Трохички по пътя, барабани на гаража

Митко Новков разговаря с Теодосий Спасов за откривателството по пътя и имитаторите; pадостта и разбирането; за намирането на духовното ято.[quote_box_center]

Идеята за това интервю с Теодосий Спасов беше на режисьора Атанас Киряков, който една вечер ми се обади възмутен, че всъщност всичко онова, което прави музикантът и композиторът за българското изкуство и за прославата му навън, сякаш остава встрани от интереса на тукашните медии. По-специално, режисьорът беше бесен, че вестници, радиа, телевизии и сайтове пропищяха ушите на мало и голямо за минималната победа на футболния отбор „Лудогорец“ (Разград) над швейцарския шампион „Базел“ с 1:0, а в същото време фактът, че българският музикант свири с Лондонския симфоничен оркестър и е търсен къде ли не за концерти и изяви, бива подминаван ей-така, изпаднал между редовете. Донякъде за тази медийна глухота допринесе и обстоятелството, че тъкмо предстоеше мачът на Кубрат Пулев с украинеца Владимир Кличко за световната титла по бокс за професионалисти. Разбира се, в България, пък и не само, спортът все е надмогвал културата, пехливанлъкът винаги е тръшкал на земята музикантлъка. Нали май поради това е речено, че музикант къща не храни. Да не говорим за даскала, чиято полза и на тази на говедаря не е равна J. Така или иначе, разговорът с Теодосий Спасов си заслужаваше откъдето и да отсъдиш и аз с охота прегърнах идеята на Атанас Киряков. Проведохме го в кафене „Costa“ сред шум, оживени диалози и смехове. Като първият въпрос беше, естествено, свързан именно с режисьорското възмущение от българската медийна слепота.

                                                                                                                                                    Митко Новков

[/quote_box_center]

теодосий4

Имаш ли чувството, че нещата, които правиш, срещат повече отклик извън България, отколкото в България?

Те имат отклик там, където имат (смее се). И където има нужда да имат. Другото са напъни – всичките шаблони, клишета на разпространение на новини, които са наложени. Аз вече се уморих да отразявам събитията, в които участвам, на сайта си (http://theodosiispassov.com/bg) и затова направо поствам във фейсбук, по-лесно и по-бързо става. Докато за сайта трябва допълнително да обработвам нещата.

Да не би да е и заради скромността ти, за нея мнозина говорят?

Е, не, скромността, трябва да знаем, е относително понятие. Ако съм сгазил три мравки, докато идвах насам, май не съм много скромен.

Много джайнистки звучи това, като думи на Махавира…

Ами сигурно, сигурно…

Да не е влияние от Сандип Батачаря, ученика на Рави Шанкар?

О-о-о, толкова много влияния има в главата ми, че нищо чудно (смее се). Ами почти на 54 години съм, нормално е. Много влияния имам в главата си, не за всички имам конкретни названия, но те се съдържат в мен.

Чувства ли се един човек почти на 54 години вече стар?

Може би това, че тялото започва да се уморява, но иначе не, напротив. Продължава да се усъвършенства естетически, светлина го облива и много бързо прави своя избор. Има избирателност, която е може би резултат от натрупания опит и изминатия път. Тялото започва да си губи времето с ходене по болници, със здравословни проблеми, опитва да се спаси чрез здравословен начин на живот, докато духът се извисява и тегли нагоре… Въпреки, че „здрав дух в здраво тяло“, както се казва (смее се). Духът е здрав, докато тялото е здраво.

Това за светлината е много красиво, но дали ако го споделиш с човек, натиснат от тегобите на битието, той ще ти повярва?

Е, аз това го казвам като професионалист. Ако говорим професионално, биха ме разбрали хора, които са се грижили за своя талант през своя живот на този свят, които са се грижили за него така, както аз съм се грижил през годините. Те ще ме разберат. Другите, които са нямали време и желание за това, няма да ме разберат. Но с тях си говоря на други теми.

Силно впечатление ми направи списъкът ти с концерти – от най-престижни световни зали до малки читалищни салончета, никому известни. Има ли разлика за теб къде свириш?

