В Европа на радикалния вот

В края на май Европейският парламент се сдоби с повече радикални и антиевропейски членове, отколкото е имал в досегашната си история. Крайнодесният Национален фронт стана първа политическа сила във Франция и спечели 24 от общо 74-те депутатски места, с които разполага страната. Точно толкова места спечели и Партията на независимостта във Великобритания, известна със своя евроскептицизъм и десен популизъм. Крайнодясната датска Народна партия спечели 4 места от общо 13-те, които има страната. Гърция излъчи представителство и от двата полюса – неонацистката „Златна зора“ изпрати в Брюксел трима депутати, а крайнолявата СИРИЗА – шестима. Общият брой мандати, които се полагат на Гърция, е 21. Екстремистката антисемитска партия „Йобик“ в Унгария спечели трима депутати, а в Германия за първи път беше избран неонацист.

Какво означава този вот? На този въпрос отговарят доцент Албена Танева, политолог, преподавател в Софийския университет, и Димитър Бечев, директор на софийския офис на Европейския съвет за външна политика.

Татяна Ваксберг: Последните избори за Европейски парламент ще се запомнят с успеха на крайните партии – на популистите, националистите, евроскептиците, отявлените противници на Европа и обикновените неонацисти. Това значи ли, че Европа е тръгнала да си преосмисля проекта или че все още може да го затвърди?

Албена Танева: Европейският съюз е проект за процес. Разбира се, че той ще минава през различни фази. Но той очевидно е измислен достатъчно добре, за да може да премине успешно през толкова много епохи след края на Втората световна война, когато всъщност е бил замислен. Минал е през ентусиазма в началото, през етапи на съпротивление, през трудностите, които поставя всекидневието, и през ерозирането и усещането за изхабеност. Сега е много по-трудно да се отстоява нуждата от консолидиране, отколкото в началото на този проект, когато още е била жива страховитата рана от Втората световна война. За онези поколения е било доста по-очевидно защо е по-добре да са заедно. Поколенията са се сменили, почти никой от хората в активна творческа възраст няма спомени от войната. Ние сме свободни от тази трагедия. Знаем за нея, но нямаме емоционалното чувство и страдание. Затова е много лесно да се назлъндисваме – използвам нарочно тази дума, защото е много саморазбираща се. Днес в цяла Европа европейците по най-различни причини се назлъндисват на това, което имат. Много лесно се фокусират върху дребнавото и дезинтеграционното, върху различни икономически неблагополучия. И нека признаем, че кризата във финансите и загубата на социален статус е прекрасна среда, в която могат да избуяват всякакви популисти. Но

ако Европа е толкова умна, колкото е стара

тя би трябвало да продължава да разбира идеите си такива, каквито ги е наследила и каквито ги е дала на целия свят. Ако това е следващата европейска фаза, значи няма страшно.

Татяна Ваксберг: Димитър Бечев също ли разглежда резултатите от изборите като фаза от един цялостен процес?

Димитър Бечев: Не мисля, че трябва да драматизираме резултатите от изборите. Повечето тревожни заглавия, в които се коментират тези резултати, всъщност се отнасят до събития в две страни: Великобритания и Франция. В други страни екстремистите и популистите не спечелиха толкова голяма подкрепа. Напротив, партии от център ляво и център дясно успяха да се закрепят в целия регион на Централна и Източна Европа, от който обикновено се очаква да е някакъв извор на екстремизма. Разбира се, Унгария е някакво изключение, но вижте България, Румъния или Полша. На второ място трябва да се спомене Италия, където лявоцентристката Демократическа партия извоюва пълна победа – такава, каква не е виждана от няколко десетилетия. В този смисъл хубаво е да гледаме на Европа диференцирано. Има и друга особеност – европейските избори по принцип имат ниска избирателна активност и за тях се мобилизират партии, които са негативно настроени. Тоест гласоподавателите на френския Национален фронт например гласуват много повече на европейски избори, отколкото на национални, защото са предизвикани от темата за правомощията на Брюксел и за загубата на националния суверенитет.

