук и Ютюб всичко е лесно достъпно, дори за невръстни деца. Сериозният проблем е как да запазим свободата на словото, без да съдействаме за разпространението на насилническо съдържание. Това е въпрос за журналистическата (и далеч не само) отговорност в публичната комуникация.

Посочвайки с пръст към “мюсюлманите”, “чужденците” и “бежанците”, медите пропускат нещо изключително съществено – да видят

нашата отговорност

Да видят нашите, европейски, пропуски – в миграционата и интеграционна политика, в колониалното минало, в спорни международни политически решения от настоящето. Да проблематизират съкращенията и недобрите условия на труд сред учители, социални работници и психолози. Да поставят неудобни въпроси: Защо атентаторът от Ансбах не е бил върнат в България? Защо изобщо е напуснал България? Как – чрез какви канали – е стигнал до Германия? Как е бил третиран в България?

Задача на медиите е да изискват и контролират как се спазват публичните правила – как например се наказват виновните, независимо дали са десни, леви или религиозни екстремисти, сеещи омраза или радикални проповедници, които в сърцето на Европа призовават за война срещу „неверниците“ и за потъпкване на конституционно гарантираното равенство между мъже и жени. Най-лесно е да се стигматизират на общо основание всички „мюсюлмани“, „бежанци“ и „чужденци“. Модерните общества обаче не съдят цели групи от хора по презумция. Вината е конкретна, индивидуална и подлежи на доказване. Но когато тя бъде доказана, наказанието трябва да е строго и да бъде изпълнено. Ако не видим нашите отговорности, а само сочим с пръст и прехвърляме отговорността върху „чужденците“, „бежанците“ и „мюсюлманите“, ако повтаряме безпаметно мантрите за „слабостта на либералните елити“ и за „разпадащия се пред очите ни Запад“, рискуваме да извършваме отново минали грешки. И да бъдем наказвани отново и отново за това.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марина Лякова

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.