Учителите: опасно болни до доказване на противното

Покрай изборите една важна новина остана почти незабелязана. Става дума нормативен документ на Министерство на здравеопазването (МЗ), носещ респектиращото име Наредба № 4 от 24 октомври 2016 г. за определяне заболяванията и отклоненията, които застрашават живота и здравето на децата и учениците. Наредбата е обнародвана на първи ноември. В нея се предвижда, че всички педагогически специалисти всяка година към 30 септември трябва да доказват, че не страдат от 9 заболявания (или групи заболявания). „Педагогически специалисти“ са, най-общо казано, всички, които вършат педагогическа работа в училищата и детските градини – учители, директори, възпитатели, психолози, педагогически съветници, ресурсни учители и т.н.

Ето списък на заболяванията, които според МЗ „застрашават живота и здравето на децата и учениците“ и с които никой не може да бъде педагогически специалист:

  1. шизофренно разстройство: изходно състояние (шизофренен дефект), резидуална шизофрения, шизофренна промяна на личността, непрекъснато протичаща шизофрения;
  2. разстройства на настроението (афективни разстройства): чести тежки епизоди с психотични симптоми, алтернантно и хронично протичане;
  3. психични и поведенчески разстройства, дължащи се на употреба на психоактивни вещества (злоупотреба с алкохол и психоактивни вещества с последващи когнитивни и личностови промени);
  4. епилепсия – чести припадъци и промяна на личността;
  5. персистиращи налудни разстройства, свързани с личностова и поведенческа промяна;
  6. психични разстройства на личността и поведението, дължащи се на мозъчно заболяване;
  7. разстройства на сексуалното влечение – педофилия;
  8. органични психични разстройства – деменция при болестта на Алцхаймер, съдова деменция, други деменции;
  9. белодробна туберкулоза с бацилоотделяне.

За да представят удостоверения, че не страдат от тези заболявания, учителите и останалите педагогически специалисти трябва всяка година да се изследват при два-три различни вида специалисти – психиатър, пак психиатър или невролог, пневмолог.

Заради децата

Борислав Герасимов беше цитирал шоу на американската комедиантка Кети Грифин, в което тя твърди, че ако кажете, че нещо е „заради децата“, можете да оправдаете практически всичко, което искате да пробутате. Особено ако казването е придружено с накланяне на главата настрани. Не знам дали заместник-министърът на образованието Диян Стаматов е наклонил глава, когато е давал интервю по темата пред „Дарик“, но ето какво казва той в ефира на радиото:

Не бива да се работи с учители в подобна среда, които имат подобни заболявания. Изключително добре е, че здравното министерство се съобрази с периода, който изисква новият закон, за да подготви точно тези заболявания, които са опасни за децата“ (тук и в следващия цитат курсивът е на „Дарик“).

Зам.-министърът Стаматов определя ежегодното явяване на прегледи като „разумен срок“:

Това не означава, че това са заболявания, които касаят много хора, но за съжаление има работещи в системата на образованието, които притежават такива заболявания. Съвсем естествено е, че здравното министерство е регламентирало един разумен срок, който трябва винаги да се спазва за преглеждане. Това е всяка календарна година.

Колко е опасно всяко от тези заболявания за децата и как ежегодният преглед може да предотврати опасността?

Епилепсия

Признавам, че започвам с епилепсията, защото съм чувствителна към темата – самата аз страдам от епилепсия. Вярно, нямам чести припадъци (и, надявам се, промяна на личността). Но ако от сега нататък пожелая да стана учител по философия, за какъвто имам правоспособност, ще ми бъде много по-трудно да реализирам това. В най-добрия случай всяка година ще трябва да представям на работодателя си документ от какво съм болна, което само по себе си е твърде унизително.

По-важното обаче е друго – с какво един учител епилептик може да бъде опасен за децата и учениците? Учителят може да припадне и да получи гърчове. Е, и? Това може да представлява риск само ако преподава физическо или работи с машини например. В общия случай, ако сте с епилепсия, сте опасни най-вече за себе си – не е ясно в кой момент може да получите припадък, да се ударите, да се нараните. Но с какво мога да бъда опасна за учениците си, ако преподавам философия? Или математика? Или литература?

Да, по време на припадък не съм приятна гледка. Лежа с отворени очи и празен поглед, разказват свидетели, имам гърчове и изглежда, че умирам. Да, това може да уплаши учениците. Но учениците да се уплашат – това опасно ли е за тях? Как стои въпросът, ако имат съученици с епилепсия? И те ли трябва да бъдат извън „нормалните“ училища? Или учениците епилептици не са опасни, а учителите им са?