О, не, за мен това си е игра. Това е игра, която довеждам до слушателите, до зрителя, дошъл да ме види и послуша. До безценните за мен почитатели на музиката. Разбира се, в зависимост от сцената и обстоятелствата винаги търся нещо, което би зарадвало отново публиката. Би я заинтригувало силно в момента. А всеки момент е различен. Трябва да се прецени конкретния. Целта на играта, наречена музика, ако мога така да се изразя, целта на играта е да увлече в себе си отсрещния, зрителя и да се сподели взаимно. Изкуството е обмен, обмен на музикален процес, даден от мен към публиката и процес на възприятие, даден от публиката към мен.

Коя е публиката, с която най-обичаш да играеш, да обменяш? 

Една от любимите ми е полската. Преди няколко седмици бях пак в Полша и отново се убедих в тяхната музикалност и невероятна чувствителност. Веднъж ме питаха в едно интервю: „Какво ще пожелаете на българската публика?“, аз отговорих: „Да може да слуша като полската!“ (смее се) – триизмерно, със сърце, душа и разум.

„Преследвач на звуци“ те нарече Владимир Гаджев в книгата си за теб. Всички ли звуци успя да настигнеш?

А-а-а, не, не! Това си е движение, пътуване, аз много вървя и постоянно се уча на откривателство. По пътя (смее се).

И къде си на пътя?

Пътят? Представи си сфера и тя се върти под краката ти – ти къде се намираш?

Отвътре ли или отвън на сферата?

Предпочитам отвън. Това е като земята, по същия начин изглежда и така го възприемам. Пътят свършва с нашето оттегляне от всичко на този свят. Може би има и някакви други пътища, но… чакам да ги видя (смее се).

Е, всички това чакаме… Как пишеш музиката си?

Самата музика по принцип е нещо, което пристига от някъде най-неочаквано. Идвайки насам, ме срещна един приятел – „Здравей! Здрасти! Как си?“, а в главата ми имаше музика. Бях на косъм от нещо, което щеше да се роди ей-така, вървейки си по улицата…

Това е като Колридж и неговия „Кубла хан“ – сънувал го, събудил се, започнал да го записва, но приятел му дошъл на гости, разговорили се, приятелят си тръгнал, а от съня на Колридж не останало нищо…

Да, да, така се случва понякога. Аз по принцип съм почитател на пристигането на идеите. Идват, когато си вървя по улицата или ги сънувам понякога, след това ги оформям и ги представям на публиката. Пристигането на музиката е като пристигането на нашата мечта, нали? И оттам стигаш до идеята, че мечтата не би трябвало да се преследва, тя пристига, сама си идва и сама си отива далеч от нас. Ти само трябва да решиш дали да я последваш и потеглиш нататък с нея, или да я оставиш да отмине. И да си готов, че може и да се разочароваш. Например: имаш мечта да свириш с музикант, от когото си се учил и си харесвал музиката, която той създава. Денят, в който мечтата ти се осъществи, виждаш, че този човек не е такъв, какъвто си си го представял. Оказва се, че стойността на изкуството не е аналогично на съдържанието на човека-създател. И да, аз продължавам да го уважавам, да ценя таланта му – това, което е направил, но за съжаление не мога да го обичам така, както съм го обичал в моята мечта. Спирам да го обичам.

Но как без обич се получава музиката?

Е, аз спирам и да свиря с него…

Кавалът тъжен инструмент ли е?

Кавалът е такъв, какъвто е свирачът. Той е универсален инструмент. Какво представлява? Една тръба с осем отвори за пръстите. Звукът се произвежда абсолютно свободно, под ъгъл, и всеки музикант има възможност да покаже своя уникален звук от гледната точка на този точно инструмент. И оттам нататък да покаже своята естетическа гледна точка към музиката, използвайки този инструмент. Ако човек е тъжен и музиката му е такава, тъжна. Или пък, ако е щастлив в момента, може да бъде и щастлива. Това са напълно лични негови решения, на свирача. Но по принцип, ако си изграден музикант, ти трябва да познаваш всички нюанси на чувството и да ги поднасяш на публиката по най-естествен начин. И когато редиш една концертна програма, трябва да знаеш как да увлечеш своята публика, така че тя да не разбере как е минал час и половина.

Коя е оптималната програма? Изобщо има ли такава?

Оптималната програма, според мен, е всяка една, която е изградена спонтанно, в момента. С дълбоко съдържание по отношение качеството на изпълнението.

Колко време минава при теб от подготовката на една нова програма до „излизането“ ѝ на сцена?

