У нас пътят от битовия фашизъм до истинския е прав и асфалтиран

В първия учебен ден един сюжет доминираше новините  на всички телевизии и засенчваше скучно тържествените кадри с радостни деца, усмихнати родители и много цветя – сюжетът за протестиращите родители в пернишкото село Ковачевци.

Несъмнено, станахме свидетели на единствен по рода си протест в новата история на страната: родители от това село не искаха десет първолаци да учат заедно с техните в училището в близкото село Калище и заплашваха с бойкот училището, ако тези деца бъдат допуснати в него. Защо? Може би се бяха натъкнали на умело прикрити разбойници, маскирали се като първолачета? Или привиждаха в тях някакви приели човешки образ вампири, готови да прегризат гърлата на невинните им синове и дъщери? Не знаем какво са привиждали. Знаем само, че неприеманите деца имаха лошия късмет да са деца на бежанци.

Нека първо стане ясно, че никога досега в България не се беше случвало такова нещо, никога – нито в годините на антиеврейския Закон за защита на нацията, нито по времето на т. нар. „възродителен процес”. Просто станахме свидетели на откровен, неприкриван и радващ се на телевизионна популярност расизъм в „толерантна” България. Историята се повтаря – преди четири месеца видяхме истинско етническо прочистване в село Розово, сега стана нещо още по-страшно. Защото „враговете” са деца. Деца, дами и господа, седем първолачета и три по-големи.

Разбрахме, че родителите ги е страх. От какво? Не стана ясно от техните несресани приказки пред камерите – може би от болести, може би от въшки, може би от „лошия пример”. А не стана ясно, защото омразата, расистката омраза все още не е получила официален статус у нас и следователно трябва да се прикрива с всякакви евфемизми. Но това, което родителите не смеят да кажат пред камерите, го каза едно дете, едно момченце: „Те трябва да умрат”. Нали не смятате, че го е измислило само?

Вече трети ден умът ми не може да побере широтата и дълбочината на този безумен расизъм. А смехотворните “аргументи”, с които се опитват да прикрият ненавистта си, говори само колко е дълбока, макар и инстинктивна, омразата. Страх ги е от болести? Добре, за това има санитарни власти – да бяха се обърнали към тях, за да получат гаранция, че пришълците са здрави и не са заплаха за децата им. Страх ги е от родителите им? Ами за това има полиция, ако въобще е мислимо, че родителите на деца могат да бъдат заплаха за родителите на други деца. Има един единствен рационално мотивиран страх – че гостенчетата не знаят български и поради това ще затруднят селските деца, които ще трябва да изостават, защото учителите ще са принудени да отделят повече време, за да учат сирийчетата на български. Но, първо, тези родители би следвало да настояват училищните власти да направят усилие – чрез извънредни часове, занимални и т. н. – арабските деца да научат по-бързо български. А, второ, стана ясно, че и този страх май е от света на фантазиите, защото видяхме момиче бежанка, която на съвсем сносен български обясни защо иска да учи.

Та така. Сблъскваме се с фашизъм, с битов фашизъм. На тези, които се спъват в тази дума, трябва да кажем, че фашизмът и нацизмът бяха доктрини, възторжено възприети от милиони хора и че в Германия през 1933 г. нацизмът дойде на власт не чрез преврат, а с избори. Това не би било възможно, ако разните видове фашизъм нямаха корен в сенчестите ъгли на човешката душа, ако не експлоатираха най-лошото от нашата природа – тъмните страхове, инстинкта за заедност с тълпата, черната завист, цялата плетеница от неосмислени предразсъдъци. Фашизмите просто дават идеологически закръглен вид на мрачните страни в психиката на човека. Затова определението „битов фашизъм” съвсем не е пресилено. Това може да се оприличи с разсад, който чака грижите на добрия градинар, за да избуи. А градинарите са фашистките идеологии и организациите, които ги проповядват.

И тук се сблъскваме с парадокс: страната ни е приела либералната демокрация, уважението към човека независимо от раса, религия, пол или етнос е конституционна норма. Но нима някой ще има смелостта да каже, че тя се прилага?

В законодателството ни има положения, които наказват за проповядване на фашистка идеология (в Наказателния кодекс), има Закон за защита от дискриминация и купища планове, стратегии и програми за борба срещу расизма и нетолерантността. Но през пролетта на тази година например прокуратурата прекрати предварителната проверка срещу Калин Руменов, един отявлен расист, защото не можа да открие в яростно антиромските му писания, от години печатани във в. „Новинар”, друго, освен „лично мнение”, а не сеене на ненавист и омраза към ромите.

В последните десетина, че и повече години, непрекъснато биват нападани джамии, биват подпалвани (както в Карлово преди четири години и в Пловдив на 16 февруари тази година), прозорците им системно се чупят и т. н. Някой да е чул да има задържани по всичките тези случаи, за осъдени е смешно и да се говори? Това какво е, дами и господа? Толерантност ли? Не, това е предвестник на фашистки кръстоносен поход, който може и да се случи, ако му позволим, разбира се.

