Украйна, или за безсилието на силните

Споделете статията:

Сега, когато пиша този текст, погледите на цяла Европа са вперени в Минск. Там се срещат и разговарят четирима държавни ръководители : руският президент Путин, украинският му колега Порошенко, френският президент Оланд и германският канцлер Ангела Меркел. По-неизкушените в политиката хора се надяват от тази висока среща да произлезе някакво чудо, касапницата в Донбас да се прекрати, а след известно време да има дори практическо решение за това как да живеят в една държава размирните руснаци от самопровъзгласилите се Донецка и Луганска „народни републики” с мнозинството украинци.

По-трезвите размишляват за вариантите на промеждутъка във войната, който се очертава, изчисляват вероятности, говорят за съотношение на силите и за взаимно надлъгване. Те не вярват, че е възможен траен мир с условия, които да удовлетворят всички и мислят, че новите договорености „Минск 2” ще имат съдбата на предшествалите ги „Минск 1”, т.е. ще установят едно нетрайно примирие, което ще бъде ползвано и от т.н. „бунтовници”, и от армията на Киев за прегрупиране и довъоръжаване в очакване на пролетта и лятото, когато е много по-лесно да се води война. Разбира се, трезвомислещите си даваме сметка, че евентуалното нарушаване на новите мински договорки най-вероятно ще доведе не само да нови санкции срещу Русия, но и до доставка на американско оръжие за украинската армия. Но това е нож с две остриета – то може да помогне украинската войска да почне да изтласква „опълченците” и руските „доброволци”, но може и да послужи като повод за голямо нахлуване на руската армия в дълбочината на Украйна, както се случи с Грузия през 2008 г., когато тя стигна буквално до предградията на Тбилиси, преди да спре настъплението.

За тази война е написано колосално много и аз няма да отегчавам читателя с поредния „политологически” анализ, излишно е. Най-вероятното развитие на събитията е ясно отсега – съществено разширяване и от двете страни на фронтовата линия на демилитаризираната зона, разполагане миротворчески контингенти (съществен е въпросът дали руски войски ще участват или не в тази операция по опазване на мира) между двете воюващи страни, заявление от страна на Украйна за още по-голямо разширяване на автономията на районите, които са заети от „опълченците”. Може да има допълнения – напр. някаква, съчинена в много мъгляв стил декларация на Украйна за неприсъединяване към „военни съюзи”, която всъщност няма да значи нищо, защото страната не може да бъде приета в НАТО по друг начин, освен след най-малко пет-шест годишен преходен период, и то при условие, че „няма нерешени спорове със съседни държави”. Но съществуването на отцепнически територии, както и да ги назовават по-нататък, ще е по същество „нерешен проблем със съседна държава”, който, докато го има, ще е бариера пред влизането на Украйна в НАТО.

Разбира се, и на мен, както и на мнозина други, им е горчиво от поведението на Запада, от неговата инертност, от неговия страх, от липсата на дълбоко осъзнаване на опасността, идваща от руската агресивност. Защото анексията на Крим и войната в Източна Украйна са откровени опити за взривяване на установената след 1945 г. неприкосновеност на границите в Европа, която се спазваше дори и при най-острите кризи по времето на Студената война. Ако на Русия бъде позволено да затвърди кримското си завоевание и да установи свои де факто анклави в Украйна, на всичкото отгоре издържани от Киев, няма никаква гаранция, че апетитът на Путин, който, както се знае, идва с яденето, няма да се насочи към „защита” на руските малцинства (и без това съвършено неправилно обявени за втора категория граждани, които трябва чрез специални процедури да докажат лоялността си към държавите, в които живеят) в Литва, Латвия и Естония. А тези три страни са членове на НАТО и значи се намират под неговия „отбранителен чадър”. Какво ще прави блока, който позволява вече цяла година Русия да си развява коня в Украйна, когато в Рига, Талин и Вилнюс се появят прословутите „зелени човечета”? По силата на чл. 5-ти от Северноатлантическия договор съюзниците трябва да реагират. Но на какво? Ако това стане, не дай Боже, то няма да е класическа, а т.н. „хибридна война”. Да, но този нов вид война е таен, там нападащата страна се крие и не носи униформа, там няма и формално нападение, а само „спонтанна защита” на угнетени сънародници… Да се надяваме, че никога няма да се наложи да се пуска в действие този член.

 Но ми се ще да погледнем на тази война от съвсем друг ъгъл.