Различно. Понякога години, понякога месеци, друг път става в движение. Но идеите, които имаш, отнемат време, докато ги реализираш. Някой път минават години, някой път свириш и се оказва, че това спонтанно свирене, което си направил, е готово за реализация. Всичко е относително, нали вече го казахме (смее се).

Има ли предопределеност човек да избере своя инструмент – ти кавала, друг цигулката, трети саксофона?

Не, според мен няма. Ако свиренето на кавал стане мода, всеки би могъл да посегне към него.

Как стана при теб?

Моята причина беше, че баща ми създаде на село детска музикална школа и аз трябваше да бъда един от първите, които да се включат. Избрах най-прозаично този инструмент. Бях 9-годишен. Ако има някакъв романтичен момент, той е, че бях чувал как кавалджии свирят и ми беше много интересно. Имаше един чичо Ранчо, който свиреше на селското хоро. И тая свобода на това свирене, на овчарите в полето, горите, със стадата – представях си, че те нямат моите грижи да ходят на училище (смее се)…

Леко им е на душата…

Да, и ето как аз избрах този инструмент…

И колко време?

Първо на село, в детската школа. После кандидатствах в Музикалното училище в Котел.Там научих много за музиката. Когато завърших музикалното училище, вече бях готов за сцена. Започнах да свиря на първите сватби в Сливенско и Ямболско в извънучебно време – и на село Белица през ваканциите. После следвах в Музикалната академия в Пловдив 4 г. и там беше силният ми сватбарски период. Свирих с най-големите тракийски инструменталисти и групи тогава – Никола Илиев, „Канарите“, „Хисарската група“, „Родопи“, „Орфей“, Иво Папазов, първомайските групи… Тогава свирех по сватби, по джаз фестивали и концерти, записвах музика за Радио Пловдив и Радио София, участвах в телевизионни предавания. В Пловдив започнаха моите увлечения и занимания в джазовата музика. Още в началото на 80-те – 81-2-а, се запознах с Дарин Бърнев, Веселин Николов и Огнян Видев. А с Веселин Койчев, Дочо Панов, Радул Начков и Йълдъз Ибрахимова се оформи групата „Джаз линия“. Тя стана много известна, защото съчетаваше джаза, т.нар. „американска музика“, с българските мотиви. Спомням си 1985 г. , когато участвахме на Световния Младежки фестивал в Москва и имахме цяла поредица от концерти. Капацитетите, които отговаряха за джаза в Русия, тогава Съветския съюз (руснаците, знаем, много обичат да се състезават с Америка по отношение на изкуството), много искаха да открият своя гледна точка към тази „американска музика“, като се опитваха да извличат екстракта от съветските републики. Тогава, спомням си, се появи Азиза Мустафа Заде, тя е дъщеря на Вагит Мустафа Заде, който съчетава джаз с традиционна азерска музика. След нейния концерт на фестивала излязохме да свирим ние и тогава скокнаха като ужилени джаз специалистите-руснаци. Веднага след като ни чуха, попитаха: „Как го правите това? Ние толкова години търсим начин да съчетаем наши звуци с джаза, а вие вече сте го направили!“ Ние бяхме млади тогава, 20 и няколко годишни, не ни интересуваха такива неща, гледахме да се забавляваме. Радвахме се на това, което правим заедно. Те дори записаха тогава едно наше изпълнение и го издадоха в Русия. На тия меките пластмасовите плочи, малките, синичките. Има го някъде като издание, но аз не разполагам с такова, за съжаление. По-късно и на плоча в звукозаписната компания „Мелодия“ излезе една пиеса.

В този контекст – имаш ли се за новатор?

Пак е относително. Моят стил е моята гледна точка в музиката, която правя. Какво означава новатор? Може би, ако се върнем назад в българската музикална култура и история, може да открием много, които са казали по нещо българско. Не съм новатор, казвам само нещо друго, по друг начин. Мога ли да отрека Асен Овчаров (създателят на първия в България и изобщо на Балканите джаз състав – б.м., М.Н.), да речем, който е създал „Джазът на оптимистите“? Или неговия последовател Милчо Левиев? Големите наши имена Веселин Николов, Симеон Щерев, Петър Петров, които също са смесвали музикалните стилове, в джаза са привнасяли български мотиви? Може би нещо по-различно съм като свиря с народен инструмент тази музика в България и по света. Но мисля, че има опити в световен мащаб и преди мен на джаз сцените да се появяват такива автентични народни инструменти – келтски, индийски, ситар например. Всеки би трябвало да го прави това – да обогатява с нещо друго, различно, общата палитра на музиката, в частност джаза. Не харесвам мои имитатори, затова съм си спечелил от тяхна страна неприятно отношение към мен, но аз им казвам следното: „Защо свириш така, човеко?! Хората, като те слушат, мислят, че аз свиря. Така ти работиш за мен, защо не работиш за себе си?!“

А защо тези последователи не ги възприемеш като твоя школа?         

