Този страх

Познавам този страх. Изпитах го, когато отивах на София прайд през 2010 г. Беше няколко седмици след побоя в трамвай 20, когато неонацисти смазаха от бой с метални пръти няколко младежи, само защото не харесват политическите им убеждения. А младежите отиваха на митинг за правата на чужденците в България, организиран от мен. Преди това не бях успяла да се уплаша. Не се уплаших след коктейла „Молотов“, който падна на 20-тина метра от мен и опитите за нападения над първия София прайд през 2008 г. Не ме беше страх и когато отивах на следващия прайд, на който полицаите бяха многократно повече от участниците. Нито когато организирах митинга за защита на чужденците пред Бусманци, въпреки че ме предупреждаваха. Нито първите дни след митинга, когато получих коментар „малко са ви били“ и заплаха, че ще ми обърнат ноздрите наопаки.

Не че съм много храбра, но чувството ми за самосъхранение не сработва по правилния начин. При силно земетресение например се сърдя, когато ме будят, и настоявам да ме оставят да се наспя. Освен това имам опит със систематичен тормоз на предишно работно място, благодарение на който съм се сдобила с „дебела кожа“ и трудно се впечатлявам.

На отиване към онзи прайд през 2010 г. обаче изпитах първичен, сковаващ, здравословен страх. Минавах по площада на НДК, неразумно облечена с тениската, която си бях направила специално за митинга пред Бусманци. Преди има-няма две седмици бях претърпяла хирургична операция и въпреки силното обезболяващо ме болеше твърде много, за да мога да бягам. Тогава видях момчетата с къси коси и камуфлажни панталони… и се уплаших. Размина ми се, те не ме забелязаха.

После отново не ме беше страх. Нито когато участвах във всевъзможни правозащитни акции, част от които биваха съпроводени и от контра-акции на неонацисти. Нито когато прочетох в руски форум, че трябва да ми се отрежат ръцете и краката, защото се бях снимала със знамето на София прайд пред Паметника на Съветската армия, превърнат в инсталацията „В крак с времето“. Нито когато получавах заплахи след новината на „Маргиналия“ за Красимир Иванов, пребит от нацита цесекари в Борисовата градина, защото решили, че внукът му е ромче и проси.

Миналия четвъртък вечерта обаче се уплаших. Това стана, когато разбрах за щурма на полицията в бежанския лагер в Харманли. Изпитах същото онова чувство на парализиращ тялото страх, което ме обхвана през 2010 г., докато минавах през площада пред НДК, носещ патриотичното и неособено оригинално име „България“. Но този път чувството не отмина, а някак се загнезди в мен. Остана си.

Защо е този страх?

От безпомощност. До този момент все имах надежда. Все си представях, че на омразата е възможно да се противодейства със законни средства. Че тя е по-малка от силата, която може да ѝ противостои. Че изблиците на омраза, които държавата допуска и понякога дори упражнява, са нещо временно и ще стават все по-инцидентни. Това, което се случи за няколко години обаче, еволюира до превръщането на омразата в официална държавна политика. И ако Патриотичен фронт не получи шанса да състави правителство, това няма да е поради дискриминационната му реторика и политика, а заради други сметки. Но единствената печеливша политика в България на този етап изглежда тази, която превръща омразата от думи в дела.

Когато започнах да пиша за правата на бежанците и чужденците без документи в България, беше есента на 2009 г. Тогава предполагах, че отношението към тях е нечовешко, защото са малко, няма натрупана практика на работа с такива хора, а и почти никой в страната не знае какво се случва. Сега те не че са драстично много, но видимостта по отношение на тях е многократно усилена. През 2009 г. не бих могла да си представя онова, което се случи в Харманли. Още по-малко, че вместо да бъде търсена отговорност на полицаите, участвали в пребиването на стотици бежанци, близо 300 полицейски служители получават парични награди, че са спомогнали за „потушаването на бунта“.

Преди 7 години не можех да си представя и че на жена, която твърди, че бежанците трябва да бъдат пускани в картонени лодки в морето, охотно ще се дава трибуна по телевизията. И че СЕМ няма да обърне внимание на това.

Бежанците са най-„горещият“ обект на омраза, ала това не означава, че представителите на другите традиционно дискриминирани групи могат да си поемат въздух. С приятели по правозащитна линия вече започваме да се обзалагаме коя ще е следващата нарочена група.

По отношение на ромите все ще възникне някой скандал, който да поддържа напрежението живо. Историята с прословутите ромски стипендии още утихва, но други поводи за масово възмущение се задават на хоризонта.

Няма мир и за хората с умствени и физически увреждания. Учителите всяка година ще трябва да доказват, че не са болни от 9 групи заболявания. Патриотичен фронт пък предложи да се увеличат пенсиите, като се съкратят тези на хората с увреждания, защото 70-80% от тях били незаслужени. (На този етап предложението се отхвърли, но това не стана с аргументи в защита на получаващите пенсии за инвалидност.) Как за един месец до началото на следващата година да се прецени кой заслужава да получава пенсия за инвалидност е въпрос, който едва ли интересува патриотите. По-важно е да се посочи друга група, която „тежи на гърба на народа“ – хората с увреждания. Няма да се учудя скоро в България да стане легитимно и да се твърди, че хората с увреждания са излишни. „Идиоти не-полезни“, беше казал по друг повод евродепутатът Ангел Джамбазки. Поводът е друг, но предпоставката, че ако не си „полезен“, си идиот, си е същата.

