Укрепване на Пропуканата България

от -
776

Преди повече от 100 години Симеон Радев пише „Строителите на съвременна България“, днес, оказва се, тази „построена“ България е „пропукана“. Разбираме го от книгата на Тони Николов „Пропуканата България. Записки по суматохата“ (ИК „Хермес“, 2015), събрала в себе си публикациите му на сайта „Портал „Култура“. В едноименния текст авторът констатира: „[С]амата България върви към разпад пред очите ни“ и с това поставя диагнозата. В медицината поставянето на диагноза е първа крачка към успешно лечение. Д-р Хаус го знае добре, върху това си блъска главата цели шест сезона. Ние имахме нужда от повече време, цели 25 години, но, слава богу, сторихме я първата крачка, определихме най-накрая диагнозата.

Оттук насетне следва лечението. Или укрепването на строежа, който носи името България. И ако в заглавието на книгата на Тони Николов диагнозата е поставена, то в съдържанието ѝ откриваме лечението. Който има уши – да слуша, който има очи – да гледа, който има ум – да чете… Той обаче не стои някъде кабинетно отгоре и не указва с пръст кое как и що, а се движи сред хората, слуша ги, разпитва ги, внимава им, че да схване и усети болките им. След което не натрапчиво, а спокойно и умерено посочва през себе си какви са стъпките на Екзодуса (Изхода).

Три са, аз поне толкова откривам. Първата е паметта. Тони Николов знае, че историята се повтаря – е, не винаги като фарс, макар че и като такъв, но по-често като мит и ритуал. В работата на паметта за това повторение той ни припомня например къде и как се заражда евразийството, в което сега се кълнат българските леви, крайно леви и крайно десни: стиснали по закономерен начин ръце, заслепени от Кремълския вожд, понеже са се подчинили на „садо-мазохистичния“ си характер на отълпени индивиди, както би диагностицирал Ерих Фром:

          „[Е]вразийството” възниква именно в София през 1920 г., в 25 аудитория на Софийския университет. Тъкмо там княз Н.С.Трубецкой, известен философ и лингвист, изнася лекцията си „Европа и човечеството”, по-късно публикувана в отделна брошура, с която поставя
началото на това идейно течение. (
„Българското русофилство“, 27.03.2014)

Паметта, на която разчита Тони Николов, трябва да отбележим, не е памет субективна, избирателна, митична; напротив – тя честно показва как в действителност стоят нещата днес въз основа на историческите факти; придържа се обективно към случилото се, не го митологизира, както фалшивеят мнозина от сегашните политици и „властители дум“; накрая, не е склонна да премълчава, а почтено излага дори случаите, които скачат извън защитаваната теза. Тоест, памет не деформирана, а памет формираща. Жива памет, а не, казано с негови думи, набутана в „тотален фризер на колективната памет.“

За да формира обаче, тя трябва да знае. И това е втората стъпка към укрепването на пропуканата България, знанието. Или, казано с една по-купешка думичка, ерудицията. Да се знае историята, да се знае теорията, да се знаят авторитетите. Не например да премълчаваш гузно и да преглъщаш сухо, когато дойде реч за планетарното криминално деяние, наречено „комунизъм“, а да си наясно, че съществуват думи като тези на френския историк Ален Безансон, които поставят ясно и недвусмислено двете големи престъпления на ХХ век срещу човечеството на полагащото им се място:

          След като вече сме ги изучили, след като познаваме престъпните рекорди на нацизма по интензивност (газовите камери), рекордите на комунизма по екстензивност (над 60 млн. жертви), както и развращаването на душите и умовете, извършено от двете доктрини, смятам, че не би трябвало да се впускаме в дискусия, а следва да отговорим просто и твърдо: да, те са еднакво престъпни. (Паметникът, Европа и помирението“, 15.05.2014).

Тук иде реч за интелектуално любопитство. За способността, таланта, ако щете (защото това е именно талант) да си наясно, че не с всичко в този сложен свят можеш да бъдеш категорично наясно, че има неща, които други са обяснили по-добре, от теб се очаква само да се поровиш, за да ги откриеш. Идва, следователно, реч и за още нещо – за отсъствие на интелектуална леност. Или, казано направо, на мързел. Знанието е труд и Тони Николов не се пести за такъв труд. Защото само с него и само чрез него се пораства и съзрява.

Пораства и съзрява, сиреч да си гражданин, не поданик. Тази гражданственост е третата оздравителна стъпка. Няма да кажа последната, защото гражданинът стъпва винаги, непрестанно, не спира; да си гражданин означава постоянно да вървиш като гражданин. Нещо като демокрацията: тя не съществува като някакъв краен резултат, това не ни е комунизмът, тя е един всекидневен процес, която всеки според силите си укрепва и заздравява. Цялата книга на Тони Николов (за) Пропуканата България е посветена точно на това, цялата е изтъкана от това убеждение. Където и да бръкнеш, все него ще намериш, затова и аз бъркам ей-така, напосоки:

          [E]дна политическа кауза няма нищо общо с политическия номинализъм. Тя не се съдържа в букви, нито обитава сгради. Една политическа кауза, ако е кауза на свободата, се въплъщава в хилядите хора, решени да я отстояват и бранят с цената на всичко, дори в студ и пек по площадите. А тъкмо тези хора днес липсват („Свободата като кауза“, 06.12.2012).  

Отстояват и бранят. Не зная доколко днес хората вярват на думите, не зная доколко са склонни да ги следват. Днешното състояние на световните и българските неща сториха така, че думите се изхабиха, че когато се изричат тихо, без да крещиш и ръкомахаш, никой не им обръща внимание. Кучето си лае, керванът си върви. Дали? Смятам, че не, книгата на Тони Николов Пропуканата България го доказва. Защото тя е тъкмо акт на отстояване и отбрана на свободата, извършен с грижа за паметта, с богато знание и с непрестанна мисъл за гражданското поведение и действие. И тъкмо това е, което не просто ще укрепи и замаже пукнатините по снагата на България, а ще я оздрави, за да закрачи тя уверено като истински гражданин на Европа.

 

Тони Николов „Пропуканата България. Записки по суматохата“, ИК „Хермес“, Пловдив 2015.

ЛИЦЕНЗ: CC BY-ND Creative commons: признание, без производни
Можете да разпространявате този текст свободно, ако посочите автора по обичайния начин и на обичайното за носителя място; не се разрешават промени.
Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.