Тя сама си се създава школата. Трябва само време да мине. Някой да отрази в списанието си или, по-точно в наблюдателските материали и в трудовете на ония, които седят отстрани с научните титли, и обобщават нещо, което във времето се е случило. И го категоризират по някакъв начин, като му дават име – школа, стил, течение в музиката. Тези съзерцатели не могат да свирят, те не могат да родят нищо ценно в музиката, но те наблюдават. Една порода съзерцатели, които са си извоювали правото да казват своята тежката дума и да определят…

Май хич не обичаш наблюдателите!

Не, не, защо, аз самият обичам да съзерцавам! Просто си говорим как се създава школата, направлението в музиката. Защото школата сама си се създава. Ако има последователи, те си вървят там и след известно време ти може да ги наредиш в едно семейство или в един букет. Така се създава един период от националната култура. Например: след нашето разкрепостяване от общността, наречена Османска империя, ние започваме да създаваме нашата българска история, нашата наука и култура. Редица наши интелектуалци и властници започват да определят кое е нашата, българската култура. Дават названия, описват – академици, професори, доктори, събирачи, пътували в Европа, образовали се, прочели трудове, докоснали се до световни постижения и обобщения и по сходен начин съграждат основите на националната ни култура. И като видиш трудове за нашата народна музика и се заровиш в тях, ще видиш тези класификации на нашите професори и събирачи – тракийска, северняшка, шопска и т.н. Но нямало ли е друга музика по нашите земи преди тези важни моменти за българската култура, преди тези класификации?

И все пак няма ли да те поласкае някога да кажат – школата на Теодосий Спасов? Последователите на Теодосий Спасов?

И какво като кажат, това на кого помага? На България ли?

Де да знам, може би на хората, които се учат от теб?

Да, на тях по някакъв начин им помагам. Но някои, които се учат от мен, не биха искали аз да съществувам. Биха се радвали повече, ако мястото на Теодосий в палитрата на музиката е заето от тях…

Не всички, не всички. Познавам страхотен поет, Иван Христов, той ти е голям поклонник, също свири на кавал, по едно време и в група, „Гологан“. Ето, той ти е истински почитател…

Който е женен за американка, нали?

Да, беше, за Анжела Родел…

Знам го, познавам го. Дори съм ходил на концерт на „Гологан“.

Не му е нещо леко напоследък…

Ами той кавалът е за това, да му става леко на човек… Кавалът има терапевтично въздействие. Няма нужда да ходиш на йога, на медитация, на терапия, вземаш кавала, свириш няколко часа и ти олеква.

Ново, казваш, трябва да се каже. Имаш ли формула за ново?

Аз не харесвам новопоявилата се напоследък дума „иновации“. Думата „откривателство“ не ме дразни, но иновации… Може би защото откривателство по-малко се използва (смее се). Достояние е на по-малко люде. Формула за ново? Увличащо, много увличащо може би. Самото усещане, че никой преди теб не се е докосвал до това, е голямо удоволствие. Увлечение. Много е зареждащо. Някои може и да са се докосвали, да са минавали от там, но не са забелязали съдържанието. Докоснали са, но не са видели какво са докоснали.

Бързали са?

Да, защото много са бързали за славата. Велико е чувството, когато докоснеш неоткрити преди теб неща. Голямо е удоволствието да влезеш там в дълбокото и да дадеш обем на това съдържание.

Не те ли е страх понякога, че можеш да потънеш в дълбокото?

Винаги трябва да оставяш следи, по които да се върнеш. Трохички…

Трохички пускаш. А ако птиците ги изкълват?

Тогава вървиш по техните следи, на птиците. Дори, ако се наложи и да полетиш (смее се).