Междувременно продължават да са на мушката правозащитници и граждански активисти. Въпреки че председателят на БХК Красимир Кънев беше бит на място с много видеокамери, на този етап няма особен прогрес по делото за побоя срещу него. „Соросоидите“ и „враговете на народа“ продължават да са тема на жълти медии и форуми. Вече и „Маргиналия“ е в поне един от разпространяващите се списъци с врагове.

Докато всяка година една шепа хора протестираме срещу Луковмарш, откровено неонацистките шествия, на които се пропагандират съвсем небезопасни послания, стават толкова много, че вече няма кой да смогне да отреагира на всички. А Дянко Марков за втори път съди Юлиана Методиева, сега – вече без останалите членове на „Маргиналия“. И тя ще трябва да доказва в съда, че ако смяташ евреите за „вредно население“, значи си антисемит.

Не са забравени и гей хората. За тях националистите, Българската православна църква (БПЦ) и други консервативни религиозни организации обикновено се сещат най-вече покрай София прайд, но в общия климат на омраза наскоро бяха посочени с пръст и хомосексуалните. БПЦ подкрепи инициатива, която в България се движи най-вече от известната с хомофобската си активност асоциация „Общество и ценности“. Инициативата си поставя за цел забрана на гей браковете в целия Европейски съюз. В България гей бракове няма, но ето, в Казанлък се организира подписка те да бъдат забранени.

Привилигированото бяло, етнически българско и православно население бива държано в страх, за да реагира послушно. Страхът е предимно по отношение на лошите други – бежанци, роми, мюсюлмани, хора с увреждания, ЛГБТИ хора, активисти и т.н. Ала напоследък, забелязвам, става актуален и друг тип сплашване. Преди няколко дни прокуратурата реши, че трябва да бъдат подгонени хората, които са правили на своя глава пристройки на покривите на високи блокове. Пристройките, разбира се, са нарушение. Но прокуратурата, която не се самосезира, когато се пребиват хора например, показва завидна активност в областта на строителния контрол, която твърди, че е в резултат на медийни публикации. Мога да се сетя за поне няколко типа масово извършвани нарушения, с които държавното обвинение също би могло да се заеме. Така хем ще симулира активност, хем ще отвлича вниманието от собствените си действия и бездействия, които не е желателно да стават обект на внимание, хем комай всички ще живеят в страх, защото все нещо са нарушили. А уплашеният човек иска сигурност. Каквато и се предлага на политическия пазар.

След гласуване за сигурността пак няма да има сигурност, но това е друга тема. Защото „националната сигурност“ не може да замести липсата на човешка такава, нито липсата на уважение към човешката ценност. 43% от българите смятат, че понякога изнасилването си е оправдано. Вероятно повече са тези, които смятат за приемливи други форми на физическо насилие, за психическото – да не говорим. Ако не се ценим помежду си, трудно ще ценим и другите. И ще смятаме в реда на нещата да ни манипулират и плашат, вместо да се държат с нас като с човешки същества.

„Ама и бежанците и гейовете ли се броят?“ Тази реплика беше подхвърлена в началото на седмицата по време на курса ми по немски език от студент по медицина. Обсъждахме населението на най-големите градове в Германия и възмущението на съкурсника ми беше във връзка с Берлин. Според него гей хората и бежанците не би трябвало да се броят в общото население на германската столица и е възмутително, че там има гей квартал. Замълчах си, а ми се искаше да кажа, че подобна реч на омразата не би трябвало да се случва в курс, който е спонсориран от немското правителство. Че бившият легендарен кмет на Берлин Клаус Воверайт се кандидатира за този пост с думите „Аз съм гей и това е нещо хубаво“ още през 2001 г. и остава кмет на немската столица до 2014 г. Че младежът ще стане лекар и че Хипократовата клетва ще го задължава да предоставя медицинска помощ и на хора, които не иска да брои за „население“. И че ако успее да замине в Германия като медик, там няма да го оставят да проявява дискриминация.

После се запитах – защо си замълчах? Заради общото настроение на страх и обезверяване, което ме е обхванало от седмица насам. Не само аз се плаша – вече има редица публикации, в които днешната ситуация в България се сравнява с тази в Германия през 1933 г. Доста хора сме уплашени.

Но не трябва да се мълчи.

Защото тогава и там, когато и където има най-сериозни основания за страх, има най-голям смисъл да продължава да се говори. Да се показва, че е възможно да има и друг свят, който не е основан на страх и омраза. На някои места този свят дори е действителен. И за да не стават те все по-малко, трябва да има кой да говори.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.