Ученик и бежанец – точка на пресичане

Преди година и половина онлайн платформата за човешки права „Маргиналия” стартира дейността си с цел да даде пространство на гледни точки, които не се вписват в медийния мейнстрийм; да се чуят гласове, които по една или друга причина остават незабелязани; да се даде място на онези, които са го загубили, било поради болест, различност или зловещ външен фактор като една нескончаема война.

Идеята за човека встрани, отвън, скрит в самотата на живота си, бягащ по границите на държавите, които държат в сигурност останалите, онези с късмет, бе подета от хора споделящи болката на другия, който не искаме да сме. Маргиналният човек е другият непознат, когото е лесно да избегнем, да не срещнем, да се направим, че не съществува, да го забравим, преди да се запознаем с него.

С ясното съзнание, че след ужасяващата трагедия в Париж бежанците ще се превръщат все по-често в колективен образ на виновния и заплашващия, и ще бъдат изправени пред още по-голямата бездна на несигурност между границите на европейски страни, които все повече ще се затварят за тях, ви представяме съвместна форма, в която съчетаваме част от проекта „Непознатия друг”( http://www.nepoznatiatdrug.org/)  посветен на сирийците, бягащи от ада, в който се е превърнала родината им, и думите на ученици, участвали в дискусия за непознатите други личности, представяни с генерализиращото название бежанци. Целта ни е, поне няколко лица, част от различни общности и етноси, да не бъдат забравени, подминати или отпратени с безразличие. Ето защо ви срещаме с тях в образ и думи:

Текст: Боряна Телбис

Снимки: Фелия Барух

Азин Насер Шамдин

_MG_2869

Азин минава по сгорещения плочник на лагера с прелестната си 9-годишна осанка, която кара всички да й правят път с възхита. Гледа умно, говори тихо и създава усещането, че знае много повече неща за света и хората, отколкото детството може да понесе. Преди да дойде в България заедно с родителите си, е живяла в Камишли. Най-хубавите спомени, които пази от родния си град, са тези за прекрасните паркове и градини. Много е обичала разходките и игрите в тях. Харесвала е и училището, но от всичко най-любима й е учителката. Тя я е вдъхновила и мечтата на Азин е също да стане преподавател. Иска някой ден да учи по-големите деца на най-важните уроци. Но преди това я чака пътуване към Германия. Или поне така се надява. Представя си, че там е много по-хубаво от навсякъде, пълно само с добри хора.

****

фсссгг

Емиле, според теб има ли проблем в комуникирането на бежанската криза и съпътстващите я проблеми; знаем ли достатъчно и градим ли мнение върху познание, а не върху повърхностни мисли, чувства и моментни реакции?

Да, има. Проблемът идва от това,че бежанската вълна не е толкова „бежанска“, колкото имигранстска. Твърде малък процент са сирийци и хора бягащи от войната, докато по-голямата част са хора, които искат да си намерят работа (в което няма нищо лошо), но го правят по нелегален и не особено честен начин – като изхвърлят документите си, с което пък подпомагат влизането и на не чак толкова дружелюбни „ислямисти“. Това, разбира се, не се харесва на нас. И заради това истинските бежанци биват обвинявани за голяма част от проблемите от имигранстската вълна .

До по-голямата част от хората в България, а и в другите европейски страни, достига информацията, която излиза от телевизиите и вестниците. Тази информация е доста оскъдна и следователно спомага за отрицателното отношение към хората. Все пак човек е живо същество и има инстинкт за самосъхранение, а той се проявява при непознати обстоятелства, каквито са имигрантите. Има и хора, които са по-добре информирани, но и на тях не им допадат прекомерно многото новодошли, които всяват анархия в и без това обърканите държавни механизми, а с това и в живота на европейците. Другото, което спомага за отрицателното отношение, е това, че „бежанците“ имат твърде много изисквания като голяма част от тях дребнави (на религиозна основа).

***

Бияр Калаш Мустафа

_MG_2926

Бияр е на 6 години, от Африн, но е живял в Алепо. Много е послушен, така твърдят родителите му. Вървял е 12 часа от Турция до България, без да се оплаче за миг. Разказва, че преди войната животът е бил много хубав – мама ги е гледала, правила е всеки ден нещо вкусно за хапване и всичко е било страхотно. Ако някой иска да го спечели, може да пробва с пържени картофи, защото те са му страшно любими, но не би отказал и печено пиле. За Бияр трябва да се знае, че вече е батко на по-малко братче и този факт го кара да се чувства някак горд. Освен това никак, ама никак не му се ходи на училище. Категоричен е, че там не е хубаво и никой не може да го убеди в обратното. Въпреки това иска да стане доктор. Все още не е съвсем наясно как може да се случи това, без да се налага да ходи на училище, но ще го измисли. Когато отиде в Германия, където са всичките му лели и чичовци, ще се е оправил вече с тази сложна задача.

***

yyyy

Ванеса, защо смяташ, че трябва да ни интересуват съдбите на бежанците?

Никога не съм обичала да “разтягам локуми”, за това простичко и кратко ще ви кажа защо, според мен, трябва да се интересуваме от съдбите на бежанците. Първо, защото те също са хора като нас и абсолютно нищо не гарантира, че един ден няма и ние да сме в тяхното положение. Смятам, че светът ще е едно много по-добро място (колкото и голямо клише да е това), ако хората се интересуват повече от околните и не са толкова негативно настроени към живота.