Преди 20 г. „Нюзуик“ пише, че си изключение в културната пустош на Източна Европа. Ласкателно определение?

С тях се срещнахме в „Шератон“. Имаше преводач, говорихме си цели два часа. Това беше в началото на 90-те и ти помниш как изглеждаше всичко тогава. „Шератон“ беше едно от приличните места, където можеше да се отседне за такъв разговор. Да се срещнеш спокойно с хора от запад и от изток и да разговаряш с тях необезпокояван. Може би това изречение е плод на техните впечатления, наблюдавайки всичко наоколо и сравнявайки с моята музика. След тези промени, които ние българите преживяхме тогава в политически и социален аспект… какво да ти кажа. Не изглеждаше много приветливо София тогава. И може би в такъв смисъл са го написали това, че аз оцелявам, създавайки нов жанр, стил. На мен много често ми задават този въпрос: „В какво се състои вашият жанр?“ На което отговарям, че не знам дали съм създал жанр, но това, което правя, си е моя авторска музика и аз нося отговорност за това.

Появиха ли се вече оазиси в пустошта източноевропейска?

Ами да, аз виждам вече какво се случва. По моите следи (смее се). Има резултат от трохичките, които съм оставил. Колко е прекрасно и вдъхновяващо да отъркаш своя талант в таланта на друг човек и той да се намира по-далеч от Горни Воден, да речем, или Долни Воден – това си е…

Защо пък точно тия села ти изникнаха в съзнанието?

Това са две асеновградски села и аз съм свирил на сватби там.  Спомням си, че когато отивахме на центъра, за да свирим голямото сватбено хоро, там живееше един местен луд, който чакаше да дойде групата, слагаше на площадката на техния гараж барабаните си и започваше неистово да ги удря, докато ние свирим на хорото. Свиреше заедно с нас от разстояние. Ето това имам предвид под Горни или Долни Воден, това сравнение между локалното и световното. Защото този човек въобще не знае какво е да свириш малко по-различно. И си се радва сам на себе си. Като, искам да подчертая, той не прави нищо лошо, свири си. Така са и много неща в България. Много хора си слагат „барабаните на гаража“, очаквайки да пристигне голямото събитие. Но докато го няма голямото събитие, те не правят нищо. Ала заемат това пространство, нишата на гаража, и много държат да не я дават на никого. Такива хора за съжаление се толерират не само в България, но и по света.

А твоята „гаражна“ ниша?

Аз не се боря за ниша, аз съм щастливец. Много рано съзрях моя път, който беше свободен и отворен за мен. Тръгнах по него. Никой не беше вървял там. Чувам мнения: „Ами, хайде, махни се от пътя, дай път и на другите!“ Защо? Това е моят път и на мен ми отива да вървя по него, всеки има своя път. Моят път е и моят дом, и винаги вратите са отворени за другите. Защото това е начин за създаване на национална традиция, затова вратите ми са винаги отворени. Приятели са ми разказвали ето какво:

Случва се в чужбина да попитат за мен някой мой последовател. И отговорите са, че аз съм остарял и повече не мога да свиря, други пък отговарят: „Кой е пък той? Не знам за кого говориш!“ Трети, за моя радост, казват обаче: „Той е нашият пример, ние сме се учили от него, вървим по неговия път и сме му благодарни, и много го обичаме!“

Тези първите две отношения – отново отваряш дума за тях в нашия разговор, изглежда те нараняват, боли те от тях?

Не, не, аз просто регистрирам и ти споделям. Давам пример. С какво да ме наранят? „Направи добро и го хвърли…“ По-скоро в нашия разговор отразявам различни състояния, не се оплаквам. Достатъчно и награди получавам…

Ти си бранд, няма съмнение в това!

Да, благодаря ти, аз съм запазена марка или бранд, както ти казваш. Спрямо много хора аз съм такъв. В музиката не е достатъчно да свириш добре само. Това не е всичко, има още много куп други неща, които музиканта е добре да притежава. Музиката се гледа също, тя е и повод за размисъл много след събитието. Тя стимулира таланта на другите в други области на човешкото творчество. Музиката би могла да промени нечий живот дори. Ако си творческа личност и си се докоснал до творец в музиката, ти споделяш неговата музика и се развиваш творчески. Няма значение с какво се занимаваш, огънят ти е запален и гори в теб.

Всичко останало е демо. Демо, това е най-точната дума.

