Уникално ли е Розово

В края на месец април жителите на казанлъшкото село Розово изгониха седемнайсет сирийски бежанци. Направиха го, без да са ги виждали, но пък с абсолютната увереност, че това са опасни хора, които застрашават живота в селото. А най-вече „етническата му чистота“, както се изразява в един официален документ кметицата на селото – млада жена, кадър на ГЕРБ, легитимно избрана на свободни избори.

Кадрите на казанлъшката телевизия показаха хора, лишени от всякаква хуманност, но също и много уплашени хора. Съгласни ли сте, че страхът е основната движеща сила в тяхната реакция?

Петя Кабакчиева: От какво мислите, че се страхуват? От сирийците, които са дошли в селото? Не. Мисля, че човекът, който беше най-често показван по медиите и цитиран, човекът с ланеца нямаше вид на уплашен. Имаше вид на човек, който иска да предвожда хора. Може да го сметнете и за параноя, но аз имах чувството, че той изпълнява поръчка.

Петя Кабакчиева. Снимка: Блог на Джон Фефер.
Петя Кабакчиева. Снимка: Блог на Джон Фефер.

Татяна Ваксберг: Поръчка от кого?

Петя Кабакчиева: На някоя от националистическите партии. Лозунгите „България на българите“, знамената – всичко това ми изглеждаше предварително подготвено.

Татяна Ваксберг: Да, но социологическите данни май не сочат някакво извънредно масирано присъствие на националистически партии в това точно село.

Петя Кабакчиева: Данните са много любопитни. В последните години в Розово доста хора са гласували за партиите, които можем да наречем „бизнес партии“. Тоест за партии, които не са от най-популярните и не убеждават с конкретни политически послания да гласуваш за тях, а получават гласа ти по друг начин. Аз съм сравнила вота в Розово със средните данни за страната според последните парламентарни избори. Това, в което Розово прилича на страната, е резултатът за двете големи партии – Коалиция за България и ГЕРБ. ГЕРБ например получава 30.5 на сто средно за страната, а в Розово за тях гласуват 31.8 на сто. Коалиция за България получава 26.6 на сто за страната, а в Розово получават 26.2 на сто. Приличат си и гласовете, дадени за „Атака“ – тази партия получава 7.3 на сто в страната и 7.6 на сто в Розово. За сметка на „Атака“ обаче, друга една националистическа партия има много по-голямо представителство в Розово – това е Националният фронт за спасение на България (НФСБ). В страната тази партия е получила 3.7 на сто от гласовете, а в Розово – 7.7 на сто. Тоест повече от двойно. Друга особеност е присъствието на „Лидер“ – те имат 1.7 на сто за страната и цели 8.7 на сто в Розово. Също толкова е любопитно какво НЯМА в Розово. Там например не гласуват за така наречените десни партии. За ДСБ например е гласувал цифром и словом един човек, за СДС – трима.

Татяна Ваксберг: С какво тези данни ни помагат да разберем нагласите в селото?

Петя Кабакчиева: С това, че така наречените „бизнес-партии“ имат много по-силно присъствие там, отколкото средно в страната. За това свидетелстват нетипично високите резултати на „Лидер“, малко по-високите резултати за РЗС, както и един факт от 2005 г. –  тогава трета политическа сила в Розово е Съюзът на свободните демократи (ССД). А освен това се вижда, че това село гласува винаги за победителя. През 2011 г. в Розово са избрали кмет от ГЕРБ, на президентските избори са гласували за Росен Плевнелиев, а на предишните президентски са избрали Първанов. През 2003 и 2007 г. са предпочели Коалиция за България. Много променливи електорални нагласи, интересно какви са причините.

Татяна Ваксберг: Има две тези дотук – че жителите на Розово традиционно избират победителите и че част от тях са склонни да гласуват за дадена партия по причини, нямащи нищо общо с убежденията. Ако ги преведа от езика на социологията на един пределно груб български, получавам портрет на нещо средно между конформисти и циници, част от които вероятно и подкупни. Но нека видим и как един психиатър гледа на случая Розово. Склонен ли сте да обсъждате вероятността жителите на Розово да са били движени от страх?