Можеше ли тя да не се води? Имаха ли мирно, човешко и справедливо решение проблемите, които я предизвикаха? Какво трябваше да стане, за да бъдат избегнати повече от 5000 жертви (според германското разузнаване те са десет пъти повече!), огромни разрушения, стотици хиляди бежанци, остра международна криза, която непрекъснато танцува на ръба на нова Студена война. А Студената война, както знаем от опит, е състояние на такъв мир между две страни, който във всеки момент може да се взриви и да прерасне във война, стига на някой от тези, които вземат решения, да не му издържат нервите, защото Студената война, беше просто низ от кризи между тогавашните велики сили САЩ и СССР – краят на една криза беше начало на следващата.

Тези въпроси сигурно изглеждат на мнозина наивни. Не знае ли авторът в какъв свят живеем? Не вижда ли той, че илюзията на 1989 г. за „край на Историята” не можа да издържи дори две-три години и беше срината още от „войната в Залива” през 1990 и от близо десетгодишната война в бивша Югославия, да не говорим за войната в Ирак от 2003 г. и досега, както и за атаката срещу талибански Афганистан веднага след 11-ти септември.

Но преди всичко има една коренна разлика между тези войни и това, което сега виждаме в Украйна. И войната в Залива, и нападенията срещу Ирак и Афганистан бяха извършени от коалиции, наистина водени от САЩ, но с участието на десетки държави (дори още съществуващият през 1990 г. СССР подкрепи войната за освобождение на Кувейт, известна като „войната в Залива”), тези военни интервенции бяха осъществени след санкция на ООН. Същото се отнася и за намесата на европейски въоръжени сили, една много закъсняла и много плаха намеса в поредицата от войни, водени в бивша Югославия.

 Та – можеше ли изобщо да не се стигне до война?

Да. Категорично да. Но при едно условие. Ако замесените страни действаха наистина в духа на прокламираните в техните конституции и подписаните от тях международни договори задължения на уважение към правата на човека.

Да вземем анексията на Крим. Във Всеобщата декларация за правата на човека е записано правото на народите на самоопределение. Това значи, че ако руснаците в Крим не искат повече да са в състава на Украйна, те можеха да влязат в преговори с централната власт в Киев и да договорят например т.н. „кондоминиум”, т.е. съвместно владение на Крим и от двете държави – и от Русия, и от Украйна, всичко това със стриктно разписан договор за пълномощията и правата на всеки от трите субекта – Крим (който беше автономна република в състава на Украйна), Русия и самата Украйна. „Разводът” с Украйна можеше да е съвсем цивилизован, като се запазят и дори развият всички културни, лингвистични и търговски връзки. Но за целта Путин не трябваше да праща „зелени човечета”, а Украйна не трябваше да възприема толкова болезнено това „отдаване на суверенитет”. Така мислят и действат цивилизованите държави. Ако Шотландия в резултат на референдума беше прекъснала 303-годишното си пребиваване в състава на Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, нищо особено болезнено нямаше да се случи – нито в областта на търговията, нито на финансите, нито на културата. Но тук говорим за най-старата демокрация в света, нали, а не за полудемократични режими (в Русия и в Украйна) с неизживени комплекси – на Русия за имперско величие, на Украйна – за откъсване от прегръдката на „руската мечка”. И ако Путин не беше взел на въоръжение своята обида от Запада, своя имперски комплекс, своята параноя пред НАТО.

Впрочем, всички действия на Русия се оправдават – и от руското ръководство, и от поддръжниците на Путин – със страха да не би НАТО да „обкръжи” Русия. Но през 1997 г. беше сключен един основополагащ договор, който сега е просто мъртва хартия – за „Основите на отношенията между Русия и НАТО”. Там нещата бяха уредени, най-важното в този документ беше неговия дух – на сътрудничество, а не на конфронтация. Дори се заговори, тогава, преди почти двайсет години, за възможно влизане на Русия в бъдеще в този договор за колективна сигурност. Къде отиде духът на 1997? Мисля, че беше хвърлен на боклука от Владимир Путин.

Същото по принцип важи и за населените предимно с руснаци Донецка и Луганска области.

Те можеха да са отличен мост между двете държави, а не бойно поле.

