Вечната младост на Наказателния кодекс

Наказателният кодекс надали е от най-увлекателните четива на света, но в България му е придадена загадъчност почти като за роман на Агата Кристи. Вземете ли в ръце последните му десетина версии, може да откарате и до сутринта без да разберете кой е убиецът.

Ето последния случай: 4 години ГЕРБ безпричинно преправя Наказателния кодекс, като накрая наема експерти, които да преправят преправеното – толкова кошмарни изглеждат първоначалните изменения. С идването на новото правителство министър Златанова внася наново излишно преправения кодекс, само че отгоре на всичкото избира най-първата му редакция (обозначена като „кошмарна“). Месец-два тя защитава незащитимото, без да може да обясни защо поне не ползва поправената версия на проекта, без който страната и без това може. Свиква се ново експертно обсъждане, а после и още едно, което се проведе във вторник. Министърката обяви резултата: гилдията е против промените, смята, че старият кодекс си работи достатъчно добре и няма нужда от нов.

Основният проблем в този сюжет дори не е разхищението на експертна енергия в 4 години абсурдно обсъждане, а в това, че зад цялото усилие не може да се види мотив. Ако не броим тези два вечни мотива, разбира се – корист и замитане на следи. Тоест пари за написването на нов кодекс и хвърлянето на прах в очите на Брюксел, че администрацията е наистина загрижена за това, че съдебната система не работи. Една медия беше преброила, че Наказателният кодекс е преправян 90 пъти, всеки път включително и с този аргумент: че е остарял. В много случаи това е така, особено ако става дума за престъпления чрез нови технологии. Но в българския сюжет по-често се преследва друг ефект – как да се осуети преследването дори и на прастари престъпления. Единственият плюс, с който Наказателният кодекс е снадбен от законодателя, е неговата напълно самоцелна вечна младост.

Колкото до това, че новият проект за Наказателен кодекс е преминал в обсъждане на абсурдни тези, ето най-разпространения пример: в първоначалния текст беше вписано наказание до 8 години затвор за хора, които работят за „организации под чужд контрол“ „във вреда на Републиката“. Нито един от термините не беше пояснен, така че произволът в търсенето на отговорност беше гарантиран. Потенциални засегнати от тези текстове щяха да бъдат и неправителствени организации, които за „чужди организации“ правят доклади за неспазването на човешките права в България – факти, които със сигурност могат да минат за „вредни“ за имиджа на Републиката. Текстове от този род би следвало да си останат в историята като илюстрации на мрачни епохи със Сталинов или Путинов полъх, а не да възкръсват в страна от ЕС, където десетки сериозни хора да ги сметнат за достойни за обсъждане.

Под „сериозни“ хора се имат предвид формалните белези на сериозността. Твърди се, че въпросният текст, както и други със същия дъх, са дело на професор Александър Стойнов – преподавател на стотици студенти по право, който се прочу със схващането си, че смъртното наказание е добро, защото е евтино. Но докато Българският хелзинкски комитет призоваваше за оттеглянето му от всякакви смислени обсъждания, се оказа, че Стойнов си е направо председател на въпросната комисия за нов кодекс.

В скандалния първоначален проект беше вписано и следното: до година затвор за снимане на лице без негово съгласие (предложението се прочу като текст „срещу правото на информация“ и като текст, инкриминиращ снимането на митинги и шествия). Друг член обявяваше за престъпление разпространението на служебна информация от обикновени граждани, действащи без умисъл.

Накратко, от първата година на управлението на ГЕРБ до вчера, 24 юни 2014, експертната енергия в правозащитната общност е била принудително насочена към следните излишни занимания: да се бори със самозваната експертност на юрист, преди да установи, че юристът е поставен за главен ръководител на експертите и, съответно, той е определителят на експертността; да проведе седмици наред в аргументирането на априори аргументирани за демокрациите тези – например на тази, че узаконяването на съдебния произвол е неприемливо; да отбележи частичен успех във въпросните битки, преди да научи, че битките не се броят изобщо за проведени, а текстът е вкаран в първоначалния си вид; да участва в лични срещи, професионални обсъждания, лобиране на вътрешно и международно ниво, убеждаване по коридорите и от трибуните, че цялото начинание е излишно още преди да е станало вредно. И накрая да научат – дали с облекчение? – че министърът приема тази аргументация и оттегля проекта. Глуха новина, изтикана на заден план от новините за други неприродни бедствия в страната.

Avatar

Татяна Ваксберг

Татяна Ваксберг е журналист на свободна практика и кореспондент на Дойче веле и Радио Свобода в България. Била е кореспондент на Радио Свободна Европа в Хага и Вашингтон, отразявала е процеса срещу Слободан Милошевич и първото дело срещу червените кхмери в Камбоджа. Преводач на Варлам Шаламов и Александър Солженицин на български. Има четири награди за разследваща и аналитична журналистика.