Улрих Бек: диагностика на настоящето в перспективата на бъдещето

„През февруари винаги съм в Лондон”, казваше Улрих Бек с възторг и блеснали в очакване очи. Ученият, който през последните години беше определян като най-известния и влиятелен германски социолог, възприемаше Лондон като своя „родина”. В едно от многобройните си интервюта за Die Zeit казва: „London School of Economics е моята родина. Тук интелектуалци от цял свят работят върху една нова дефиниция на социалните науки”.

Тази година на 24 февруари в London School of Economics ще се състои траурна церемония в памет на големия социален учен и мислител, който на 1 януари 2015 г. напусна световете, които изпълваше с импозантната си фигура и харизматичното си излъчване, а препълнените зали на Лондонското висше училище по икономика и политически науки, в които провеждаше ежегодните си семинари, ще останат празни. Два дни по-късно, на 26 февруари, траурна церемония е организирана и в другия голям университет, с който беше свързана академичната кариера на Улрих Бек през последните 20 години: Лудвиг Максимилиан университет в Мюнхен.

„Един от малцината професори, които осмислиха следването ми по социология”, беше написал в интернет един от вероятно безбройните негови студенти ден след известието за смъртта му. Безброй са и определенията за него, както и разказите на неговите бивши асистенти и сътрудници, които напомнят легендите, разказвани за Айнщайн и други „красиви умове” в историята на науките.

Онова, обаче, което го бе превърнало в истинска легенда още приживе, е една книга, една диагноза и една – както ще се окаже скоро след това – прогноза за света, в който живеем: диагнозата, че живеем в общество на въобразените катастрофи и книгата за Рисковото общество. Написана преди и публикувана след реакторната катастрофа в Чернобил през 1986 г., тази книга предизвиква още тогава, преди близо 30 години, лавина от възторжени и негативни реакции. „Аз самият бях объркан, когато се случи аварията в Чернобил”, сподели Улрих Бек в личен разговор при посещението си в София през лятото на 2013 г. по повод премиерата на българското издание на книгата си, „нямах представа за Чернобил, докато пишех Рисковото общество”. Сякаш реакторната авария се появява като емпирично потвърждение на току-що построената теория. Някои биха го определили като „пророчество”, „сбъднало се пророчество” и вероятно на пръв поглед изглежда така. Но е наивно! Зад това стои определена представа за смисъла на науката за обществото, за нейната диагностицираща функция и стила на социологическа диагноза. И усилие да се преобърне социологическата перспектива към настоящето – то да се мисли и анализира не от гледна точка на миналото, като негово продължение, като „пост-” („постиндустриализъм”, „постмодерност” и т.н.), а от гледна точка на очертаващото се в настоящето бъдеще. Усилие, изискващо максимална мобилизация на социологическото въображение, защото да се мисли и анализира настоящето в перспективата на неясното бъдеще означава въобразяване на множество възможни сценарии. Но също и отговорност за заемане на позиция спрямо тях.

Рисковото общество поставя началото на една битка, която Улрих Бек водеше в продължение на близо 30 години: битка за позитивната или конструктивната диагноза, която не се задоволява само с деконструкция на модерността, с твърдения за това, което вече не е, а полага усилия да назове новите съдържания в перспективата на очертаващото се в настоящето бъдеще, т.е. да конструира понятия, които улавят реалностите в процеса на тяхното зараждане. „Живеем в зомби-институции и мислим в зомби-категории – нито живи, нито мъртви категории, които ни правят слепи за бързо променящата се реалност”, обичаше да казва Улрих Бек и възприемаше изобретяването на нови социологически категории като главна своя мисия, но воден не от дистинктивни амбиции, а от грижа и любов към действителността.

