Велислав Величков: бунтът за истинската справедливост предстои

Велислав Величков е адвокат, бивш народен представител. Той е ръководител на гражданското движение „Инициатива Правосъдие за всеки“, което използва възможността, който Законът за пряко участие на гражданите в управлението дава и събирайки около 5000 подписа под своите седем идеи за реформа на съдебната власт, ги внесе на 2 декември. Народните представители са задължени да ги разгледат да се произнесат за тях, дори ако не искат. Това е първия път, когато възможността за гражданска инициатива по този закон се ползва у нас докрай.

Г-н Величков, с Вас ще говорим за съдебната реформа и за Инициативата „Правосъдие за всеки“, една група за натиск, на която Вие сте председател. Накъде със съдебната реформа след промените в Конституцията, гласувани на 17 декември 2015 г.? Това истинската реформа ли е или е само упражнение, за да се харесаме на Брюксел?

Това, което беше прието на 17 декември, с едно изречение можем да го наречем „компромис в компромиса“. Пакетът от неща, които бяха предложени, се съдържаше в първия конституционен законопроект, внесен по инициатива на Министерството на правосъдието и от солидна група народни представители от управляващото мнозинство. Още когато се случи т.нар. „исторически компромис“ на 23 юли миналата година, беше ясно, че се минава на вариант „полуреформа“. В крайна сметка приетите на 17 декември са „полуреформа на полуреформата“. Затова казвам „компромис в компромиса“. Или още по-картинно да се изразя – получи се 1/3 реформа, но 1/3 от по-несъществената част от реформата. Всъщност другите 2/3, които не бяха свършени, съставляват при това най-важната, от нещата, които трябва да се свърши, за да има действителна промяна в съдебната система. И трябва да отчетем категоричния отказ на депутатите, при трета поредна реформа на съдебната система, на главата „Съдебна власт“ в Конституцията да обсъждат каквито и да е предложения, свързани със структурата, правомощията и начина на функциониране на прокуратурата, която би трябвало да гарантира ефективната държавна наказателна политика.

Този въпрос е табу.

В дискусията в „Маргиналия” от 28 януари бившият министър на правосъдието Христо Иванов казва, че се наблюдава една боязън сред депутатите да обсъждат този въпрос, и е нарекъл гласувалите 204 души за разделението на колегиите, в което в крайна сметка пак бяха обслужени интересите на Прокуратурата, „парламентарно крило на Прокуратурата“. Много е жалко, но най-вече опасно за българския парламентаризъм, ако Прокуратурата си има парламентарно крило или фракция. Всъщност, както един колега уж на шега казваше, тя не е просто парламентарна партия, тя е управляващото мнозинство във всяко Народно събрание, когато стане въпрос за съдебната система. А това не е добре; и то ясно се вижда от гражданите, тъй като системните проблеми на правосъдието у нас и на и на този модел на държавното обвинение много ясно избиха през последния месец и предизвикаха бунтове, недоволства в някои градове, където години наред не се е действало и хората мислят, че съдебната система не си върши работата. Но всъщност точно Прокуратурата не е действала, защото последните прояви на разни местни бабаити „герои“ съвсем не са им първите изцепки – нито в Галиче при Ценко Чоков, нито в Стрелча и Пазарджик при Иван Евстатиев. Но досега Прокуратурата е бездействала. В момента тя се опитва да играе представлението „Действаме активно“, с което обаче предизвиква по-друг тип резултати, защото някои неща може да не издържат в съда.

Положението е трагикомично. Прокуратурата измени обвинението на двамата братя от Враца само за да се хареса на публиката, без никакви нови доказателства, че те наистина са убийците на 18-годишния Тодор.

Не мога да коментирам по същество, защото не познавам в детайли случая, но той е особено показателен за т.нар. „методическо ръководство“ от страна на вишестоящите прокурори, то е заложено в Конституцията и ние искаме да бъде премахнато. Само за няколко часа в резултат на качващото се буквално всяка минута обществено недоволство – справедлив граждански гняв във Враца, където, забележете, кметът каза „мен ме изнудват да плащам „данък спокойствие“. Тава казва кметът, а какво да говорим за останалите! Прокуратурата изпрати бригада от седем души от Върховна касационна прокуратура и обвинението бе сменено от най-лекото възможно в най-тежкото възможно. И никакви нови доказателства или нови обстоятелства по делото няма в момента на преквалификацията на обвинението. Така ние за пръв път видяхме толкова натуралистично как се проявява „методическото ръководство“. С други думи, Прокуратурата, водена от градуса на обществените настроения, може да мине от най-леко към най-тежко обвинение, без да има необходимите предпоставки за това. Представете си колко много пъти се е правело така в други случаи!