През септември 2011 г. разярени тълпи нападнаха къщите на Цар Киро в Катуница и ги опожариха. Той, разбира се, е мошеник, а шофьорът, прегазил момчето, заради което стана цялата огнена буря, е престъпник. Но опожаряването на къщи, и то от разярени тълпи, не е нищо друго, освен предвестник на бъдещ „огнен вал”, изгарящ демокрацията, толерантността и всичко цивилизовано в стихията си. Ако, разбира се, позволим този огнен вал – в прекия и в преносния смисъл на думата – да се случи. А вероятно натам вървим, защото никой не е чул срещу хулиганите подпалвачи в Катуница, както и срещу тези, които подпалиха джамиите, да има каквото и да е съдебно преследване.

В страната ни виреят – съвсем свободно – няколко протофашистки партии, най-известната от които е „Атака”. И социалистите, които по идея следва да са най-ярките антифашисти, през 2005 г. чрез лидера си Станишев казаха, че тази партия е опасна и че те я отхвърлят. Но през 2013 г. същата партия и същият лидер приеха парламентарната подкрепа на същата „Атака”, без която безславно отишлият си кабинет „Орешарски” не можеше да просъществува нито ден. Никой не се смути от това противоречие, на другите политически сили изобщо и през ум не им мина да изобличават именно фашистките тенденции в „Атака”. И как да им мине – нали главната опозиция ГЕРБ две години се ползваше от същата спасяваща правителството на Борисов подкрепа?

От година и половина у нас се води истерична кампания срещу сирийските бежанци. И никой не се смущава, че един от лидерите на тази кампания е запасният офицер Чирпанлиев, шеф на Агенцията за бежанците, който е цитиран да казва, че „Това е, както когато хуните идват в Европа”.

Печалният опит от историята учи, че фашистка опасност винаги има. Въпросът не е в нейната наличност, а в това дали държавата противодейства, защото тя винаги е по-силна от всякакви доморасли екстремисти. Но само ако има воля да се изправи срещу тях.

Мисля, че ако бяхме така любимата на политиците „нормална държава”, веднага след изстъплението на селяните от Ковачевци първите мъже на властта тябваше да се явят по телевизията и да осъдят идиотската постъпка на съгражданите си. Вместо това и Плевнелиев, и Близнашки си затраяха. А министърката на просветата и дума не намери, за да упрекне тези хора, когато от екрана ни обясняваше, че има варианти за това тези деца да учат спокойно и че тя няма да допусне да учат там, където „не са желани”. Ами не са желани и толкова! Сякаш става дума за нехаресвана стока, която може да се замени с друга. Тъй де, хората имат различен вкус.

През 1954 г. цветнокожите деца от градчето Топека в американския щат Канзас получиха защита от Националната гвардия на САЩ, за да могат да учат в училище за бели деца, въпреки яростната съпротива на бледоликите расисти от това селище. През 2014 г. у нас никому и през ум не мина даже, че законът е закон и че ако трябва, той може да се налага и със сила, т.е. с полиция и жандармерия. За това, впрочем, служи държавата.

Всичко това има обща черта – нашата държава мълчи, прави се на глуха и сляпа пред расистките и фашизоидни изстъпления. Като свенлива девица тя, вместо да се изправи срещу тях, просто се прави, че не ги вижда. Законите ни са много добри, но няма кой да ги прилага.

В случая важното е, че държавата, както и църквата трябва да са морални авторитети. Но не са. А в БПЦ положението е още по-трагично – никой не я е чул и думица да каже срещу расизма, докато държавата поне – в изключителни случаи, ако не прави друго, то все пак говори – например чрез декларации на Народното събрание, както когато бе подпалена джамията в Карлово.

Ала държавата има възможността и да налага моралния си авторитет, авторитета на закона, чрез сила. Но нашата държава тотално е абдикирала от тази си функция. Тя дори не пропагандира, освен кухо и по тържествено скучни поводи, ценностите, върху които декларира, че е построена. И това важи в еднаква степен за всички правителства и всъщност за цялата политическа класа. Водени от идиотската логика, че е по-добре „да не дразним звяра”, те просто мълчат, надявайки се, че фашистката опасност е като шарката – разболява, но минава бързо.

Само че пътят от тези „протести” на родители до етническите чистки, а може би и до газовите камери, е прав и асфалтиран. Защото расизмът е майката на всички видове фашизъм.

Когато и ако се наложи да се взимат „извънредни мерки” срещу настъплението на фашистката опасност, вече ще е много късно и битката всъщност ще е предварително загубена.

[quote_box_center] Мариана Стоянова, БЧК:  Ако имаше информационна стратегия, щяхме да избегнем случилото се в Казанлък, Розово или Калище

Мариана Стоянова е програмен мениджър на Бежанско-мигрантската служба към Българския червен кръст.

mariana_stoyanova

Жителите село Ковачевци не желаят деца бежанци да се учат в местното училище. Има училища в София, които не искат деца бежанци, за да не изтеглят родителите от училището българските деца. Какъв е Вашият коментар по случая?

