Тричане на журналисти

Споделете статията:

Напоследък телевизиите много вярват на зрителите си. Стига някой да се произнесе в страницата на някое предаване и тутакси му вярват, че това е автентичното му мнение (справка – бТВ новините, където даже ни „зачитат“ отделни постинги [между другото, въвеждането на неправилната употреба на тази дума, вместо „прочитам“, в масово обращение, струва ми, че дължим на Бареков, когато беше звезда на същата телевизия]). Игровият момент на Фейсбук се унищожава при легитимацията му от телевизията.

Напоследък зрителите обаче не вярват много на телевизиите си. Справка – форумите и страниците и на потребители, и на медии. Тези постинги не ни ги четат, но всички знаем, че съществуват. Всички… и от двете страни на екрана.

Очевидно най-важният медиен ресурс – доверието – се е изчерпал. Затова днешните журналисти (не само българските, впрочем) се нуждаят от допълнителни качества, които да развиват. И те далеч не са по посока на новите технологии (от типа- как „да седнем“ във виртуалния самолет, докато разказваме за авиокатастрофа).

В търсене на загубеното внимание журналистите все по-често настояват, че нещо наистина е такова или друго. Не просто е тъжно, а е наистина тъжно. Друг път е просто тъжно, което е друг вид степен на тъга, на която може и да не вярваме. Настояването върху истинността на истината е любим обект за изследване от лингвисти, психолози, медийни изследователи, критици, реторици и пр. Нелицеприятните им изводи не препятстват паразитната му жизненост.

Но и думите вече не са достатъчни. Затова журналистите влизат „с цяло тяло“ в репортажите си, за да им придадат истинност, която да събуди доверие. Така репортажите от болниците задължително се провеждат в пълно лекарско облекло, за да се приближи темата за здравната каса още по-близо до зрителя, например. Довчера само Гала се подлагаше на какви ли не козметични щуротии, за да докаже, че козметичният салон, който се е позиционирал продуктово в предаването й, е от обществен, а не финансов интерес. Днес вече всеки редови репортер трябва да умее да пее с певците, да укротява тигри с дресьорите, да лети с авиаторите, да учи учените, да лекува с лекарите. Професията го изисква. Същински мултифункционални роботи – садят дървета, чистят, доят крави и гледат звезди. Върховата изява на този тип журналистика е мъжкото богоявленско хоро, в което „традиционно Антон Хекимян взима участие“. Без буквалното му потапяне зрителят няма как да повярва колко точно са студени водата и краката. Автентичността преди всичко. Не на събитието и журналистическия разказ, а на медийното участие. Забавно, нали. Но къде може да свърши всичко това? В Македония, например, се разказва, че по време на гражданската война от 2001 г. някаква телевизионна журналистка, с помощта на войниците, хвърлила граната по противниковите позиции. Пак заради пустата му професия. (Апропо, изкривяването на журналистическата правдивост заради военната каска е изобличено храбро във „Войната, която не виждаме“.)

Журналистите стават все повече натуршчици в собствените си истории. Ако предположим, че така зрителите повече им вярват, то очаквам скоро да ни покажат тричане на журналист, защото иначе няма как да повярвам, че този обичай наистина вече не се изпълнява.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.