Укрепване на Пропуканата България

Преди повече от 100 години Симеон Радев пише „Строителите на съвременна България“, днес, оказва се, тази „построена“ България е „пропукана“. Разбираме го от книгата на Тони Николов „Пропуканата България. Записки по суматохата“ (ИК „Хермес“, 2015), събрала в себе си публикациите му на сайта „Портал „Култура“. В едноименния текст авторът констатира: „[С]амата България върви към разпад пред очите ни“ и с това поставя диагнозата. В медицината поставянето на диагноза е първа крачка към успешно лечение. Д-р Хаус го знае добре, върху това си блъска главата цели шест сезона. Ние имахме нужда от повече време, цели 25 години, но, слава богу, сторихме я първата крачка, определихме най-накрая диагнозата.

Оттук насетне следва лечението. Или укрепването на строежа, който носи името България. И ако в заглавието на книгата на Тони Николов диагнозата е поставена, то в съдържанието ѝ откриваме лечението. Който има уши – да слуша, който има очи – да гледа, който има ум – да чете… Той обаче не стои някъде кабинетно отгоре и не указва с пръст кое как и що, а се движи сред хората, слуша ги, разпитва ги, внимава им, че да схване и усети болките им. След което не натрапчиво, а спокойно и умерено посочва през себе си какви са стъпките на Екзодуса (Изхода).

Три са, аз поне толкова откривам. Първата е паметта. Тони Николов знае, че историята се повтаря – е, не винаги като фарс, макар че и като такъв, но по-често като мит и ритуал. В работата на паметта за това повторение той ни припомня например къде и как се заражда евразийството, в което сега се кълнат българските леви, крайно леви и крайно десни: стиснали по закономерен начин ръце, заслепени от Кремълския вожд, понеже са се подчинили на „садо-мазохистичния“ си характер на отълпени индивиди, както би диагностицирал Ерих Фром:

          “[Е]вразийството” възниква именно в София през 1920 г., в 25 аудитория на Софийския университет. Тъкмо там княз Н.С.Трубецкой, известен философ и лингвист, изнася лекцията си „Европа и човечеството”, по-късно публикувана в отделна брошура, с която поставя
началото на това идейно течение. (
„Българското русофилство“, 27.03.2014)

Паметта, на която разчита Тони Николов, трябва да отбележим, не е памет субективна, избирателна, митична; напротив – тя честно показва как в действителност стоят нещата днес въз основа на историческите факти; придържа се обективно към случилото се, не го митологизира, както фалшивеят мнозина от сегашните политици и „властители дум“; накрая, не е склонна да премълчава, а почтено излага дори случаите, които скачат извън защитаваната теза. Тоест, памет не деформирана, а памет формираща. Жива памет, а не, казано с негови думи, набутана в „тотален фризер на колективната памет.“

За да формира обаче, тя трябва да знае. И това е втората стъпка към укрепването на пропуканата България, знанието. Или, казано с една по-купешка думичка, ерудицията. Да се знае историята, да се знае теорията, да се знаят авторитетите. Не например да премълчаваш гузно и да преглъщаш сухо, когато дойде реч за планетарното криминално деяние, наречено „комунизъм“, а да си наясно, че съществуват думи като тези на френския историк Ален Безансон, които поставят ясно и недвусмислено двете големи престъпления на ХХ век срещу човечеството на полагащото им се място:

          След като вече сме ги изучили, след като познаваме престъпните рекорди на нацизма по интензивност (газовите камери), рекордите на комунизма по екстензивност (над 60 млн. жертви), както и развращаването на душите и умовете, извършено от двете доктрини, смятам, че не би трябвало да се впускаме в дискусия, а следва да отговорим просто и твърдо: да, те са еднакво престъпни. (Паметникът, Европа и помирението“, 15.05.2014).

Тук иде реч за интелектуално любопитство. За способността, таланта, ако щете (защото това е именно талант) да си наясно, че не с всичко в този сложен свят можеш да бъдеш категорично наясно, че има неща, които други са обяснили по-добре, от теб се очаква само да се поровиш, за да ги откриеш. Идва, следователно, реч и за още нещо – за отсъствие на интелектуална леност. Или, казано направо, на мързел. Знанието е труд и Тони Николов не се пести за такъв труд. Защото само с него и само чрез него се пораства и съзрява.

Пораства и съзрява, сиреч да си гражданин, не поданик. Тази гражданственост е третата оздравителна стъпка. Няма да кажа последната, защото гражданинът стъпва винаги, непрестанно, не спира; да си гражданин означава постоянно да вървиш като гражданин. Нещо като демокрацията: тя не съществува като някакъв краен резултат, това не ни е комунизмът, тя е един всекидневен процес, която всеки според силите си укрепва и заздравява. Цялата книга на Тони Николов (за) Пропуканата България е посветена точно на това, цялата е изтъкана от това убеждение. Където и да бръкнеш, все него ще намериш, затова и аз бъркам ей-така, напосоки:

          [E]дна политическа кауза няма нищо общо с политическия номинализъм. Тя не се съдържа в букви, нито обитава сгради. Една политическа кауза, ако е кауза на свободата, се въплъщава в хилядите хора, решени да я отстояват и бранят с цената на всичко, дори в студ и пек по площадите. А тъкмо тези хора днес липсват („Свободата като кауза“, 06.12.2012).  

Отстояват и бранят. Не зная доколко днес хората вярват на думите, не зная доколко са склонни да ги следват. Днешното състояние на световните и българските неща сториха така, че думите се изхабиха, че когато се изричат тихо, без да крещиш и ръкомахаш, никой не им обръща внимание. Кучето си лае, керванът си върви. Дали? Смятам, че не, книгата на Тони Николов Пропуканата България го доказва. Защото тя е тъкмо акт на отстояване и отбрана на свободата, извършен с грижа за паметта, с богато знание и с непрестанна мисъл за гражданското поведение и действие. И тъкмо това е, което не просто ще укрепи и замаже пукнатините по снагата на България, а ще я оздрави, за да закрачи тя уверено като истински гражданин на Европа.

 

Тони Николов „Пропуканата България. Записки по суматохата“, ИК „Хермес“, Пловдив 2015.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Митко Новков

Митко Новков е литературен и медиен критик, публицист, културен журналист. Доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Факултет по журналистика и масова комуникация. Автор на няколко книги и много публикации. Носител на журналистическата награда „Паница”, на приза „Златен будилник” на програма „Христо Ботев” на БНР и на други отличия. Роден е на 25 юли 1961 г. в с. Бързия, община Берковица.