Татяна Ваксберг: Да, но Националният фронт не спечели ли малко по-рано и на едни местни избори…

Димитър Бечев: Той не ги спечели, а направи няколко пробива. Разбира се, че тенденцията за ръста на крайната десница е стряскаща, но победа на Националния фронт на местните избори все пак нямаше, колкото и сериозен да беше пробивът. Дори нещо повече, Партията на свободата на Герт Вилдерс в Нидерландия направи опит да се обедини с френския Национален фронт, да създаде нещо като асоциация, въпреки всичките различия между двете партии. Да не забравяме, че Националният фронт е по-крайна партия, независимо от всичките опити на Марин Льо Пен да изчисти имиджа й на антисемитска организация и да насочи обществения гняв към имигрантите, видяхме как Льо Пен баща с едно изказване, с един замах й връща обратно този имидж, защото при него няма дори и опити за цивилизоване. Тези две партии се опитаха да направят нечувано европейско обединение на крайнодесните и не успяха. Евроскептиците в десницата просто не искат изобщо Европа, те не искат да се обединяват, за да отстояват някакви политики в Брюксел, защото те нищо не искат от Брюксел.

Татяна Ваксберг: Казвате да не драматизираме резултатите, но повод за драматизиране има. Просто е на друго място – не в обобщените резултати за крайните партии, а в това, че тези партии напредват именно в западната част на континента…

Димитър Бечев: … и в Южна Европа. Всъщност, мисля, че там е даже по-интересно…

Татяна Ваксберг: … но в повечето страни от бившия социалистически лагер е обратното. Един от примерите е България, която отстрани на тези избори „Атака“ и НФСБ. Съгласни ли сте, че такова географско разграничение в ЕС съществува? И ако сте съгласни, то как можем да го обясним? Да не би в Източна Европа хората да са предпочели традиционните партии просто защото именно тези партии са се въоръжили с идеологията, на която обикновено са носители по-маргиналните и крайни организации?

Димитър Бечев: Да, мисля, че има разлом на Изток – Запад, макар че Унгария е изключение. Защото там виждаме възход на крайната десница. Нещо повече, десноцентристите в лицето на партия ФИДЕС се състезават за националистическия вот и втвърдяват посланията си. Но има и трета група страни – в Южна Европа. До началото на кризата там имаше проевропейски консенсус. Страните бяха изминали труден преход към демократично управление, започнал още през 70-те, и в този процес Европа беше разглеждана като двигател на промените във вътрешнополитически план. Този консенсус в момента се руши, защото от Брюксел идват изискванията за мерки за бюджетни съкращения и икономии, които директно намират отражение върху нивата на заетост. Колкото и да са сложни ходовете на кризата, един от резултатите е, че гражданите са склонни да гласуват срещу партии. Най-ярък пример е нашата южна съседка Гърция, където, въпреки всичките сложности на политическия живот, имаше проевропейски консенсус. Докато в момента ПАСОК, партия, която символизира този консенсус още от 70-те години, практически изчезна от политическата сцена. Това са процеси на спад на доверието в ЕС, чийто механизъм е до болка познат в България на национално равнище. Тук мнозинството решава, че проблемът е в националния елит, и започва да гласува срещу този елит. В Южна Европа изводът е, че брюкселският елит е част от проблема, а не част от решението. И вотът е насочен срещу този елит, схващан като компрометиран.

Татяна Ваксберг: И този негативен вот идва както отляво, така и отдясно, така ли?

Димитър Бечев: Да, именно.

Татяна Ваксберг: Тези крайни партии от левия и от десния спектър имат ли нещо общо помежду си, че да можем да ги назовем с някакъв общ термин?