Случвало се, със сигурност, многократно и друго – преформулиране на обвинението от тежко в леко.

Да, най-вече така става, случаят във Враца е по-скоро изключение. И сме в правото си да питаме – къде отива компетентността, къде отива вътрешното убеждение? Какво става с прогласената от закона „оперативна самостоятелност“ на компетентния прокурор, след като идват някакви хора от София и за броени часове го задължават да преквалифицира обвинение?

А с този остър завой на 180 градуса не се ли подкопава самата възможност съдът да е безпристрастен и процесът да е справедлив?

Много е опасно, ако Прокуратурата се държи като омбудсман или като обществен защитник на групи. Не й е това работата, тя трябва да прилага смисъла и буквата на закона. А прокурорите трябва да си правят заключенията само въз основа на доказателствата, които се намират в преписката и според вътрешното си убеждение, а не според това кой им диктува по телефона или кой им вика под прозорците. Това би било много опасно. Точно този случай показа колко е недомислено това нещо с „методическото ръководство“ на Главния прокурор на дейността на всички по-долни прокурори, защото за много случаи обществото не знае почти нищо колко пъти намесата на по-горния прокурор е била към олекотяване на обвинението, а не към утежняване, или дори към прекратяване на предварителното производство. Това обяснява липсата на наказателно преследване на множество тежки престъпления срещу личността, имуществото, както случаи на корупция, които бяха извършени у нас през последните 25 години, но не бяха наказани. И точно с това отказаха да се занимават депутатите. Те отказаха да обсъждат „методическото ръководство“, прекалено дългия мандат на Главния прокурор от 7 години, в които, независимо от това как изпълнява задълженията си, той е бетониран на поста си. Те отказват да обсъждат безконтролността и безотчетността му. Те свенливо записаха в приетите промени, че той, ако реши, т.е. ако сам поиска, може да внася и допълнителни доклади в Парламента. Но Народното събрание не може да го задържи, не може да го извика! Всъщност с това то не може да контролира начина, по който се води наказателната политика у нас. Но нали България е република с парламентарно управление? Така че най-властната и най-недосегаемата фигура у нас е тази на Главния прокурор; и така е вече повече от 20 години. Ала това е мощен лост за политическо влияние!

И все пак, не можем ли да кажем, че промените в Конституцията са, макар и малка, крачка напред?

Да, крачката напред е разделянето на ВСС на две колегии. Най-големият порок в работата на този орган беше, че прокурори, които са страна в процеса, също като адвокатите, кадруваха съдиите – участваха в назначенията на административните ръководители на съдилищата, атестираха ги, дисциплинарно ги наказваха. Така едната от страните в процеса, чрез участието си в тези решения и мерки, влияеше върху независимия съд, който трябва да отсъди безпристрастно дали е право обвинението или пък това е защитата. Как съдията ще отсъди безпристрастно, ако го е страх, че кариерата му зависи от прокурорите? По същата логика би трябвало да зависи и от адвоката, но, както знаем, не зависи! Но и това беше половинчата крачка, защото случилото се при гласуването, беше обратното на препоръките на Венецианската комисия. Не се осигури мнозинство на съдиите, избрани от съдии, в съдийската колегия. Промените в парламентарните квоти се случиха така, че в прокурорската квота остана надмощието на прокурорите спрямо излъчените от Парламента хора. И там всичко ще зависи само и единствено от Главния прокурор – без никакво значение дали е Цацаров или друг. А в съдийската колегия, след промените броят на избраните от Парламента и на тези, избрани от самите съдии, се изравни – 6:6. При това положение политическото влияние на партиите върху съдийската колегия, макар че сега вече избраниците на Парламента се избират с 2/3 мнозинство, става възможно партиите да влияят върху решенията на независимата съдийска колегия. Това е абсолютно недопустимо.

Но и досега беше същото – Парламентът избираше 11 члена от 25 членния ВСС, съдии, прокурори и следователи избираха други 11, а към тях се прибавяха „тримата големи“ – Гл. прокурор, председателите на Върховния касационен съд (ВКС) и на Върховния административен съд (ВАС).

Това се запази в съдийската колегия, там се прожектира „малко кино в голямото“. Не се реши проблемът с политическото влияние върху независимия съд, там нещата останаха същите, но се бетонира властта на Главния прокурор. Тази крачка беше замислена като голяма напред, но в действителност се превърна в две малки назад – между първо и второ четене. Друга важна подробност е въпросът за явното гласуване във ВСС. Всички се бият в гърдите как той отсега нататък ще гласува явно. Това просто не е вярно. Депутатите отмениха тайното гласуване, без да запишат явното в Конституцията, оставиха това за промените в закона за съдебната власт. Вероятно ще го запишат в този закон. Но също така е и много вероятно, в следващ парламент, когато мнозинството е друго, това да бъде отменено. За това се иска просто мнозинство и не от всички депутати, а само от присъстващите, става и с 62 гласа!