А ти с какви хора най-добре споделяш музиката? 

Най-добре споделям музиката с разкрепостени хора. Хора с фантазия. Летящи хора, така наречени. Най-истински е с тях.

Имаше песен такава…

Да, нея имам предвид. На Валери Петров.

Асен Кисимов я пее, песента за летящите хора. Като казах бранд преди малко, не те ли дразни този шаблон – етномузика, етномузикант?

Това са имена, понятия, измислени от съзерцателите, които дават по някакъв начин ориентир за хората. Дават етикет на нещо, което се продава. Това е по-скоро и за продавачите.

Неотдавна имах интересен разговор с хора от актьорските среди. Ние си разговаряхме около масата и в един момент някой от компанията ме помоли да споделя какво мисля за световно известно име от киното, който се изявява и като музикант. И аз изразих мнението, може би неочаквано и шокиращо за компанията, че той прави от музиката шарлатания, и че тя му служи само за печалбарство, слава и суета. Много конфузна ситуация се получи, че казах нещата толкова директно и откровено за, може би, техен кумир. В същото време беше свършил един джем сешън и на 5 м от нас имаше едно момче, което свиреше на кавал ей-така, най-спонтанно след изпълненията на оркестрите. Бяха дошли и две деца, момче и момиче, които също поискаха да изпеят нещо импровизирано и свободно след джем сешъна. Съвсем спонтанно. От мен поискаха разрешение, понеже аз се грижех за организацията на събитието. Те пяха и бяха много харесани от публиката. В същото време седяхме с тези сериозни приятели от театралните среди, разговаряхме и стигнахме в разговора до това, че кумирът за някого може да бъде шарлатан в очите на друг. Общо взето, неприятна ситуация. После друг ме попита: „Ами ти, ти какво направи тази вечер?“ . Да, казах им, не отричам, моето участие беше комерсиално, на мен ми платиха. Но продължих, че много хора в България се опитват да правят шоу по американски, обаче не им достига знание за това изкуство и така се получава кич. Тия мои думи пак наляха масло в огъня. Защото в сферата на шоу бизнеса влиза и театърът, поне според мен. Моите събеседници ми казаха: „Добре де, каква е тогава разликата между шоу и театър?“ Просто е, отговорих: шоуто е измислица на американците, докато театърът има по-стари корени. Кое е карало бащата на Гогол да създава самодеен театър между близки и приятели? Погледнете това момче с кавала, и момичето и момчето, които пяха спонтанно преди малко! Тях никой не ги кара да свирят и да пеят, но те имат нужда да споделят своя талант в изкуството. Нужда като този с барабаните (смее се). Понякога изкуството се ражда и се споделя естествено, по некомерсиален начин. А понякога е много сериозно организирано и споделено поради комерсиални подбуди.

Но пак е изкуство, нали?

Пак е изкуство, да. Но тогава трябва да има дълбоко и стойностно съдържание. Както в американското шоу, то да е изпълнено с качествено съдържание догоре. До откат. Като тази машина работи безкомпромисно. И трябва да разбереш: Ти към кои си? Щом си към тази машина, която прави пари, ти си професионалист и спазваш законите на шоу формата. И там никакви компромиси не важат. Ако правиш другото, там всичко се ражда спонтанно и имаш нужда просто да го споделиш с другите.

Примерът, който аз дадох с кумира на моите събеседници, беше, че той не го прави спонтанно, а иска да изглежда спонтанно, но всъщност преследва комерсиални цели. Получава се както в изобразителното изкуство, където има понятие за „честен“ и за „нечестен“ автор.

Само че тази машина, за която говориш, не изхабява ли?

Изхабява, разбира се, че изхабява!

А как можеш да се съхраниш? И можеш ли всъщност?

