Турският флаг – един многолик разказ

Пролетта е сезонът на пътешествията[1]. Тази година дестинацията е малоазийската част на Турция. По егейското крайбрежие се намират останките от античната гръко-римска култура. Програмата е амбициозна. Започва от разкопките при Троя, през тези на Пергам, Асклепиона, Афродисиас, Хиераполис, Бодрум, Дидима, Милет, Приене и Ефес. Завършваме с единственото неантично по същността си посещение – джамията Сюлеймание в Одрин.

Напрегнати сме преди тръгване. Разбираемо. Идваме от  пространство, известно с предубеждения и предразсъдъци. Неколкократно предупреждаваме учениците да внимават със свободата на словесните си изблици в Турция. Казваме им, че това не е страна, която ще им прости каквито и да било форми на непочтителност. Лично аз цяла година регистрирам все по-засилващ се национализъм сред учениците ми. Те все повече сливат патриотичната си гордост, когато се занимават със средновековна българска история, с негативен уклон към наследниците на „бившите поробители”. Не само към тях, но и към доста други хора, които имат нещастието да размиват и замърсяват етническата чистота на великото българско племе. Казвам го със съзнание за двусмислеността на думите.

Голямото  пътуване започва, съпътствано от докладите, които по-мотивираните ученици са подготвили за всеки обект. Оказва се, че един от първите четци е не друг, а най-яркият привърженик на младежката „Атака”. Невероятен чаровник с лек говорен дефект. Неоспоримата му интелигентност го прави несъмнен агент на неочакваните обрати. Заедно с любимия ми поддръжник на ВМРО са най-големият ми страх. Първата изненада обаче, която младият следовник на Волен Сидеров ни поднесе, се оказа, че темата, по която бе избрал да говори на влизане в Турция, беше не друга, а Ататюрк. Втората, че личността на Бащата на турската нация бе представена с истинско  уважение, дълбочина и интерес. Отдъхваме си. Въпреки всичко пътешествието ни ще протече с едни по-зрели тийнейджъри. Бързаме. Тепърва ни предстоят още много изненади  в самата Турция.

100 години от битката при Галиполи – Турция кани роднините на загиналите да почетат близките си

Пресякохме Дарданелите на 25 април, ден след призива на арменския народ към американския президент да подкрепи открито желанието на близките на избитите през 1915 г. арменци Турция да признае, че е извършила геноцид, и с този жест да отдаде дължимата почит към жертвите. Светът не гръмна с подобна новина. Отговорът на Турция към апела на арменския народ и държавите, признали, че извършеното срещу него е първият геноцид на 20-ти век, се намира в Гелиболу, турското име на Галиполи. С мащабни проекти, огромни инвестиции и великолепни послания, турската държава кани всички роднини на загиналите французи, австралийци, новозеландци и англичани да посетят войнишките гробове на бойците, загинали на чужда земя. В случая с австралийците и новозеландците, освен чужда, земята е и безкрайно далечна. Резултатът от този грандиозен проект бележи всичко. Битката при Галиполи е основна тема на всички. С начинанието си Турция държи на посланието: паметта и почитта към загиналите е по-силна от историческата истина, че те са били част от вражески войски, нападнали територията на тогавашната Османска империя. Както и фрапиращият факт, че градове като Айвалък и особено Чанаккале са буквално неразпознаваеми. За една година Чанаккале е е превърнат от типичен азиатски морски град в чаровен, модерен и жизнен европейски център. Градът е готов да приеме прииждащите гости от целия свят и излъчва страхотна атмосфера. Макар и групата ни да е повече  в Античността, тази промяна в духа на един турски град, видимо желаещ да бъде приет за европейски, не остана незабелязана. Освен това, тя се подсилваше от контрастен факт, който упорито ни следваше от Айвалък до Бодрум.

20150502_001617

По улиците на повечето егейски градове в Турция срещаш предимно мъже

Шумната ни ученическа група нахлуваше навсякъде с юношески хаос, който поради умората, напрегната програма и тежките взаимоотношения между каращи се приятелки и ревнуващи се двойки, не забелязваше, че има нещо странно в местните хора, които срещахме. Било в хотелите, било на улиците. Постепенно ние, възрастните, осъзнахме изненадващия факт, че с изключително редки изключения, лицето на Турция, което срещахме, беше мъжко. В хотелите не ни посрещаха и обслужваха жени, по улиците не се разминавахме с тях, в магазините рядко имаше продавачки. Ако видехме жена, тя непременно буташе количка, а не се размотаваше безцелно по улиците. Само в джамията в Одрин видяхме група жени без колички, които обаче очевидно идваха за общение с Бога в храма.

IMG_20150502_141225

Отчетохме това непознато усещане за толкова много мъже на едно място и съвсем малко жени, защото повечето от нас познаваха доста добре Истанбул. Разбрахме, че във великолепието и космополитността си този град е разказ само за себе си, не за цяла Турция, която видимо е сбор от различни мелодии.