Румен Петров: За страха не ми е хрумвало. Но звучи разумно, ако се отнесе към военните заводи, които са се намирали до това село. Спомням си какви понятийни асоциации буди военният завод: поверителност, потайност, забранени неща. Не можем да не държим сметка за това, когато се опитваме да си обясним случай като този в Розово. Последните две-три поколения сме израснали в страна с много голям военен сектор, който е тренирал много от нас да мислим чужденеца като враг. Всеки, който е бил войник, знае, че нас ни обучаваха да се бием срещу „противници турци“ или срещу „противници гърци“. Това са дълги години на консолидирано изграждане на нашата отчужденост от света и превръщането на тази отчужденост в легитимна. Ако трябва да се изразим поетично, ще излезе нещо такова: „Българин да се наричам, чужденеца да отричам“. Как да мислим такъв човек днес, в условията на глобализация? Ние не само че рязко, изведнъж, си отворихме прозореца, но и течение стана, и отвя нещата, а други изпочупи. Натрупали сме години на отчуждаване, които са двойно по-тежки в случая „Розово“, защото там тя е постигната веднъж чрез социализма, а втори път – чрез разпространената на място професия на военен, която създава определена атмосфера. Толкова остра реакция на отхвърляне на сирийски бежанци не бих очаквал например от жители на голям или на пристанищен град, които са многоезични космополитни места. Общуването с различните е все пак нещо, което се учи като се излага човек на опита. А Розово е било изложено на опита на отчуждението включително и чрез социалната школовка на прехрана (нелоша също така) във военните заводи, където работят или са работили повечето от авторитетните му жители.

Румен Петров.
Румен Петров.

Татяна Ваксберг: Искате да кажете, че военните заводи около Розово са не просто щрих от пейзажа, а основно обяснение на цялата агресивност и враждебност към чужденци в беда?

Румен Петров: Не. Искам да кажа следното: Милост за Розово! Когато критикуваме Розово, нека го погледнем през нашия общ стаж в социални роли, които изискват чуждеене. Аз самият навремето бях изкушаван от баща ми да стана военен. Възможността за такава кариера ми беше описвана достатъчно пъти, за да помня и до ден днешен какъв е плюсът в това да си военен. Например този: че може да получиш ведомствено жилище. А пък като се пенсионираш, ще ти платят накуп 20 заплати и ще ти дадат дрехи. Това за дрехите си го спомням много добре. То илюстрира начина, по който тогава гледахме на кариерата на военен: като на начин за безконфликтно решаване на някакъв житейски проблем – на основния житейски проблем – за смисъла на живота.

Татяна Ваксберг: Как можем да видим нещо „безконфликтно“ в най-конфликтната професия на света – тази на военен?

Румен Петров: На сериозно никой не смяташе, че ще отиде на война и ще се бие наистина. В реалността военните не вярваха на това, в което ги обучаваха – те не се счупваха да гледат руска телевизия, а тайно слушаха „Свободна Европа“, чудеха се как да си купят вносни стоки и да си пратят децата в чужбина, когато това стана възможно. Те бяха „службаши“, имаше такава дума. Търсеха подреден и предвидим живот. Аз самият съм си мислил, че ако ми се наложи да избирам, бих предпочел да стана военен, вместо да работя във военен завод. Как ще спя вечер, ако работя в завод, който сее смърт? Това, между другото, вярвам, че е проблем за всеки човек по света, който има това поприще. Докато военният приличаше на нещо средно между инженер и учител по физическо. Само че до Розово има военни заводи, не нещо друго. И съжалявам да го кажа, но има една много гадна възможност: оръжието от Розово да е изпратено в Сирия.

Татяна Ваксберг: Не знаем това, но не е невъзможно. Вече има една война, в която участва българско оръжие – от завода в Червен бряг. Било е изпратено на режима в Судан точно по време на конфликта в Дарфур, или поне това гласи решение на Плевенския съд. Но за българско оръжие, изпратено в Сирия, май не знаем нищо.

Румен Петров: Не, не знаем. Но сме длъжни да се запитаме дали няма и такъв метафизичен конфликт.

Татяна Ваксберг: Кметицата на Розово говори за селото си като за „етнически чисто“. Как да си обясним употребата на този израз от официално длъжностно лице? Възможно ли е да не знае какво говори? Или много добре знае и точно там е проблемът?

Петя Кабакчиева: Кметицата на Розово  говори, както мислят доста българи. Нашата национална идентичност се мисли етнически, а не граждански; тя се доказва през кръвта на прадеди и през исторически битки на ханове, и на българи срещу турците. Втренчването в славната история обикновено компенсира невъзможността да мислиш за бъдещето и за общия живот с всички останали, независимо от това, дали „всички останали“ ценят хановете или не. Втренчването в „етнически чисто българското“, а не в гражданска съпричастност към живота тук и сега изключва не само чужденци, но и другите етноси, живеещи в България.