Албена Танева: Те имат различни характеристики, но и една обща – те са настроени „анти“ и нямат позитивно послание. Силни са в мобилизирането върху „не“-то, но нямат после какво да предложат. Затова и не остават задълго на политическата сцена, щом постигнат представителство в институциите на държавната власт. И това е добрата новина – че тези партии

не могат да изиграят докрай ерозиращата си роля

Но мисля, че нямаме разлом между Източна и Западна Европа, за съжаление. В цяла Европа съществува проблемът с „анти“-говоренето, просто в западната част на континента това е много по-видимо, защото те тръгват от висотата на друга претенция – че са стари демокрации, в които ценностите са на толкова устойчиво ниво, че няма как да произведат ситуацията, която всъщност имаме. Именно това е особено тревожното: че либералните демокрации, които имат съответното образование и култура, могат да стигнат до ситуация като тази да подемат изкусителната вълна на омразата към чуждото, за да получат политическа популярност. Антисемитизмът, антибежанският говор, антиимигрантските послания, антибългарските и антирумънските призиви – всичко това е не само безвкусно, но и против принципите и правилата. Това са прояви като температурата – все симптоми на болест.

Татяна Ваксберг: Едни и същи неща ли мразят мразещите партии в Дания, Франция или Великобритания?

Албена Танева: Мразят според ситуацията – на едно място мразят бежанци, на друго – източноевропейци, на трето – определена част от малцинствата. Но течението е общо – това е тенденцията да се мрази по принцип. Затова е и огромна отговорност на всеки почтен и нормален човек да знае, че той не е публика на политическото, а е участник в него. Нали за това сме либерална демокрация? И още нещо по отношение на крайните партии. Гледах данните от международно сравнително изследване за това, какъв е профилът на тези крайни партии. Оценявани са според това, по какви показатели те говорят, дали проявяват антисемитизъм, антиислям, дали са против бежанците, против институциите на демокрацията, и се оказва, че всъщност те са доста нехомогенни. Само някои от тях навлизат в сферата на наистина опасното. И това, което там се прави като извод от това изследване, е, че всъщност нито една от тези политически формации няма позитивно послание. Тогава, когато успее да мобилизира подкрепа и да направи пробив, няма какво следващо да предложи. Тоест те просто си говорят, но нямат всъщност ресурс да го постигат засега от гледна точка на съществуващите правила.

Татяна Ваксберг: Вие кои бихте определили като „истински опасните“ в Европа?

Димитър Бечев: Най-опасни са най-радикалните групи. Онези, които поставят под въпрос не само Европейския съюз, но и либералната демокрация. В тази група гръцката „Златна зора“ е прекрасен пример. Както и национал-демократите в Германия, които са откровено нацистка партия и за първи път успяват да вкарат депутат в ЕП. След тях идват партии като френския Национален фронт и холандската Партия на свободата, чиито корени са в крайната, дори в неонацистката десница, но които лека-полека се опитват да се придвижат към центъра. След това се нареждат партии, които по принцип не са против либералната демокрация във вътрешнополитически план, но са против даването на повече правомощия на Брюксел. Тук е мястото на британската Партия на независимостта на Найджъл Фарадж. С някои уговорки в тази група е може би „Алтернатива за Германия“, една партия, която се роди покрай всичките спасителни европейски планове, свързани със спасяването на икономиките на Южна Европа. След това идва ред на няколко центристки партии, които са доста важни – това е групата на реформаторите в Европейския парламент, между другото там е и Бареков с „България без цензура“. Там са събрани консервативните партии, но за тях не можем да кажем, че са против принципите на либералната демокрация, това би било некоректно спрямо тях. Бих изброил също и крайната левица, която също не е антиевропейска, просто тя възразява срещу определен тип икономическо управление в Европа. Тоест всяка една от тези партии не представлява сила сама по себе си, но заедно те имат по-голям дял – почти 200 от 750 евродепутати. Но те не са единна сила, между тях има твърде много разделителни линии и твърде много несъгласия.