Заради предстоящите избори обаче, между множеството места, които посетихме, имаше нещо свързващо – червена линия, която ни следваше абсолютно навсякъде, дори на най-неочакваните от тях.

Вездесъщият турски флаг

Всички знаехме, че се намираме в огромна и мощна държава, наследница на някога могъща империя, която, макар и да желае да се присъедини към Европейския съюз, е достатъчно мащабна, за да се развива и поддържа без европейската патерица. Затова отначало не обръщахме внимание на нещо, което по-патриотично настроените сред нас отчитаха с горчивина поради сравнението, че явно българите не обичат толкова знамето си, колкото турците. Постепенно обаче всички започнахме да усещаме, че има нещо смущаващо и реагирахме с все по-голямо учудване на факта, че виждаме турския флаг буквално навсякъде, дори на най-неподозираните места. Моят личен праг на разбиране бе преминат, когато, гледайки разсеяно реклама на доматена супа тип Knorr, осъзнах, че от чинията отново ме гледа турският флаг, ловко очертан в супата. Следващото място, където ми дойде в повече, беше в зала с гербовете на италиански, френски, немски и английски фамилии, които са имали представители в крепостта на хоспиталиерите в Бодрум. По онова време мястото на турския флаг въобще не може да е било там.

IMG_20150428_165815

След това в зала за подводна археология, където на върха на лодката в макет представящ изваждането от морето на поредната археологическа находка, отново бе боднато турското знаме. За античници като нас археологията няма националност, но едва по-късно щяхме да осъзнаем защо е толкова важно турското правителство да напомни, че подхожда с огромна загриженост към скъпите и сложни експедиции по подводна археология. Но тогава първо се сетихме със смях за известния кадър със забиването на американското знаме на луната от Нийл Армстронг и за вица за македонците, според които и тя е македонска земя. Любопитното обаче е, че тези лунни аналогии случайно са свързани със сложното обяснение за болезнената натрапчивост на турския флаг, който се крие именно в Луната. Но преди това, ето простия отговор:

Обяснението на дружелюбния сервитьор

Изпълнени с невероятни впечатления от видяното, завършихме пътешествието си в Кушадасъ или Острова на птиците. Там, оставени свободно да се разхождаме учители без ученици и ученици без учители, се потопихме за малко в нощната атмосфера на калдъръмените и чаровни улички около улицата на дискотеките. Както и навсякъде дотогава, бяхме посрещани с нескриван възторг от продавачи, сервитьори и всички останали турци, включени в печеленето от туризъм. Особено трогателно беше, когато ни наричаха “комши” и започваха да ни омайват да си купим, каквото продават. Пред симпатично ресторантче, където си бяхме уговорили среща след нощната разходка, се мотаеха доста сервитьори. Без да досаждат, те видимо изразяваха интереса си към нашите колоритни и шумни особи. Заговорих се с един от тях, който директно започна да ме пита за училищата в България и да ми разказва за турските. Нямаше как да откажа да изслушам такъв разказ. От него се разбра, че като малък (а човекът беше млад) е изял доста бой в училище. Не изглеждаше травмиран от това минало, а тъй като излъчваше спокойна интелигентност, реших и аз да подходя директно. Попитах го, защо флагът в Турция е навсякъде. Отговорът беше: “В момента е много важно държавата да напомня за себе си във всички краища на страната, за да се преодолеят сепаратистките въжделения на кюрдите, които, каквото и да получат, искат още и още. А турската държава има само добри намерения към всички. Позволява на всеки да прави каквото иска и както намери за добре, само да спазва ненакърнимостта на държавната цялост”.

Тогава разбрах, че преекспонирането на националния флаг не е признак на свръхсила и краен национализъм от страна на Турция, а знак за безсилието й пред справянето с проблем, който няма никакъв изглед да бъде решен скоро.

Завръщане в България

Споменах, че сложният отговор за турското знаме се крие в Луната. Бих искала да го дам във втората част на  синтезирания ми разказ за едно невероятно пътешествие, а тази да завърша с неговата последна спирка или джамията Сюлеймание в Одрин. След като добрият тон, зададен от нашия „атакист”, още в началото на пътуването ни бе спазен до края му, като наистина нямаше какво да го провокира, тъй като посещавахме само антични паметници, оставаше съспенсът с представянето ни в джамията. С огромно щастие осъзнах, че и то мина прекрасно. Не чух никакви забележки, които да осквернят мястото, нито типичните глупави провокативни въпроси, специалитет на младия поддръжник на ВМРО. Дори да ги е имало, явно са били достатъчно тихи, за да не се чуят в храм, който не би могъл да бъде възприеман единствено и само като архитектурен паметник, построен от великия Синан. Просто целта му не е такава.

За презентацията е нужен JavaScript.

[1] Учениците от НГДЕК всяка година имат възможност да участват в учебни практики, свързани със страни, където има паметници на културата, за които учат.

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.