В два от петте големи скандала във ВСС след промените в Конституцията, той – при отменено тайно гласуване,  реши нещата точно с него!

Тайни бяха гласуванията по две ключови кадрови решения – за смяната на Соня Найденова като говорител на ВСС и за повторното неизбиране на Нели Куцкова за председател на Софийския апелативен съд.

Сега ВСС прави така – когато нещо е безспорно, гласува явно, когато нещо трябва да се крие – гласува тайно.

Третото нещо, което сътвори Парламентът, сега се мъчат да се измъкнат от този гаф, е, че с преходните и заключителни разпоредби към Закона за промяна на Конституцията, вкарани в най-последния момент, минути преди второто четене в Конституционната комисия, беше записано, че сегашният ВСС трябва да изкара мандата си. С това НС бетонира този състав на ВСС и опорочи собствената си воля да разпредели хората от парламентарната квота в двете колегии и остави този ВСС да свърши сам тази работа! Дано не се окажа прав в прогнозата си, че ще стане по много скандален начин и една част от т.нар. „гнили ябълки“ във ВСС ще бъдат пратени в съдийската колегия, за да блокират работата й, а една част от свестните от прокурорската част ще бъдат пратени в тези, които ще посочи по същество Главният прокурор, и така ще имаме две блокирани колегии. Парламентът не си остави вратичка, за да може да реагира на това, защото няма сега критерии и правила по какъв начин сегашната парламентарна квота да бъде разпределена между двете колегии.

Нашият разговор се води един ден след огласяването на мониторинговия доклад на Европейската комисия и два дни след безпрецедентния призив на ГЕРБ и на остатъчния РБ ВСС да си подаде оставката. Какво е мнението Ви за доклада и за тази трагикомична история с призива за подаване на оставка?

Призивът ВСС сам да си подаде оставката е малко като туристът на върха на планината, който е много самотен и вика и чака да чуе собственото си ехо и да се възхити от силата на гласа си. Беше съвършено ясно, че никакъв ефект не е възможно да произведе този призив. Ясно беше, че това е неконституционно и наистина е намеса на една власт в работата на независимата друга. Очевидно беше, че и правителството няма да го подкрепи, а ВСС ще може изведнъж да покаже  силно единство по въпроса „не ни се бъркайте в работата“. И това само седмица, след като той стана на крака, за да посрещне премиера, който влезе неканен, нахълта почти с взлом на заседанието на висшия съдебен орган! Този ход беше изигран, за да се бетонира ВСС с тази декларация за независимост, която беше подкрепена и от бунтарите в него. Втората цел е да се опитат да „измият“ срама от себе си и да свалят отговорността родните парламентаристи. И аз бих питал всички тези депутати от ГЕРБ и от РБ начело с председателя на Конституционната комисия Димитър Лазаров: „Вие всичките тези неща, заради които искате оставка, чак сега ли ти видяхте? А не когато преди месец и половина сами записахте в промените в Конституцията, че този ВСС остава до края на мандата си. Прогледнахте чак когато един есемес тръгна да кръстосва между „Дондуков“ № 2 и сградата на ВСС и Борисов ви чукна по масата!“ Тази декларация беше театър, тя не търсеше и не постигна никакъв реален ефект. Но тя имаше и трета цел – да се измести дебата за Прокуратурата, т.е. да не се споменава критиката на тази институция в доклада на ЕК – че трябва да има реформа в нея и че следва да й се направи независима проверка. Така че хубавото на това ехо от върха на планината беше, че, прескачайки през девет дерета, стигна и до Брюксел, и оттам сега един други „туристи“ ще дойдат с раниците, пълни с „експертна помощ“, да ни помогнат за реформата в Прокуратурата. Така че – когато гръм удари, как ехото заглъхва, ако цитираме Яворов. Но аз ще кажа, че ехото няма да заглъхне скоро!

Драмата с промените в Конституцията трае вече цяла година – от приемането с голямо мнозинство от НС на една стратегия, която депутатите явно мислеха, че ще си остане само на книга, до „историческия компромис“ и след него. Но в нея се намеси нов играч – гражданското движение „Инициатива Правосъдие за всеки“, нещо съвсем ново на нашия обществено-политически хоризонт – опит за ползване на предвидена в закон форма за граждански натиск. Това, заедно с назряващия бунт сред най-свестната част на магистратурата, са съвсем нови неща.