Албена Танева: Независимо какви са резултатите, те са изключително сериозен симптом за това, което се случва въобще в глобалното европейско общество. Има отчуждение на най-различни прослойки във всички страни, а това отваря голямо пространство за всички, които обещават всичко. Особено защита на „родното“ от „чуждото, което е лошо“. Симптоматиката за подозрителност към другите е много важна. И ако в европейския политически елит има далновидност, той би следвало да се ангажира с послания, които са отправени към всички. В същото време има проблем и с европейското лидерство. Не е ясно доколко политическите фигури реално успяват да развълнуват с послания, а не просто да се афишират в бюрократското. Намираме се в криза, а това е чудесно време да се появят лидери. Но не лидери, които доминират над другите, а тези, които успяват да формулират послания спрямо ситуацията, в която се намираме. Друг важен проблем е свързан с това, което публиката чува. Замисляли ли сме се колко човека ни разбират? Аз съм университетски преподавател, казвам го, за да поясня защо повдигам въпроса. Имаме чудесни студенти, които идват при нас с много висок бал, някои са родени през 1995 година. Случи ми се наскоро да установя, че те не бяха чували името на основен политик от българския преход. После се оказа, че не всички познават абревиатурата на една основна политическа сила. Това е повод да се замислим не е ли е хубаво да има едно изследване у нас, от което да видим кой всъщност какво разбира, когато се говори. Да не се окаже, че в един малък кръжец хора си говорят едни на други. Това се отнася и за политиците – тях все повече ще ги слушат хора, родени през 80-те и 90-те, и все по-малко хората, които са родени през 40-те. Пък и не става дума само за политиците. Наскоро имаше прекрасна лекция на Тимоти Снайдер за употребата на историята в политиката. Това не е ново като теза, но той разви тази теза с оглед на актуалната ситуация в Украйна, в която големите фигури, големите играчи в световната политика използват незнанието на хората в областта на историята.

Татяна Ваксберг: Украйна буди уместни въпроси на фона на европейските избори. Твърде много крайнодесни националистически и популистки партии от ЕС се оказаха близки до путиновата концепция за света. Как си обяснявате това?

Димитър Бечев: Те са близки до днешната идеология на Путин, който в третия си мандат направи идеологически обрат. По-рано Путин беше силният лидер, способен да осигури една нова средна класа и високи жизнени показатели, който на чисто прагматично ниво имаше европейска подкрепа. Отворените граници и интеграцията в Европа бяха част от пакета, който той предлагаше на средния руски гражданин. Сега обаче Путин зави в една идеологическа посока, където търси идейна база на своя режим. При това я търси въз основа на образа на цивилизационния друг, който е либералната демокрация. За него тази демокрация е декадентска, тя е дала много права на малцинствата, включително и на сексуалните. Този говор резонира с идеите на най-крайната европейска десница, която също поставя под въпрос едновременно Европа и някои от постиженията на либералната демокрация. Путин и крайнодесните в Европа са в брак по сметка.

Татяна Ваксберг: Къде тук е мястото на българските популистки или националистически партии, особено на „България без цензура“, която има двама депутати в ЕП? В момента, в който водим този разговор, знаем, че партията на Бареков ще влезе в групата на консерваторите. Това е сериозна група, в нея членуват и консерваторите на британския премиер. Как ще обясните този избор?

Албена Танева: „България без цензура“ не може да намери своя идеологически профил и с това вече влезе в анекдотите. Оттам говорят за народна република с монарх и за задължителна казарма с либерални идеи. В тази партия има и политически дейци, известни с екстремистки и хейтърски послания. Тази формация няма своя физиономия, тя играе комплексната роля на различния – като онези ситуационни политически формации, които винаги си имат определен процент публика, щом предлагат нещо екзотично. И няма значение дали се казват Жорж Ганчев или Светльо Витков. От друга страна, не бива да се успокояваме с това, че „Атака“ и НФСБ не са влезли в ЕП, защото тяхната публика винаги ще намери свои представители. И това ще се прояви на следващите парламентарни избори, безусловно.

Татяна Ваксберг: Споделяте ли тезата, че тази публика вече е намерила заместител на крайните партии в лицето на „България без цензура“?

Албена Танева: Да, макар и публиката да не е буквално същата.