Можем да видим в историята какво се е случило с тия, попадналите в машината на шоу бизнеса. Например, наскоро се самоуби един голям холивудски актьор, Робин Уилямс. Трябва да си много изобретателен, за да оцелееш. Трябва да спреш навреме. Ако не спреш, настъпват деформации. Там животът преминава неусетно бързо. Защото заетостта е голяма и всичко е разчетено в календара занапред с години. Там ти си фиксиран и няма как да не участваш в тази машина, за това получаваш своя чек. Спомням си, когато започвах работа в  Riverdance, целият оркестър беше събран, шефът на шоуто също присъстваше. Аз отидох там заради мой приятел, който ме покани да си поделим работата. Той ме помоли: „Можеш ли да идваш два месеца ти да свириш, два месеца аз, защото иначе трудно се издържа, мога да се деформирам от изтощение, нямам личен живот и не мога да обръщам достатъчно внимание на семейството си?“ Приех. Те го питали кой ще те замества, след като успял да се пребори за заместник, той им отговорил: „Най-големият, Теодосий Спасов“. Шефът отворил сайта, видял биографии, информация за мен, всичко. Отивам аз на първата среща, това става преди да засвиря на сцената, в Радио Сити Хол, в Ню Йорк, в гримьорната. Шефът на шоуто ме представя: „Това е г-н Спасов“, а хората от оркестъра ме гледат и един от тях ме попита: „Ние знаем кой сте и сме много учудени защо дойдохте? Вие сте толкова свободен артист и сте известен с това…“ Отговорих им: „Аз също имам нужда и обичам парите“ (смее се, всъщност смеем се гръмко и двамата). И те се засмяха също като нас сега и казаха: „Да, ти си попаднал на точното място“.

Искам да споделя, че едно такова обвързване, закопчаване, ако е за постоянно, то се отразява ретроградно на таланта на музиканта. Това ми напомня оня стар виц за рибаря, който ловял риба и пристигнал един бизнесмен и му казал: „Ами ти, като хванеш не една, а повече риба, може да излезеш на пазара, да я продадеш, после да хванеш още повече, после да започнат други да ловят за теб, а ти да я продаваш, да забогатееш, да спреш да ловиш, други да работят за тебе и тогава да си ходиш ей-така, за кеф, да си ловиш риба…“ Рибарят отговорил: „Ами, че аз и сега така си ловя“ (смее се).

Хайде накрая да те питам един по-странен въпрос: ако не беше музикант, с какво изкуство щеше да се занимаваш?

Хм… Участвал съм като дете в рецитали, такива неща, кой знае, може би към театъра… Моите баща и майка участваха в селския драмсъстав и ме мъкнеха по такива зонални прегледи на самодейните колективи. Баща ми беше невероятно близък с текстовете. Рецитираше стихотворения. Знам ли, литературата също като че ли… Може би щях да пиша стихове, кой знае… (смее се)

Четеш ли български съвременни автори?

Попрочитам, но повече поезия. Аз, когато чета, дори не прочитам името на автора.

?!

Да, така е. Може би защото все пак се реализирам в друго изкуство. Винаги имам някаква книжка до главата си, а понякога чета нещо, което изобщо не зная какво е. През компютъра, на сайта chitanka.info. Отварям там случайно на буква някоя текст някакъв и чета. И чета така, за релакс, почивка. Забавлявам се с четивото, затварям го, после не се и връщам към него, отварям друго.

Защо?

Може да се каже, че аз съм погълнат от музиката – като съдържание, задълбоченост, размишление; и от света, от природата. Литературните игри, както и музикалните – те са лични споделяния. И е хубаво да знаеш такива играчи на думи, да ги познаваш, защото думата отваря пространства, идеи. Но какво носим в себе си, какво е съдържанието – това е много по-важно. Как държиш душата си, как я чистиш? Човек дава своето „вежество“ (противоположното на „невежество“), своето умение и ти се радваш на неговия талант, на неговото майсторство и умение, разбираш го – и очакваш същото от него към теб. Но много често не го получаваш. И оттук огорчението. Ти разбираш другите, радваш им се, устроен си така, твоята душа е такава, но отсреща няма радост. Няма разбиране. И това е източникът на конфликтите между нас, хората. Но радостта, разбирането – това е всъщност инструментът за лъскане на нашите души. И те трябва да се поддържат изправни. Хората го правят това – и да почистват, и да замърсяват душите си. В живота е хубаво да търсим първите, да намерим своето духовно семейство, своето ято за летене.

Ято за летене… Номад ли е музикантът?

Да, напълно. Съдържанието на духа е в тялото. Трябва да преместиш тялото, за да изявиш духа. Иначе няма как… Не е пълноценно. Там, на мястото наречено сцена, тялото и духът са заедно.

 

Уточнение: Всички клипове от YouTube, публикувани в това интервю, са предоставени с любезното позволение на г-н Теодосий Спасов.

 

Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.