Трябва ли да има правен статус съжителството на ЛГБТ хората?

За България изглежда времето, когато самото споменаване на права на хората с „нетрадиционна сексуална ориентация” предизвикваше скандали, анатеми и протяжен националистически вой, изглежда отмина. Вече – поне в София – и гей прайдовете престанаха да бъдат изключително събитие. Последната такава проява мина – както и следва да бъде – по-скоро като увеселение, отколкото като протестна манифестация. А заявленията на основни религиозни общности, заклеймяващи „парада на греха”, вече станаха традиционни и следователно се банализираха. Разбира се, не сме забравили, че и тази година, както и миналата, прайдът бе подкрепен от редица посланици на важни западни държави; необходимостта това да се направи показва, че далеч не всичко с приемането на сексуално различните у нас е в ред. И ако самото мълчаливо признание на еднополовите съжителства може да бъде сметнато за напредък, то две големи групи въпроси, свързани, от една страна, със смисъла на публични манифестации като прайда, а от друга, с правния статус на еднополовите съжителства, остават открити и са далеч от удовлетворителното си решаване.

Както вече казахме, обществеността като че ли свикна с прайдовете. Но свикна с едно на ум. Основното възражение срещу тези весели шествия е, че кой с кого спи си е негова работа, но демонстрацията на „сексуална разпуснатост провокира публичния морал” и „подтиква към разврат”. Затова най-доброто е тези „нахални шествия” да не се разрешават. Ето образец от аргументацията, ползвана в защита на това разпространено мнение, приведена от един просветен, да го наречем „традиционалист”: „Поредният гей парад вече трудно може да се нарече събитие. Още по-трудно е да се каже нещо ново за тази настойчиво повтаряна безсмислица. Никой, приемащ „половата си ориентация” за нещо естествено, не би се вдъхновил от идеята да направи от нея социално или политическо събитие. „Нетрадиционният” характер на самото сексуално влечение още по-малко може да обясни усилията то да бъде представено като нещо естествено.”[1]

Тук ключовият момент е твърдението, че хората с „естествена” полова ориентация, т.е. мъжете, които правят секс с жени и обратно, не правят от нея социално или политическо събитие. Нахалните ЛГБТ хора „парадират” със „странните” си сексуални нрави, а „нормалните” си траят, защото са благонравни и скромни. Трудно е да се намери по-голяма безсмислица и, впрочем, по-голямо невежество. Т.нар. „нормално сексуално ориентирани хора” са обкръжили половите си отношения с безчислено количество публични ритуали и тържествени действия. Какво са сватбените тържества, ставащи в по-малките градове и в селата централно събитие през уикендите? Не са ли тържествен парад на сексуалността, на желанието на двама да манифестират връзката си и на радостното съгласие на общността да я приеме? Какво друго освен публичен парад на легитимацията чрез отнасяне към волята на нещо отвъдно, на Бога, в християнските култури, е църковният сватбен ритуал? Тези неща да не би да не се правят колкото се може по-публично, а не в тъмна доба и зад плътно затворени врати? А държавата, поне нашата, подражавайки на Църквата и на народните традиции, се е постарала – доста безвкусно и народняшки пошло – да придаде на акта на „подписването” в общината оттенък на тържествено събитие – по принцип открито за всички, които искат да го наблюдават, и в този смисъл съвсем публично.

Въобще раждането, встъпването в регулярно сексуално съжителство с друг/друга и смъртта са събития поначало публични. И не само това – те са обраснали с тържественост, ритуализирани са до крайност, религията ги е превърнала в свещенодействия с цел да покаже, че те имат Божията благословия. Това, разбира се, не е случайно. Чрез публичния празник (или скръб) се демонстрира огромната значимост за общността на тези лични събития, показва се неразривната им връзка с добруването на човешкия колектив, отново и отново се закрепват най-основните социални отношения.

А прайдовете? Те са вид карнавал. Карнавалът, както знаем, преобръща нещата. В него мъжете стават жени, жените – мъже, богатите стават бедни и обратно, доминираните – за малко – стават доминиращи и т.н. Карнавалът демонстрира естествеността на обратите, на „обратната страна на живота”. Животът не е само святост и дълг, той е и непрекъснато „танцуване” около правилата, животът ни всъщност е безконечен низ от дребни нарушения на правилата – нарушения, които не нанасят всъщност вреда на общността. Карнавалът изкарва на бял свят това, което се прави, но остава в ежедневието вън от погледа на отрудения човек. Обръщайки за кратко социалния ред нагоре с главата, карнавалът всъщност допълнително го закрепва. Но формата му е игрова, весела, радостна. Карнавалът  може   в съвременни условия у нас , да се сравни с  това, което хората с „нормална сексуалност” правят непрекъснато, демонстрирайки тържествено пред света сексуалната си обвързаност един с друг. Това е смисълът на прайда. 

Прайд -ът  е  вик за права.

Разбира се, той е и начин за привличане на общественото внимание. Защото въпросът с правата на хората с „нетрадиционна сексуална ориентация” съвсем не се решава с това да им разрешим зад затворени врати и спуснати завеси да правят секс както им харесва, стига „да не ни се набиват на очи”. Но по повод прайдовете цитираният вече автор казва следното: „Единствената храна за техния помпозен и безсъдържателен революционен жест е размерът на обществения скандал, който успяват да предизвикат.”[2] Ала, когато, както е например в Берлин и не само там, прайдовете вече не предизвикват никакъв скандал, как може тази предвзета теза да се защити? Хем има прайдове, хем са със стотици хиляди участници, хем – никакъв скандал. Но нека оставим на този въпрос да отговори авторът на цитираните пасажи.