Какво тази най-активна част на гражданското общество мисли да прави, ако, както е вероятно, НС по същество отхвърли седемте ви идеи чрез някакви формално и нищо не значещо решение, когато след около месец трябва да ги разгледа?

НС се вкарва в един доста неприятен за него коловоз по седемте ни предложения, които бяха внесени официално в НС на 2 декември миналата година с подписка от 5000 граждани. Ние чрез депутати вкарахме 6 от 7-те предложения в пленарна зала за обсъждане, дадохме на депутати възможност да ги обсъдят по същество между първото и второто четене на проекта за промени в Конституцията, да преценят кое според тях е правилно и полезно и кое – не. Можеха да ги приемат или отхвърлят, да ги изменят, да направят други предложения. Но те предпочетоха да кажат, че нашите предложения не са в обхвата на приетия на първо четене законопроект, поради което няма да ги разглеждат по същество. Те по процедурни съображения отхвърлиха пет от шестте предложения, въобще не ги обсъдиха. Но така те попаднаха в хипотезата на самия закон за пряко участие на гражданите в управлението, съгласно който в тримесечен срок са длъжни вече да ги разгледат по същество и да се произнесат по тях. Цачева разпредели подписката ни в две от комисиите – Правната и тази за взаимодействието с гражданското общество. Днес[1] имаше Обществен съвет, помощен орган на втората комисия и той единодушно препоръча на комисията да разгледа и подкрепи нашите идеи. Предстоят официални заседания и на двете комисии. Депутатите трябва да видят как да изпълнят закона. Те най-вероятно ще се опитат да отклонят тези предложения, вероятно ще намерят процедурни причини и най-вероятната е, че трябва да се намерят 60 депутати да инициират конституционен законопроект, но от друга страна законът ги задължава да ги разгледат по същество и да излязат с мерки, за които да информират обществеността. И сега те се намират в много разкрачено положение – как хем да отклонят идеите, хем да изпълнят закона. Но ние нашите права ще си ги търсим докрай, защото представляваме и тези 5000 души, които са се подписали.

Ако имаше повече време, щяха да бъдат много повече.

Това беше за два месеца подписка, и то само в пет града. Комисиите трябва да се произнесат, а въпросът трябва да се обсъди и в пленарна зала според нас.

Но тук има и огромен шанс за нас – т.е. депутатите да изпълнят препоръките на Венецианската комисия. Те казват: ние искаме европейското наблюдение да спре. И ние искаме същото – девет години наблюдение стигат. Ако приемат идеите ни, ще спре. То е като копаенето на нивата – приключваш с копаенето, когато изкопаеш дупката. Така е и при нас – трябва да се приключи с проблема, за да няма повече наблюдение. Ние сме им дали шанс. Европейската комисия иска реформа в прокуратурата, ние я предлагаме, иска независим орган за разследване на корупцията, ние предлагаме специален заместник главен прокурор за корупцията. Ако искат. Ако не искат, след година ще водим същия разговор – колко сме онеправдани, че мониторингът продължава. Но с една голяма разлика – Румъния ще излезе от наблюдението, а ние ще останем. Така че депутатите могат да покажат имат ли политическа воля за продължаване на съдебната реформа или не. За това ги призова и заместник председателят на ЕК Тимерманс във вчерашното си интервю.

Скептик съм. Мисля, че нямат, за съжаление. И в тази връзка – един последен въпрос. Кой и защо е против радикалната съдебна реформа?

Противник на реформата е всеки, който бива обслужван от статуквото. Когато участваш в него, когато си част от сделките, когато получаваш влияние, постове заради статуквото, ти няма да искаш да го изменяш. Когато, да се изразя така, се намираш в петзвездния хотел, едва ли ще отидеш в наколното жилище отсреща, за да видиш как живеят хората там и да прецениш дали ще ти хареса. Така че всички тези, които се намират в плен на лични облаги, на зависимости, на страх или на обикновен кариеризъм, които не искат Прокуратурата да им бъде враг, а приятел, които обичат да кадруват в съдебната система по „втория начин“, са противници на реформата. За съжаление, техният брой в Народното събрание главоломно нараства през последните години, за да стигне в момента до едно парламентарно крило от около 200 депутати от всички 240. В парламентарната република Народното събрание доброволно е ограничило властта си в полза на Прокуратурата. И може би затова бившият министър на правосъдието каза, че усещането е, че живеем в прокурорска, а не парламентарна република. Ако депутатите не осъзнаят сериозността на ситуацията, рискуват да се сблъскат с много по-остра обществена реакция, когато дефектите, които произвежда съдебната система, станат нетърпими. Защото у нас бунтът за истинската справедливост все още не се случил. Той предстои.

[1] Интервюто е взето на 28 януари.

 

Въпросите зададе Емил Коен

 

 

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.