Румен Петров: Етническата чистота се усвоява като модус вивенди. Същият бяс тресе Копривщица. Те се гордеят, че са „етнически чисти“, чувал съм този израз именно в този град. В същото време историята показва, че ако е имало, макар и локален геноцид в България, той е бил извършен именно в Копривщица, в Чардашкия дол, около Априлското въстание. Срещу местните цигани. Копривщенци се смятат за изконни българи, а такава сянка пада върху тази изконност. Така че Розово далеч не е уникално. Уютът на затвореността е отглеждан навсякъде. Ако се върнем на Розово обаче, можем да си обясним това, което се случи там, включително и чрез пълната липса на местно самоуправление. На София не й личи, че няма местно самоуправление, защото тя е спалнята на централната власт, нейното ложе. В София по-малко се усеща тази липса, ние сме чиновнически град. Но в малките градове и в селата веднага става ясно, че самоуправлението е закърняло и са породени по-скоро експлоататорски тип отношения с „центъра“. Ако има самоуправление, значи хората са свикнали да разчитат на съседа. В такива места различието е по-лесно приемано, защото се научаваме, че със съседите се налага постоянно да се споразумяваме. Липсата на местно самоуправление се познава и по това, че хората, „обект“ на централно управление, не са готови за среща с „другия“. Като в Розово, където тази среща се оказа схваната като непосилно изпитание, като огромна промяна. И то като промяна, която е настъпила в резултат на интервенция на държавата, на потенциалния насилник и експлоататор, в какъвто се превръща лесно всяко свръхцентрализирано управление по отношение на подвластната си периферия.

Татяна Ваксберг: Всъщност как виждате ролята на държавата в случая „Розово“? Тя носи ли някаква отговорност за изграждането на облика на бежанците като на опасни хора?

Румен Петров: Реакцията на властта беше напълно безотговорна в целия процес на пристигане на бежанците. Властите се държаха така, сякаш приемането на бежанци е нещо извън тяхната власт и се развива от само себе си. Никой от овластените публични фигури не отиде при бежанците, не предложи на никого от тях подслон, нито помощ. И не се обърна към нас, за да ни разкаже какво той вижда в тези бежанци, как говори с тях, какво мисли за преживяното от тях. Липсва разбирането, че ние имаме нужда да се идентифицираме с пример, който да следваме и който дава модел за приемане на хора. Липсва – при това напълно – езикът на солидарността. Напротив, от страна на властта бежанците бяха посрещнати с немия вопъл: „О, Боже, идват!“ Сиреч: ние не ги обичаме и не ги искаме, но се налага да ги приемем, понеже такива са условията на ЕС. Никой не каза, дори не предположи, че ние самите ще се обогатим и развием от общуването с бежанците. Това е пагубно послание, то конструира всички нас като безпомощни пред централната власт, а сирийците – като травма, вместо като възможност.

Татяна Ваксберг: Обърнахте ли внимание на наема, който сирийците са платили за къща на село? 1200 лева. В сайта имот.бг се предлагат само две къщи под наем за цялата Старозагорска област и нито една не е на село. Да не говорим за сумата.

Румен Петров: Въобще не съм си представял, че бежанците ще трябва да си платят. Тук се развива странен тип келепир. В село Розово видяхме как един човек с ланци, който участва в гоненето на сирийските бежанци, говори враждебно за човек с прякор Шашмата – това е собственикът на къщата, в която са били настанени бежанците. Това ме навежда на мисълта, че конфликтът в Розово е също и между човека с ланците и човек с други ланци. От властите се очакваше да направят сондаж, да изградят програма по промотиране на пустеещи села, да предоставят помощ на тези, които ще приемат бежанци, да насърчат приемането.