Как стои въпросът с правния статус на съжителствата на ЛГБТ хората? Трябва ли изобщо да има такъв? Това не е ли покушение върху „естествения ред” на нещата?

Преди по-малко от два месеца беше обявено, че Люксембург е 17-тата държава в света, която е легализирала еднополовите бракове. Ще има и нови държави, а в обозримото бъдеще дори такива консервативни страни като България ще узаконят трайните сексуални връзки на партньори от еднакъв пол. Защо всъщност се прави това? Не е ли достатъчно тези партньори в тишина, мрак и спокойствие да „консумират” връзките си и не трябва ли да оставят обществото на мира, прекратявайки настояването си за придаване на юридически статус на тези съжителства? Не, не е достатъчно. Защото юридическата регламентация е форма на зачитане на достойнството на човека, от което, впрочем, произтичат всички права. Държавата, респективно църквата – едната със силата на правото, другата със силата на вярата, пазят институцията брак[3]. Да, ще ми възразят, защото от брака между мъж и жена се раждат деца, продължава се родът. А от еднополовите партньори такова нещо не може да се очаква.

Малко е да кажем, че подобна аргументация е само традиционна. Тя, освен това, носи ореола на „естествеността” и на „светостта” и се споделя с жар от много милиони хора. Неотдавна в Париж един милион души манифестираха срещу разглеждания във френския парламент проектозакон за легализация на еднополовите бракове.

Но няма нищо по-неестествено от „естествеността”. Еднополовите отношения са толкова древни, колкото и разнополовите. ЛГБТ хората са всъщност най-голямото малцинство в света – ако приемем занижената оценка, че те представляват 5% от населението, то става дума за най-малко 350 милиона души. Тези хора имат ли право на дълготрайно съжителство, ако изпитват дълбоко влечение един към друг? Те имат ли право на дом, на „домашно огнище”, на общо имущество, което съвместно се придобива и се наследява? На социални осигуровки? На това да могат – на „законно” основание, както и „нормалните” – да полагат грижи за болния партньор? И най-накрая е сюблимният въпрос:

Имат ли ЛГТБ хората  право да възпитават деца?

Отговорът, разбира се, е положителен. Защото се основава не върху библейската концепция за брака, чиято основна задача е раждането и отглеждането на деца, и значи съжителствата, които нямат такава цел следва да са вън от закона, а на разбирането, че всеки има право да живее според индивидуалността си, стига това да е в съгласие с другия и да е без насилие. Всъщност юридическата регламентация на еднополовите съжителства – там, където я има – е тържество на уважението към правото на личен живот и на индивидуалност. Ако взаимното привличане е базата на едно свободно сексуално съжителство, защо ЛГБТ хората трябва да бъдат лишени от правата, които юридически регламентираната му форма носи? Защо трябва да ги подлагаме на дискриминация? Разбира се, въпросът с отглеждането на деца от еднополови двойки е най-щекотливият. Но ако щастието на едно малко дете се състои най-вече в това да има грижовни родители, то от решаващо значение ли е дали те са от еднакъв или от различен пол? Кое е по-добре за изоставените деца – да бъдат отглеждани в институции, които гарантирано ще забавят развитието им и ще им причинят траещи цял живот емоционални травми, или да бъдат осиновени от еднополови семейства? Процедурата за осиновяване от такива семейства трябва ясно да е разписана в закона и те трябва да отговарят на всички изисквания, които сега законодателят е въвел за „нормалните” семейства, искащи да си осиновят дете. Не по-малко, но не и повече. Разбира се, всичко това е възможно при презумпцията, че се откажем от архаичната концепция, че еднополовите съжителства са вид „грях”.

Признаването на правото на сексуална ориентация с всички произтичащи от това последици е тържество на свободата. Засега човечеството не може да влияе на дълбинните процеси, които правят така, че от самото начало на човешкия род няколко процента от хората се раждат със сексуална ориентация, която е различна от тази на мнозинството. ЛГБТ хората са човешки същества, на които обществото трябва да даде възможност – както на всички други – да разгръщат индивидуалността си в партньорства с други по същия начин, т.е. включително и чрез пълна законова регламентация, каквато имат и представителите на „мнозинството”. Отричането на пълноправието на тези хора всъщност е вид фашизъм. Защото то би се градило на същите „основания”, на които се градеше и нацистката програма за „окончателно решаване на еврейския въпрос” – на убеждението, че евреите са „дегенерати” и следователно въпрос на „расова хигиена” е те да бъдат унищожени. Затова тези, които с пяна на уста отричат на ЛГБТ хората възможността да имат същите права, както и „нормалните”, нека бъдат така добри да заявят, че са последователи на доктрините на Адолф Хитлер. Но те, чудно защо, не го правят. Не е ли, защото дълбоко в себе си съзнават мракобесническата същност на своята омраза?

 

[1] Михаил Шиндаров, Много шум за нищо, в-к „Култура”, бр. 27, 18 юли 2014 г.

[2] Пак там.

[3] Впрочем, може би е полезно да напомним, че моногамният брак, бракът между един мъж и една жена е само един от многото видове брачни институции, пръснати из човешката история и география  и че т.н. „групов брак” е имал грамадно разпространение в древните общества.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.