Ако Русия на Путин не беше решила да разиграе тази карта и ако Украйна не беше „лапнала въдицата”. Ако, да речем, Украйна, вместо да се опитва със сила да ликвидира „отцепниците”, развивайки своята „антитерористична операция”, беше заявила, че е готова да преговаря за съвместно с Русия управление на тези земи, би избила веднага коза от ръцете на руския президент. А той е в това, че Путин знае, че най-малкото на думи, отсрещната страна никога няма да се откаже от своя суверенитет върху тези земи. Той на това разчиташе – и позна. Сега двете области или части от тях ще получат по същество автономия и фактически, но не и де юре, ще бъдат управлявани както от Русия, така и – в известна степен – от Украйна. С други думи, ще се получи същият резултат, който можеше – при наличието на добра воля и уважение към основополагащите ценности, записани в конституциите и на двете държави – да се получи и без повече от 5000 жертви, огромни разрушения и стотици хиляди бежанци.

 Украинската криза ни разкрива също така и печална картина на състоянието на международните механизми за решаване на конфликти.

Отдавна е известно, че мироналагащият механизъм на Съвета за сигурност на ООН е за боклука, когато страна в даден конфликт е някоя от петте постоянни членки на този съвет. Русия формално не е страна в конфликта, макар фактически да е затънала до гуша в него. Но има право на вето. Така Съветът за сигурност в този случай, както и в много други, се превръща в празна говорилня. Докога т.н. „световна общност” ще отлага напиращите от десетилетия реформи в системата на ООН и по-конкретно в Съвета за сигурност (увеличаване на броя на членовете, премахване или силно отслабване на правото на вето и др.)? Не бих се наел да дам отговор на този въпрос.

Европейският съюз реагира на предизвикателството на Русия чрез налагане на икономически санкции – ограничени и не особено ефективни. Те са, както казват ръководни дейци на тази организация, с „дългосрочен ефект”. Самият процес на налагане на санкции „скърца”, той, както и всичко в ЕС, е резултат на безброй компромиси и съглашения вътре в съюза. От друга страна, ЕС, който е икономически гигант, е политическо джудже – без единна външна и най-важното, отбранителна политики, с правителство, т.е. Европейската комисия, което е лишено от изпълнителни правомощия в тези критично важни сфери на дейност. Най-важните неща в ЕС (а има ли по-важно нещо от това как да се отговори на предизвикателството на Русия?) се решават от т.н. Съвет на държавните глави и правителствени ръководители. Забележителното в него е, че всяка от 28-те страни членки има право на вето. С други думи, дори малка България, която толкова много се надява на еврофондовете, може да блокира дадено проекторешение на ЕС. Това обрича ЕС на действие по линията на „най-малкото общо кратно”, т.е. по линията на такива минимални действия, срещу които никой не би възразил. Това по същество е равносилно на бездействие. Докога ще бави задълбочаването на федерализацията на Европа? Докога съюзът ще позволява, понеже няма ефективни механизми за противодействие, да бъде шантажиран (вчера от Англия, днес от Гърция, утре може би от Испания) от някои от своите членки? Ще ми кажат, че федерализацията е много сложен процес, че не бива да се бърза, че референдуми спряха процеса на по-нататъшно сплотяване преди около десет години. Така е. Но това, което тревожи, че не се наблюдават потенциално ефективни механизми за ускоряване на процеса на превръщане на ЕС в политически субект. Определени надежди се възлагат на пълното влизане в действие на Лисабонския договор след няколко години, който ще въведе квалифицирано мнозинство вместо консенсус при взимане на решения. Но истинският поврат би дошъл с превръщането на Европейския парламент в действително решаващия (сега той има решаващ глас само в някои области и съвсем няма такъв в областта на отбраната и външните работи) орган на властта в ЕС. Но в обозримото бъдеще такъв обрат, който би избил от ръцете на националните правителства много от сегашната им сила да налагат вето, не се забелязва.

Кризата в и около Украйна за кой ли път показва дълбокото несъвършенство на международните механизми за опазване на мира и за налагане на правата на човека. Те са крехки, донякъде (например в случая с ЕСПЧ) действат на индивидуално ниво. Но са безсилни пред нахалството и коварството на действително големите държави – международните механизми реагират бавно, тромаво и безсилно, когато страни като Русия, САЩ, Китай, Индия, Бразилия, Япония и др. решат да станат международни хулигани. Да се надяваме, че т.н. „отговорни фактори” в международната политика ще си направят изводи от кризата в Украйна, която заплашва да прати по дяволите траещият вече 70 години мир в Европа.

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Споделете статията:
Avatar
Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.