Петя Кабакчиева: Властите традиционно игнорират проблема с нагласите към „другия“ и носят огромна отговорност за това. Изследванията от край време изпращат предупредителни сигнали за опасност и тези сигнали не са чути. Данните от международното сравнително Европейско социално изследване, включващо и България, от 2006, 2009, 2011 и 2013, са красноречиви. В него има три въпроса, които достатъчно ясно сигнализират за проблем в начина, по който българите се отнасят към чужденците. Първият от тези въпроси гласи: Съгласни ли сте в България да могат да живеят хора от същата раса и етнос, дошли от чужбина? В този въпрос не са назовани конкретно банатски и бесарабски българи, но очевидно е, че въпросът препраща най-вече към тях. Е, има около 10 процента българи, които твърдо отговарят с „Да не разрешава на никого“ на този въпрос. И процентът им не се променя от 2006 до 2013 г. Тези 10 процента дори не биха се съгласили с призива „България за българите“, защото за тях би следвало да се добави още нещо: „България – за българите, родени в България“. Вторият въпрос от изследването е следният: Да се разрешава ли на хора от различна раса и етнос да живеят в България? През 2006 г. с категорично „не“ отговарят около 20 на сто, а през 2013 г. – 15.6 на сто. Тоест резултатът не е мръднал много, независимо от членството на България в ЕС и по-голямата й отвореност към света. Що се отнася до третия въпрос, той гласи: Може ли да се разрешава на хора от по-бедни държави извън Европа да се заселят тук? През 2006 г. има 23.5 на сто, които отговарят с „на никого“, през 2013 същия отговор дават  22.6 на сто. Всичко това не са данни, които могат просто да се подминат. Анализът им показва трайност на негативните нагласи към хора, идващи „отвън“. През 2009 и 2011 г. процентът на категорично неприемащите чужденците е малко по-нисък, но през 2013 отново се връща към стойностите от 2006 г. Това означава, че членството в ЕС е въвело известно притеснение спрямо отхвърлянето на чужденците или пък сме се почувствали част от един по-голям свят, не знам; но през 2013 това притеснение отпада. Защо? Защото през 2013 г. публичното говорене стана много по-пропускливо към езика на омразата и много хора започнаха да не се свенят публично да изразяват негативните си нагласи към чужденците – потенциални заселници у нас. Бежанците започнаха публично да се наричат с други имена – „пришълци“, дори „терористи“. Това е правно и човешки недопустимо; такъв тип  говорене ражда страх и агресия. За съжаление популярни публични фигури толерират това  говорене. Това се случи в предаването на Кеворкян от 4 май: изявлението на вицепрезидента Попова, която каза, че хората от Розово не са виновни, а са виновни политиците, по същество също подкрепя този тон. Разбира се, трябва да се търсят по-дълбоките причини за неприемането на чужденците, но те са в ситуацията в нашата страна, за която не са ни виновни бежанците. Нормалната човещина изисква смяната на този публичен тон на говорене, който демонизира бежанците.

Татяна Ваксберг: А не е ли вярно, че политиците са по-виновни за случая в Розово, отколкото който и да било друг?

Петя Кабакчиева: Отговорността на политиците и медиите изисква специално разглеждане. Но жителите на Розово са хората, произвели цялата акция, и те са тези, които носят морална отговорност за нея. Част от поемането на отговорност обикновено е чувството за срам или притеснение, то е нещо нормално. Защо да не си признаят грешката? Защо да не кажат, пък макар и с условности: Добре, сигурно, вероятно, може би тези сирийци не са терористи, пък и освен това имат деца. Може би не трябваше да действаме така. Вместо това обаче оставам с впечатлението, че те не се замислят върху думите на другите. Напротив, казват така: Тия другите не ни разбират, защото ние сме народът, а те не са. А кой решава кой принадлежи към народа и кой не? Въобще е по-добре да говорим от позицията на граждани на държавата България, а не от името на колективното тяло „народ“.

Румен Петров: В тази ситуация беше пропуснато нещо основно: тя не беше разгледана като конфликт, в който може да се посредничи. Напротив, жителите на селото родиха опасната идея, че ако се обединят, ще могат да изгонят бежанците. Държаха се така, сякаш в качеството си на мнозинство изтръгват нашето имплицитно съгласие, че те са демокрацията. Направиха нещо като микрореферендум. Това е употреба на референдума, която като бумеранг го връща към нас, все едно Розово ни казва: „Нали искахте демокрация? Ето ви сега с вашите камъни по вашата глава – ние гласувахме и сме единодушно за изгонването на бежанците“. Това показва, че по своята императивност референдумът е опасен. Той дава власт на мнозинствата. В случая – власт на онова, което е квинтесенциално за типично българското: хора, които са обути, облечени, нахранени, уредени, уютни, с обещан на хоризонта кожух.

Avatar

Татяна Ваксберг

Татяна Ваксберг е журналист на свободна практика и кореспондент на Дойче веле и Радио Свобода в България. Била е кореспондент на Радио Свободна Европа в Хага и Вашингтон, отразявала е процеса срещу Слободан Милошевич и първото дело срещу червените кхмери в Камбоджа. Преводач на Варлам Шаламов и Александър Солженицин на български. Има четири награди за разследваща и аналитична журналистика.