Туберкулоза

Слагам туберкулозата на второ място поради абсурдността на включването ѝ в този списък. Знаете ли какво се случва, когато някой е диагностициран с туберкулоза? Човекът веднага се приема в инфекциозно отделение при много строг режим на лечение, хранене и свиждания. Познавам едно момиче, което преживя туберкулоза – бъдещият му съпруг прескачаше болнични огради, за да успее да я зърне. Болният прекарва в инфекциозното няколко месеца – докато не само престане да е заразен, а и покаже значително подобрение. Следователно няма вариант, ако някой е диагностициран с туберкулоза в заразен стадий (бацилоотделяне), да преподава на ученици.

Какво, тогава, показва тази забрана? Стигма за туберкулозните? И какво ще стане, ако някой учител се разболее от туберкулоза не към 30 септември, а през зимата, понеже в училището няма парно? Ще бъде ли той опасен за учениците, или не?

И защо само туберкулоза, а не и някое друго опасно инфекциозно заболяване, например вирусен менингит?

Шизофрения, тежки афективни разстройства и прочее психиатрични състояния

Ако човек е с тежко психиатрично разстройство, което е довело до сериозни промени в личността му, това си личи и без да се явява на ежегоден преглед. Вижда се с просто око, така да се каже. Повечето хора с подобни разстройства на практика не са в състояние да преподават ефективно. Ако и при това положение влизат в час, значи училищното ръководство не си върши добре работата.

Ако все пак успяват да си вършат работата – например, учител с алкохолна зависимост, който обаче успява да се контролира дотолкова, че това да не влияе негативно на преподаването и общуването с учениците – не е ли по-добре този човек да продължава да работи, вместо да бъде лишен от професията си? Загубата на достъп до работа води до десоциализация, от която пък често следва задълбочаване на психиатричното състояние.

Накратко – хората с психиатрични разстройства или не могат да си вършат работата, или могат. Би следвало това да се преценява за всеки отделен случай, вместо да се стигматизират цели групи заболявания. Същото важи и за психичните разстройства, дължащи се на мозъчни заболявания.  Доколкото с определени психиатрични заболявания е рисковано да се работи с деца, достатъчно е те да се включат в медицинското свидетелство, необходимо за постъпване на работа.

Деменции

Ако някой е с изразена форма на деменция, този човек обективно не може да преподава или да върши друга педагогическа работа. В много случаи дори няма да е в състояние да стигне до училището или детската градина. В по-ранните фази на някои свързани с деменция заболявания обаче хората, страдащи от тях, все пак могат да бъдат работоспособни.

Наскоро ми разказаха, че университетски преподавател, когото студентите му обожават, е болен от Алцхаймер. Студентите и колегите му се радват, че той все още е в състояние да чете лекции и да общува професионално и се надяват това да продължава колкото може по-дълго. Ако беше учител, убедена съм, учениците щяха го обичат не по-малко и щяха да са толерантни към ранните признаци на болестта, защото щяха да знаят, че той има още какво да им даде.

Ако формата на деменция е такава, че вършенето на работа е непродуктивно или невъзможно, тогава не следва и да се работи. Но отново – това трябва да се преценява за всеки отделен случай, а не с изследвания всяка година на калпак.

Педофилия

Педофилията я оставих накрая – за десерт, въпреки че тя като че е ключовото заболяване в наредбата. Като се каже, че някой е педофил, става ясно, че не е желателно този човек да работи с деца. А покрай страхотии като педофилията лесно могат да се промъкнат в списъка и други заболявания.

По-интересното обаче е друго – как с медицинско изследване се установява, че някой е педофил?

В Раздел 7 от Наказателния кодекс, озаглавен „Разврат“, са описани всички случаи на сексуални престъпления според българското право. В това число влизат и педофилските действия, макар те да не са обозначени директно с този термин. Но става въпрос за действия с деца с цел възбуждане или удовлетворяване на сексуални желания, със или без съвкупление, със или без принуда, за случаи, когато децата са в положение на зависимост и надзор от насилника и т.н. Има част и за детската порнография.

Ако някой е осъден за престъпления по отношение на деца, този човек ще трябва да предоставя свидетелство за съдимост всеки път, когато кандидатства за работа. И ще има достатъчно основание той да не бъде допускан до работа с деца.

Тогава, кому е нужно всеки педагогически специалист всяка година да си вади медицинско удостоверение, че не е педофил?

Като говорим за педофилия, има още един проблем. Много хора – било от незнание, било от хомофобия, бъркат хомосексуалността с педофилията и смятат, че ако някой не е хетеросексуален, този човек е и педофил. За съжаление, не само голяма част от педагогическия персонал, а и много лекари мислят така. Ето защо се опасявам, че има риск фиксирането върху педофилията да доведе до дискриминация по отношение на нехетеросексуалните учители.

А дали изобщо има смисъл да се говори за педофилията като за болест, вместо да говорим за сексуални престъпления по отношение на деца, е тема, излизаща отвъд анализа на една наредба.

Колко струват изследванията за тези болести и кой ще плаща?

За да се установи дали един педагогически специалист страда от някое от заболяванията, описани в наредбата, е необходимо да се направят съответните изследвания (като изключим педофилията, за която се съмнявам да има надеждни изследвания). За някои от тези заболявания мога да кажа какви изследвания се искат, както и колко струват.