Както казах и пред други медии, случилото се в Ковачевци е голяма изненада за мен. Отрицателната реакция към деветте записани още през май деца е напълно необяснима, при положение, че ако не бяха те, селото въобще нямаше да сформира клас. Най-странното е, че преди два месеца и половина БЧК награди кмета на селото за гостоприемността му към бежанците. Вероятно причината за отрицателното отношение на хората към децата е фактът, че идват от приемателен център, в група, по едно и също време. Колкото до кмета, струва ми се, че поведението му има по-сложно, по-скоро политическо обяснение.

В София нямаме сигнали за подобни реакции от страна на български родители. Има училища, като 66-то например, които традиционно приемат бежанци.

Образованието до 16-годишна възраст в България е задължително. Защо се получава така, че над 400  деца-бежанци не могат да тръгнат на училище?

Според българската образователна система, за приемане в определен клас е нужно удостоверение за завършен предишен. Много малък брой малолетни бежанци имат такъв. На второ място е масовата нагласа на родителите, които не желаят децата им да посещават български училища, защото се страхуват от ксенофобски и дискриминационни прояви към тях или се притесняват, че нямат средства да им купуват учебни материали, но и защото приемат престоя си в страната ни като временен. Освен това, поради факта, че повечето бежанци в центровете са кюрди, на образованието не се гледа като на върховна ценност, особено по отношение на момичетата.

Защо бежанците често биват записвани в училище в клас, който не отговаря на възрастта им?

В България, за разлика от Франция или Австрия, не е въведена система за прием в клас според възрастта. Има нужда от специален документ, който удостоверява, че детето е завършило шести клас, за да запише седми. Възрастта му няма значение. Ето защо се получава абсурдът, който е причина много деца да не се записват в училище – 10-годишни деца да трябва да бъдат записвани в първи. За да се излезе от тази ситуация, се изисква записване на детето на специални курсове. За това обаче са нужни пари и находчивост, които са по-присъщи на семействата, живеещи на външни адреси, докато при намиращите се в центрове се получава осезаемо капсулиране.

Грижи ли се някой децата, които живеят в центровете към Агенцията за бежанците, да ходят на училище? Какво се случва, ако не ходят?

Агенцията за бежанците се грижи за записването на децата в училище. Българският червен кръст осигурява социални работници, които работят със семействата в центровете. Сред пребиваващите там има хора, които се наемат доброволно да преподават на арабски и правят групи на място, които наподобяват учебен процес. Във всеки случай, инструкциите, които БЧК следва, са не подпомагането на участие в учебен процес въобще, а само онзи, който би помогнал на децата за интеграцията и живота им в България. Много малка част от бежанците се връщат в родината си.

Ако семействата живеят на външни адреси, кой контролира ли дали децата им ходят на училище?

Практиката ни показва, че справянето с живота в България на семействата, които живеят на външни адреси, качествено е доста по-добро от това на пребиваващите в центрове. Общо взето, това са доста по-заможни хора, които могат да си позволят както да живеят под наем, така и да финансират образованието на децата си. Като цяло са много по-мотивирани да се интегрират, активно търсят работа и учат български. Контрол върху децата им може да се установи, само ако се запишат в училище – тогава тази институция започва да следи развитието им и да отчита присъствията и отсъствията им. Много деца посещават арабски училища в София.

Може ли български гражданин да стане приемен родител на дете – бежанец? Кой контролира непридружените деца?

За непридружените деца се грижи Агенцията за бежанците. Обикновено те са на граничната възраст от 16-17 години. По-малките могат да бъдат отглеждани единствено в Домове за деца без родителска грижа, където до 18-годишна възраст настойник им е директорът на съответното заведение. За съжаление, към момента няма нито разрешение, нито механизъм, който да позволява осиновяването или пращането на бежанче в приемно семейство.

Има ли институции или организации, които провеждат информационни кампании в населени места, в които има бежанци?

Освен Агенцията за бежанците, която от време на време огласява своите дейности, няма нито институции, нито организации, които провеждат информационни кампании. Като цяло държавата няма никаква стратегия за улесняване приема и интеграцията на бежанци, въпреки че в световен план е ясно, че бежанската криза не само, че няма изгледи да свърши, но и ще се развива все по-стремително. Ако имаше информационна стратегия, щяхме да избегнем всичко, случило се в Казанлък, Розово или Калище. Основна роля трябва да играят общините, които да инициират информационни кампании отвътре, в близост с общността, която администрират. Абсурдно би било ние като организация да отидем някъде неканени и да започнем да говорим на хората от позицията на решаващи проблем, който те самите не са припознали.

Интервю на Светла Енчева и Марта Методиева

[/quote_box_center]

 

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.