Татяна Ваксберг: Един от двата европейски депутати на „България без цензура“ е Ангел Джамбазки от ВМРО. На миналите избори ВМРО се яви с една брошура, в която твърдяха, че се борят с циганската раждаемост, и предлагат мерки за нейното ограничаване. Как да си обясним, че изразител на такива намерения би могъл да се озове в една група с британските консерватори?

Димитър Бечев: „България без цензура“ за мене е една форма на мекия евроскептизицъм. Ако твърдият евроскептицизъм загуби в лицето на „Атака“ и НФСБ, то мекият евроскептицизъм е този, който почива върху идеята, че България е третирана недостойно. Нали имаше и лозунг: „България заслужава повече“. В лицето на „България без цензура“ това набра скорост и видяхме, че настъпи обрат. Нека си спомним, че популизмът на Бареков беше – парадоксално – проевропейски. Той виждаше проблема в София и в българските елити, които са превзели институциите. Казваше, че защитава малкия човек, който е жертва на системата, и виждаше решението в Брюксел. Това е популизъм от поколението на ГЕРБ. Сега обаче при Бареков виждаме популизъм, който приравнява говоренето срещу националните елити с говоренето срещу Брюксел, и твърди, че всъщност става дума за един заговор между управляващите тук и там.

Татяна Ваксберг: В момента се извършва проучване на парите, които „България без цензура“ е платила с неясно откъде взети пари на огромен брой наблюдатели, заподозрени, че всъщност са участвали в нерегламентирано общуване с избиратели. Няма ли опасност ние интелектуално да си обясняваме идеологията на „България без цензура“, докато в действителност да става дума просто за успех, който не е от съвсем регламентираната сфера?

Димитър Бечев: Да, определено има такова разминаване. Но аз просто интерпретирам подкрепата за тях, а иначе е очевидно, че

това е генномодифициран проект

както го наричат някои. Има един лидер, има финансов ресурс зад него, има медийна подкрепа, забърква се една микстура, която трябва да даде резултат и очевидно дава, защото при ниска избирателна активност гласовете са достъпни. Само че има и друго: една част от избирателите автентично търсят новия месия. И това, което е интересно, е защо новият месия решава да вкара именно такива послания. Те, разбира се, няма да са устойчиви във времето, защото хамелеонското в цялата формация е много силно.

Албена Танева: Те действително отиват в коалиция с всички, но посланията, които отправят във времето, не са еднакви. Можем да проследим тенденция към все по-отчетливо „анти“-говорене. Ще дойдат парламентарните избори, и те ще се опитат да използват своето европейско амплоа, за да могат да отправят още по-крайни деструктивни послания, които разграждат социалната тъкан.

Димитър Бечев: Между другото, като говорим за хора като Джамбазки, би било интересно как те се позиционират спрямо другите крайнодесни партии. Това е един доста конкурентен сегмент, там са гласовете на около 1/10 от гласуващите, пък има много играчи, които се състезават на една и съща писта. ВМРО винаги са считали себе си за по-интелектуални играчи, такъв е и образът на привърженика на ВМРО – на човек, който чете книжки. Докато „атакаджията“ е по-импулсивен и човек, който, образно казано, се чувства прецакан от съдбата.

Татяна Ваксберг: А какъв е образът на НФСБ? Те още не са били под силен прожектор, може би не е ясно.

Димитър Бечев: Ами не знам, сигурно можем да го опишем като зрител на Скат. На мен ми се струва, че той е по-умерен от „атакаджията“, но всъщност за това няма социологически данни, интересна тема. Както казва един мой колега, национализмът е универсална програма, на която върви всякакъв софтуер.

Avatar

Татяна Ваксберг

Татяна Ваксберг е журналист на свободна практика и кореспондент на Дойче веле и Радио Свобода в България. Била е кореспондент на Радио Свободна Европа в Хага и Вашингтон, отразявала е процеса срещу Слободан Милошевич и първото дело срещу червените кхмери в Камбоджа. Преводач на Варлам Шаламов и Александър Солженицин на български. Има четири награди за разследваща и аналитична журналистика.