За установяване на епилепсия трябва да се направи най-малкото електроенцефалограма (ЕЕГ). Едно ЕЕГ струва около 40 лева. Може и повече, ако е с фотостимулация например.

За да се установи дали едно лице има деменция, както и на какво се дължи тя (болест на Алцхаймер, мозъчно-съдова болест и пр.), не е достатъчно само да се поприказва с човека и на базата на адекватността на отговорите да се даде диагноза. Защото нещо може да изглежда като деменция, а да се окаже временен проблем – примерно нарушения след исхемичен инсулт, които могат в голяма степен да се премахнат след кратък престой в болницата на системи. За да се диагностицира деменцията, е необходима да се направи образно изследване на мозъка, най-вече ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). Цената на ЯМР варира в пъти, но е няколкостотин лева.

Тук възниква въпросът – кой ще плаща всяка година за тези изследвания? Дали те ще се поемат от Здравната каса, или от МОН, или всеки педагогически специалист ще трябва да вади тези суми сам? Съмнявам се, че Здравната каса и МОН са готови да дадат толкова пари, а ако учителите и останалият педагогически персонал трябва сами да ги плащат, това ще е много сериозен стимул да си потърсят друга работа.

По-вероятно е ежегодните „медицински изследвания“ на въпросните 9 вида заболявания да бъдат напълно формални. А ако те се свеждат до минаване през кабинетите на трима специалисти и излизането от тях с хартийки с подпис и печат, какъв е практическият смисъл от тях? Как те ще направят живота и здравето на децата по-защитени? Единственият ефект ще е, че психиатрите, невролозите и пулмолозите ще имат гарантирано повече прегледи годишно.

Стигмата

Не виждам друг смисъл от тази Наредба 4, освен стигмата. Стигмата по отношение на лудостта, психичното страдание, загубата на разсъдък, припадъците, заразата… От прагматична гледна точна е абсолютно безсмислено хората, които работят с деца и ученици, да трябва всяка година да доказват, че не страдат от определени заболявания. Освен това, както стана ясно, практически неизпълнимо е доказването да се извършва по действително професионален начин. В общия случай, то ще се сведе до празни декларации. Целта е да се знае, че ако страдаш от определено заболяване, си белязан да бъдеш „опасен за децата“.

Идеолозите и поддръжниците на наредбата пропускат още нещо много важно, а именно – как дамгосването на тези 9 групи заболявания е свързано с

интеграцията на децата със специални образователни потребности в училищата

В „нормалните“ училища вече трябва да се учат не само деца с епилепсия (които и досега в общия случай са били в тях), а и такива с аутизъм и всевъзможни особености в психиката и поведението. На много ученици вече се налага да свикват с тях, да намират начини за общуване, да разбират, че различността не означава непременно заплаха, нито основание да се присмиват на различните деца и да ги тормозят.

Защо различните деца да не са опасни за учениците, а учители с определени здравословни проблеми да са? Приемането на един учител с лека форма на Алцхаймер или с епилепсия няма ли да ги направи по-разбиращи и по-отворени към многообразието на човешкия свят?

Мога да споделя личен опит. Когато преподавах в университет, не съм припадала пред студенти, но ми се е случвало да ми прилошее. Освен това, поради лекарствата, които вземах, съм имала периоди, в които бъркам думи, забравям си мисълта, блокирам. Със студентите ми заедно се смеехме на забавните „грешки по Фройд“, които правех. Веднъж-два пъти, когато видимо не съм била добре или не съм могла да си намеря мисълта, са ми предлагали да направим почивка по-рано, за да дойда на себе си. Когато не съм можела да изляза от университета, защото стълбите нямаха парапет, а аз имах (и още имам) проблеми с равновесието, се е случвало студенти да ми помагат. Така че мисля, че проблемите със здравето ми са дали повод на моите студенти да бъдат по-толерантни, по-подкрепящи, а също и по-участващи в процеса на собственото си образование.

От стигма към…?

Силно се надявам, че наредбата на МЗ за „застрашаващите живота и здравето на децата и учениците“ заболявания ще срещне сериозен отпор както от пациентски организации, така и от учителите и останалите педагогически специалисти, а също и от лекари, които са специалисти по включените в наредбата заболявания. Защото определени, привидно несвързани едни с други събития и процеси всъщност показват обща тенденция. И тази тенденция напомня не на друго, а на Хитлерова Германия.

Първо се демонизират етническите малцинства. После неправителствените организации. После бежанците. Помежду това – хомосексуалните. Имаше „рейд“ в Троянския манастир срещу монаси с предполагаема хомосексуална ориентация. После – отряди срещу бежанците. След това – побой над председател на известна правозащитна организация. Сега на прицел стават хората с определени заболявания. След това може би „опасни“ ще станат и други болести, или определен външен вид, или мода…

Представяте ли си докъде води това?

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.