Турция и неоосманският подход към правата на човека

От времето на Арабската пролет работещата демокрация в Турция и забележимо намалялата роля на армията в публичната сфера направиха тази страна модел за много от нейните съседи. Западните бизнес и политически кръгове бяха щастливи да видят един благосклонно отнасящ се към пазара водач, който потенциално би могъл да вдъхнови недоволните мюсюлмански маси по света. Но деспотичните опити на правителството на премиера Тайип Реджеп Ердоган  (от август тази година той е президент на Турция, бел. прев.) да унищожи мирно протестиращите на улиците, ползвайки сълзлив газ и водно оръдие през последните седмици, изложиха Турция на обвинения в лицемерие, подобни на тези, които често са насочвани към САЩ.

Така че как една страна може да води други по пътя на правата на човека, когато тя самата нарушава правата на собствените си граждани? Някога Турция бе сърцето на Отоманската империя, която повече от 600 години контролираше Близкия Изток, Балканите и Кавказ. Сегашната й външна политика, както е очертана от външния министър Ахмед Давутоглу (от август тази година той е премиер на Турция, бел. прев.) в книгата му „Стратегическа дълбочина”, се основава на необходимостта да се преоткрие географската и историческа идентичност на страната с Отоманското пространство. Давутоглу говори за „голямото възстановяване” на „древното единство”, което съединява турци, кюрди, бошнаци, албанци и араби и за необходимостта от нов дискурс за правата на човека. Подходът към външната политика бе наречен от медиите и от много учени „неоотомански”, макар че официалните лица не обичат този термин поради империалистическите му конотации. Но терминът превъзходно ни показва какво е също така и разбирането на турското правителство за правата на човека.

В разбирането на неосманизма няма вътрешно противоречие между това да си авторитарен у дома и да проповядваш в чужбина за правата на мюсюлманите. Вътре в страната толерантността към инакомислещите  е много ниска, а премиерът, подобно на султаните[1] от империята, се опитва да контролира всеки аспект на всекидневния живот – от количеството алкохол, което може да се употребява, до цезаровото сечение. По отношение на арестите и на хвърлянето на журналисти в затвора[2] Турция отдавна надмина Иран и Китай. Тази авторитарна черта вътре в страната обаче има някои неочаквани развития, които усложняват още повече картината на правата на човека. Новият политически елит си постави задача да обръща повече внимание на правата на религиозните и етнически малцинства, включително тези на арменската, гръцката и на еврейската общности в Турция с цел да представи страната като огнище на цивилизацията и да повиши привлекателността й на световния пазар. Високопоставени турски политици също така започнаха разговори с кюрдските бунтовници,нарушавайки забраната, оформила се в историята на републиката след основаването й през 1923 г. Този подход  също така дава осезаема икономическа полза, предоставяйки на Турция по-силна позиция в един регион, богат на природни ресурси, където правителството на страната не може повече да пренебрегва автохтонното присъствие на кюрдите. С една дума, може да се каже, че правителството на Партията на справедливостта и развитието във вътрешната си политика се мотивира във висока степен от прагматично схващани пазарни съображения.

Няма съмнение, че Турция има желание да бъде водеща във въпросите, отнасящи се до исляма. Страната започна да заема водеща позиция в оформянето на съвременната ислямска мисъл. Теолозите й наскоро публикуваха енциклопедия на най-важните хадиси[3] в седем тома с техния исторически контекст и с разяснения какво те означават сега. Мехмед Йозафшар[4], директор на проекта и вицепрезидент на турската Дирекция по религиозните въпроси заяви: „Има различни направления в ислямския свят и някои от тях са тесногръди. Турция има различна идея за ислямската култура”. Енциклопедията, която се превежда, за да бъде ползвана в другите ислямски държави, съдържа секции за правата на човека, като например за правото на образование на момичетата.

Турското правителство защитава правата на мюсюлманските малцинства навсякъде по света, макар че, като член на НАТО, страната си остава твърде внимателна и загрижена по повод тревогите около тероризма, които се развиха след 11-ти септември. Например високопоставени турски официални лица се въздържат да изказват открито в подкрепа на чеченците с цел да избегнат конфронтация с Русия. Но те гръмко се изказват за мюсюлманското уйгурско малцинство в Китай, по повод на което Ердоган заяви, че отношението на китайците към уйгурците се равнява на геноцид. Също така в Мянмар турците, освен ООН, бяха първите, които предоставиха помощ, която да бъде разпределена между мюсюлманските бежанци от народността Рохинджа, и това беше първата чуждестранна помощ за тях. Други развиващи се държави станаха естествени съюзници в смели международни инициативи. Ярък пример за това беше съвместната с Бразилия инициатива за сключване на ядрена сделка с Иран през 2010 г.; Бразилия и Турция не се подчиниха на санкциите на Съвета за сигурност срещу Иран и се опитаха да водят преговори за достигане на дипломатическо решение. Инициативата не беше успешна, но тя показа, че възниква дипломатическа мрежа, която активно търси алтернативни решения.