Усмихвайте се!

Ардауан Али Ахмед

_MG_2738

Ардауан е на 7 и половина (държи много на това уточнение) и е от Ирак. Живял е със семейството си в Рабия, градът, който до последно е удържал набезите на Ислямска държава, но накрая са успели да нахлуят и там, затова всички са били принудени да бягат. Преди да си тръгне от родния град, е ходил два месеца на училище. Най-хубавите му спомени от този кратък училищен период са свързани с топката и футбола. Любимата му дреха е фланелка с номера и името на Лео Меси, а любимият отбор, разбира се, Барселона. Ардауан иска да е футболист като порасне. Преди това обаче ще трябва да се справи с още едно препятствие по пътя си – таласемията. Болен е от 3-годишен и състоянието му е доста тежко, защото на всеки 15 дни трябва да му се сменя кръвта. Имал е по-голяма сестричка, която е починала от същата болест. Но той не се страхува, защото мама и татко са му обяснили, че в Германия има лечение, просто трябва да стигнат дотам.

***

kkkk

 

Алекс, разкажи за личния ти контакт с бежанци

Mоят контакт с бежанци беше по времe на престоя ми в един лагер на Kinderfreunde в Австрия, близко до Линц. Аз не знаех какво да очаквам като настроение и дали ще искат изобщо да споделят, но непременно трябваше да опитам да разбера историите им, защото знаех за проблема. Според мeн най-добрият начин да се осведомиш, e от преживелия тези страдания и лишения. Аз лично говорих с двама: единият бил журналист, което е доста екстремна професия в Близкия изток, както ми сподели той, а другият беше едва навършил осемнайстата си година. Журналистът беше по-затворен, сподели ми, че написал статия, която не се харесала на режима и го превърнали в мишена. Избягал, за да спаси живота си.

Mладежът обаче бeше щастлив. Постоянно играеше с австрийчетата, даваше им да рошат косата му, носеше ги на конче. Той не говореше кой знае колко английски, но ми каза, че наистина се радва, че може да е с други хора, да живее нормално и колко добра била групата му, която го учила на немски.

Истината е, че бежанците са образовани, нормални, цивилизовани хора с техните вярвания и култура, и ме е яд като видя колко хора имат едно виждане за проста орда, носеща още проблеми, без да се поставят на тяхното място, нито да ги опознаят малко повече.

***

Ширин Бакр Абдулкерим

_MG_2654

Ширин е на 16 години от сирийския град Хасаке. Стеснително момиче с деликатно присъствие и тихичък глас като на някое птиче, което сега се учи да чурулика. Ширин и семейството й са християни, което не е било проблем за никого до започването на войната. Тогава тя е била ученик в 5 клас и й се е наложило да прекъсне образованието си. Никога не е искала да спира, обичала е да ходи на училище и си спомня колко много й се е отдавал арабският език. Мечтата й е само да стигнат до Германия, за да започне да ходи на училище. Иска първо да научи немски, а после и английски. Много й липсва един парк в родния й град, където се виждала с приятелите си. Сега не знае нищо за тях. Дори не помни как е дошла в България, защото са ги скрили в някакъв камион и нищо не е разбрала. Смята, че българите са добри хора с много хубави традиции и най-важното – уважават сирийския народ. Не знае какво ще стане с нея след 10 години, защото животът й сега е ден за ден.
***

khlkgk

Йоли, ти спомена, че това лято си обикаляла из Странджа. Какъв е твоят разказ за случващото се в този регион?

Ами докато бяхме там с майка ми и приятели, усилено чувствахме присъствието на жандармерията. Чувахме, че постоянно се извозват камиони със заловени бежанци. Из района се носят различни истории, които няма как да се потвърдят или отрекат, но показват добре чувството, което владее местните хора там. Те са затворени, не обичат да говорят, гледат със страх и недоверие. Присъствието на униформени още повече засилваше усещането за опасност и подозрителност у всички. Струва ми се, че никой по никакъв начин не помага на местното население да се адаптира и да реагира положително и съзидателно на случващото се.

***

Мохамед Али Сюлейман

_MG_2789

Мохамед е на 12 години и е роден в град Африн в Сирия. Допреди няколко месеца е живял в Алепо, където той и брат му Иса са ходили на училище, татко им е работил като автомонтьор, а мама се е грижила за тях вкъщи. В училище най-любима му била математиката. Смятането, казва Мохамед, е страшно интересно занимание. Само едно нещо може да го измести от личната му класация на най-приятните неща, които едно 12-годишно момче може да прави – танците. Мохамед си мечтае да танцува, но не като простосмъртните танцуващи. Иска да изучи из основи танците, да разбере всичко за тях, да знае всяко едно движение и тогава да стане изумително добър танцьор, най-добрия танцьор или поне колкото Майкъл Джексън. Казва, че в лагера във Военна рампа всичко е наред, само дето много му липсват приятелите от Сирия и училището.

Портретите на учениците от НГДЕК са правени от съученичката им Кристина Трайкова.

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.