С грижа и интерес към бързо променящата се социална действителност са конструирани, колкото и парадоксално да звучи, такива на пръв поглед страховити понятия като „(глобални)рискове” или пък „(световно)рисково общество”. Те проблематизират настоящето от гледна точка на възможните бъдещи заплахи или на застрашеното бъдеще, („днес”, така да се каже, придобива особена стойност и ценност в хоризонта на бъдещата си застрашеност), но не, за да всяват страх и паника, а за да мобилизират, разкривайки неподозирани пространства за действие. „Понятието „риск” съдържа посланието, че е крайно време да се действа”. То отваря очите – както на гражданите, така и на политиците и социалните учени – и събужда надеждата за положителен изход. И в този смисъл е шанс за начало на „истинската политика”, както и на една различна социална наука.

Затова и разсъждавайки върху рисковете, Улрих Бек в никакъв случай не беше песимист. Вълнуваха го не толкова глобалните рискове и заплахите на глобализацията сами по себе си, колкото тяхната амбивалентност и противоречията, но най-вече шансовете, които крият в себе си. Затова и се отнасяше скептично към всички теории и визии за края на политиката (както впрочем и за края на социологията).

Тези, които (при)виждат края на политиката с аргумента, че глобалната икономика диктува реда или че основните проблеми са транснационални, не виждат, че става дума за края не на политиката изобщо, а на определен вид политика – политиката на институционализираните политически актьори – партии, правителства, парламенти и на националната държава. И още по-малко виждат, че в света на принудите и шансовете за индивидуализация, накратко: в това, което Бек наричаше „индивидуализирано общество” нарастват и шансовете за друг вид политика – политика отвъд формалните отговорности и йерархии, която още в Откриването на истинската политика, публикувана през 1993 г., той нарече „субполитика”, един вид политика на неполитическите актьори и движения, и в която през последното десетилетие виждаше шансовете на проекта „Европа”: проект за нов тип солидарност, независимо от това, че границите, различията и конфликтите продължават да съществуват. И тази форма на съвместен живот, която не игнорира различията, и не просто ги понася или толерира, а ги признава, признава различния като равноценен, той обозначаваше през последното десетилетие като космополитизация – едно от последните понятия, които конструира за описание на света на Втората модерност, както наричаше съвременността.

Дали реализацията на този проект е в ход? В светлината (или в мрака) на последните прояви на насилие и терористични актове на религиозна и етническа основа е по-скоро съмнително. Понастоящем Европа е преди всичко икономически съюз, който няма обща социална политика, страда от дефицит на демокрация, в който редиците на антиевропейски настроените граждани, включително интелектуалци, постоянно се удължават и уплътняват. Като социолог, диагностициращ настоящето в перспективата на бъдещето и като такъв – държащ отворени всички възможни опции – и песимистичните, и оптимистичните, Улрих Бек нямаше никакви илюзии. За него беше ясно, че в „Германската Европа” германските политици решават „съдбата на Гърция”, че проектът „Европа” е редуциран до еврото, че икономическите капитали и стратегии са тези, които конфигурират „новите властови пейзажи под знака на кризата”. Като социолог, длъжен да не изпуска от поглед цялото пространство от възможни тенденции, той не настояваше, че след Арабската пролет следва непременно „Европейска пролет”, напротив: допускаше и „Европейска есен”, и „Европейска зима”, но и … „Европейска пролет”.    

Като интелектуалец, обаче, избрал за своя кауза да насочва погледа към заредените със шансове оптимистични сценарии, не приемаше „есента” и „зимата” за опции и следвайки теорията си за риска смяташе, че не всичко е изгубено, че „Европейската пролет” в образа на „европейско социално движение, което излиза на улицата в името на нов обществен договор” има шанс и стоеше безрезервно зад този шанс. Беше убеден, че предпоставките за реализацията на проекта „Европа” – в неговото разбиране Космполитна Европа (както гласи заглавието на книгата му с Едгар Гранде, публикувана през 2004 г.) – са налице, но са необходими усилие, програма и работа за изграждането на европейско съзнание или на това, което той наричаше „космополитен поглед”, на „способността светът да се види с очите на другите”.