Днес Турция е приела на територията си хиляди сирийски бежанци, които бягат от гражданската война; въпреки идващите от време на време критики, отношението на Турция към бежанците е много по-добро, отколкото това на други държави. Правителството на Ердоган е също така измежду най-активните поддръжници на палестинците и Турция стана първата държава, която има посланик в Палестина. Следвайки дебата, който обкръжи израелското нападение над „Мави Мармара” (турската флотилия, която се опита да достигне ивицата Газа въпреки наложената от Израел морска блокада), Ердоган обеща да отиде отново в Газа, за да се убеди, че Израел спазва обещанието си да отслаби блокадата. Въпреки че много политически водачи, както в Европа, така и в Близкия изток, често споменават въпроси на правата на човека в Газа и в Западния бряг, нито един политик досега не беше в състояние да играе роля подобна на тази на турския премиер. Това се дължи най-вече на турската идентичност, която е на страна с мюсюлманско, но не арабско мнозинство; страна, която има самоуверен външнополитически дневен ред като регионална сила. Мюсюлмански лидери в страни, които са толкова различни като например Малайзия и Тунис, посрещат добре тази водаческа роля на Турция и разглеждат страната като модел за подражание. Обаче начинът, по който наскоро правителството в Анкара се справи с мирните демонстрации, застави дори най-оптимистичните кръгове да се съмняват в истинността и последователността на разпалените разсъждения на турските официални лица за правата на човека.

Неосманското разбиране за правата на човека и основополагащият  принцип за солидарност с мюсюлманите по цял свят имат потенциала да поставят Турция в пряка опозиция на западното разбиране на правата. През 2009 г. например турското ръководство се съгласи да приеме в страната Омар ал Башир, президентът на Судан, който бе обвинен от Международния наказателен съд в извършване на геноцид и на престъпления срещу човечеството. Турският премиер защити решението да му се даде убежище, казвайки, че „мюсюлманин никога не може да извърши геноцид”, което разкри едно категорично и основано на религията възприемане и оценка на несправедливостта. Заявленията на Ердоган са голямо предизвикателство към легитимността на Международния наказателен съд, чийто устав Турция не е подписала. Тя не разглежда членството си в договора на страните, установили този международен съд като необходимост, и е в процес на преопределяне на международната си роля чрез участие в алтернативни структури. Турция също така не смята, че членството в ЕС е нещо, което е „задължително” да стане, и политическите й водачи сега се обръщат към „Изтока”, гледайки благосклонно на възможността страната да се присъедини Шанхайската организация за сътрудничество и към Асоциацията на страните от Югоизточна Азия. Това не е изненада, турските политици много пъти са заявявали, че причината ЕС да е тъй бавен в прогресът на процеса на присъединяване на Турция е в това, че съюзът е един християнски клуб[5], който няма желание да приеме една страна, в която мюсюлманите са мнозинство. По подобен начин някога Ердоган беше заявил, че не му е работа на Европейския съд по правата на човека да се занимава дали жените да носят бурки, или не, тъй като това е въпрос, който трябва да се решава не от светски, а за религиозни водачи.

Стремежът на правителството на Партията на справедливостта и развитието е да изразява и да се занимава с решаването на проблемите на мюсюлманите от целия свят и да се сдобри с тези части от обществото, които не оспорват открито неговата легитимност. В този процес, и с помощта на благоприятни икономически показатели, турските политически водачи се опитват да покажат, че имат властта да  предложат една легитимна алтернатива на съществуващото разбиране за правата на човека. Ние имаме настоятелна нужда от такива алтернативи. Първоначалният позитивен отговор на застъпничеството на Ердоган за правата на човека в чужбина показва, че наистина има несъответствие, което трябва да бъде преодоляно, в традиционните режими на права на човека, и по-специално вътре в мюсюлманския свят. Но бъдещите водачи на Турция, или на която и да е страна всъщност, ще имат много повече сила да предложат алтернативи, ако демонстрират уважение към правата на собствените си граждани.
Оригиналът на статията е публикуван в британското онлайн издание „Open Democracy” на 5 юли 2013 г.

Превод: Емил Коен
[1] https://www.opendemocracy.net/emre-caliskan-simon-waldman/which-sultan-is-erdogan Статия в британското онлайн издание „Open Democracy”: „Какъв султан е Ердоган?”.

[2] http://www.newyorker.com/news/daily-comment/turkeys-jailed-journalists Статия в американското списание „Нюйоркър”: „Турция праща в затвора журналисти”.

[3] Хадиси са предавани от поколение на поколение изказвания на Пророка Мохамед, които обаче не са влезли в текста на Корана, бел. прев.

[4] http://www.reuters.com/article/2013/05/22/us-turkey-islam-hadiths-idUSBRE94L0OJ20130522 Информация на Ройтерс за публикуването на енциклопедията на хадисите.

[5] http://www.hurriyetdailynews.com/default.aspx?pageid=438&n=turkey-says-eu-becoming-christian-club-2011-01-29 Статия във англоезичното издание на турския вестник „Хюриет”: „ЕС става християнски клуб, заяви в Давос турски министър”.

Avatar

Нукхет Сандал

Нукхет Сандал е доцент по политически науки университета в щата Охайо, САЩ. Тя има докторска степен по „политика и международни отношения” от университета в Южна Калифорния. Книгата й „Религията в теорията на международните отношения: взаимоотношения и възможности”, написана в съавторство с Джонатан Фокс, излезе от печат през 2013 г.