Интернет-комуникация, транснационални капиталови потоци и инвестиционни стратегии, промяна на климата, криза на еврото, дигитални рискове, застрашаващи свободата на индивидите – това, според социолога Улрих Бек са различните измерения на глобализацията, които изправят нациите пред проблеми, надхвърлящи техните граници и компетенциите на националните държави. Хора с различен цвят на кожата, говорещи различни езици, изповядващи различни религии и разбирания за света, живеят и работят едни до други, подчиняват се на едни и същи правни норми и политически правила, децата им ходят в едни и същи училища, което означава, че „космополитизацията на нациите е в пълен ход”. Но според него беше наивно да се мисли, че космополитизацията като реален структурен процес на трансформация на базисните условия на живота води автоматично до космополитизъм като нагласа спрямо различните. Напротив, допускаше и показваше как този процес може да доведе до враждебни нагласи и изключване на чуждите, т.е. как фактическата космоплитизация може да се превърне в антикосмополитизация и да възроди етническия национализъм.

Но като интелектуалец, който бе избрал да застане зад оптимистичния сценарий, смяташе, че ако предпоставките са налице, ако процесът на космополитизация в Европа е започнал, макар и за момента да обхваща предимно младите и високо образовани елити (“глобалното поколение”, както ги наричаше), то все още има надежда всички граждани, без които реализацията на проекта “Европа” е невъзможен, да изградят европейско съзнание и космополитен поглед. “Космополитна Европа”, която в неговата визия не означаваше преодоляване на нациите, както често повърхностно се интерпретира, а създаване на условия за техните активни действия и взаимодействия като политически актьори, която схващаше като “Европа на различията, на признатите и възприети различия”, но и на регулираните различия, без които интеграцията би била невъзможна, беше според него единственият приемлив отговор на глобалните рискове. И следвайки на практика логиката на своята теория, според която в ситуация на глобален риск възниква принуда към бързо действие, смяташе, че е крайно време да се действа. И го правеше.

През май 2012 г. заедно с Даниел Кон-Бендит, депутат от партията на Зелените в Европейския парламент, инициира подписването на манифест “Европа – това сме ние!” с убеждението, че европейската демокрация може да се създаде само “от долу”, от обикновените граждани, но и с ясното съзнание, че това не може да стане без педагогическа програма, без “космополитна кампания за ограмотяване по проблемите на Европа”, т.е. без просвещение в каузата на космополитизиацията. В това виждаше мисията и шанса на социалните науки в началото на XXI век, а именно да съдействат за формирането на космополитни нагласи и космополитен поглед – поглед, който възприема културно различния с любопитство и в любопитството го признава като равноценен. А това не може да стане, без самата наука за обществото да се трансформира. Затова пледираше за „космополитна социология” и „методологически космополитизъм”.

Ранните идеи на Улрих Бек за институционализираната индивидуализация, за плурализацията на жизнените траектории, за глобалните рискове отдавна са напуснали границите на социологическия дискурс и са станали неизменна част от публичния и политически речник за социалното. Дали това ще бъде съдбата и на най-новите понятия и категории, които той създаде, за да опише съвременността и да провокира социалнонаучната, политическата и обществената рефлексия? Едва ли в момента някой е в състояние да прогнозира. Това, обаче, което днес вече се усеща като липса в социологическите и политическите дебати за бъдещето на Европа и света, е неговото недостижимо социалнонаучно въображение, заредено с „принципа на надеждата”.

Avatar

Светла Маринова

Светла Маринова е доцент в катедра Социология, СУ "Св. Кл. Охридски". Чете курсове по История на социологията и социология на неравенствата. Преводач е на трудове на Улрих Бек, Зигмунд Фройд, Норбърт Елиас, Валтер Бенямин и др. От май 2014 г. е сътрудник на Института по космополитни изследвания на проф. Улрих Бек в Мюнхен.