Венелин Стойчев: Образователната “система” се е разпаднала

Д-р Венелин Стойчев е социолог и член на екипа на проект “Да отгледаш ксенофоб – застъпническа кампания за толерантно образование”. В момента е председател на Управителния съвет на сдружение “Политологичен център”.

Вени, с Юлиан Борисов проведохте изследване сред деца за това, как те възприемат учебниците си и образованието си, какви са нагласите им към дискриминацията и толерантността. Кое от реакциите на децата най-много те учуди?

Бях изумен от чувствителността на децата! Действително не можех да допусна колко много неща те виждат в една картинка! Колко смисъл намират в няколко реда текст! Имам предвид не само умението да забелязват детайли. Но в нашите обсъждания (с деца от първи до четвърти клас) веднага се включваше въображение, асоциации, спомени, мечти… Това ме убеди каква огромна, ама действително огромна отговорност носят на плещите си всички, които са ангажирани с развитието на децата – учители, родители, художници, автори на текстове, дезайнери… На тази възраст децата все още не са се научили да изключват себе си от реалността и преживяванията им са изключително интензивни – имаше деца, които споделяха, че сънуват кошмари, а други – че се страхуват да разгърнат някакъв учебник, заради нещо вътре, което ги е уплашило… Историята на Пипи, чийто кон не се побира на листа, не е метафора – нашите срещи с ученици ме убедиха, че във възприятията на децата учебникът действително е портал, от който непрекъснато чудновати създания прескачат и продължават да въздействат на отсамния свят. Възрастните май сме загубили вече това умение така интензивно да преживяваме реалността… Вероятно бледа утеха е да отидем на 3D кино…

Второто нещо, което ме учуди, за което не бях подготвен, беше грандиозното разминаване между „академичните” постижения и интелигентността на много от децата, с които се срещнахме в рамките на проекта. Имам предвид най-вече деца от ромски произход или от групата на т.нар. „проблемни деца”, от които много учители просто вдигат ръце, защото са хиперактивни, имат дислексия или проблем с дисциплината. Бях потресен, когато след изключително интересни разговори с едни изумително будни деца, на които им светеха очичките и които бяха изпълнени с любопитство, установявах, че някои от тези деца – вече в трети и четвърти клас – не умеят да си напишат имената в списъка или да прочетат какво точно трябва да попълнят! Опасявам се, че хвърляме бисерите си в кочината и това ще ни излезе скъпо.

В разговор с Павлина Върбанова преди време стигнахме до идеята, че би било добре учебниците да се тестват сред ученици, преди да се приемат. На последната публична дискусия в рамките на проекта „Да отгледаш ксенофоб“ и ти застъпи тази идея. Защо, според теб, това не се случва? А какво ще се промени, ако се случи?

Не се случва, защото ученикът е в центъра на образователната система само на декларативно ниво. Когато стартирахме нашата Кампания за толерантно образование, това беше един от основните ни мотиви – да изследваме как учениците от начален курс възприемат визуалното и текстово съдържание, защото вече имахме достатъчно свидетелства, че в тази сфера има проблеми. Всеки производител на битова химия и полуфабрикати тества предварително и задълбочено как целевите групи възприемат посланията му, а ние не си правим труда да се поинтересуваме как собствените ни деца, „бъдещето на нацията”, възприемат инструментите, които се очаква да ги превърнат в хора, в граждани.

Убеден съм, че въвеждането на задължителна апробация на учебниците в реална среда ще е от голяма полза за учителите, за родителите, за авторите, за художниците, за издателствата, за комисиите, които работят по програмите, защото ще им даде безценна обратна връзка.

Има ли някакъв шанс, според теб, учениците да бъдат в центъра на образованието, а не учебниците и учебното съдържание? Дали най-важният проблем на образованието ни е, че еди-кое си произведение на Ботев/Вазов/Паисий може да отпадне от задължителната програма, или да се изучава в друг клас?

В рамките на емпиричните изследвания, които проведохме по проект „Да отгледаш ксенофоб” многократно регистрирахме панически ужас – ужас от това, че младите напускат страната, че образованите напускат страната, че сме на прага на демографска катастрофа, че тук ще останат само, цитирам, „цигани, бежанци, болни и сакати” и „няма кой да ни гледа и да ни изкарва пенсиите”. Така реагират много и образовани, и заможни, и интелигентни хора. Загрижени не за децата, а за гледането и пенсиите, такива хора се вкопчват като удавник за сламка в т.нар. „българщина” и проявяват ярост към всичко, което привиждат като заплаха за „българщината” – включително и към Дефо, Юго или Балзак. Иронията е, че такова агресивно поведение е вероятно най-надеждният способ да отвратиш някого от нещо, включително и от българщината.

Проблемът е най-малко в произведенията. Проблемът е в липсата на смисъл, в липсата на логика, в липсата на връзки. Българското училище още от първи клас все още възпроизвежда дисциплинарни практики, еднопорядкови с лагера, казармата, затвора, лудницата. Навремето си това е било ефективно в казармата, защото войникът е трябвало да се откаже от търсенето на какъвто е смисъл, да се отчужди от всичко, включително от себе си, за да бъде дресиран на безропотно подчинение и пригоден за масовите армии. Ама защо още искаме да дресираме децата си на безропотно подчинение?!? Това ли целим или искаме граждани, творци, откриватели, предприемачи – свободни автори на собствения си живот? Когато като общество започнем да ценим субектността, тогава и личността на детето ще заеме своето място в центъра на образователната система. Сега ученикът е повод, публична легитимация на нелегитимни интереси…

В доклада ви с Юлиан Борисов „За училището – с обич и омерзение“ ми направи впечатление, че учители обвиняват родителите, които не работят достатъчно с децата си вкъщи, за изоставането на тези деца. Родители, от своя страна, понякога нямат време да помагат на децата си с уроците, намират учебниците за твърде сложни или самите те са без образование. Поне на теория, училището трябва да предоставя равен достъп до образование. Прехвърлянето на отговорност върху семейството е типична за българската образователна система, но не възпроизвежда ли тя социалното неравенство?

Единият проблем е, че родители с по-ниско образование не могат да подкрепят децата си, дори и да искат. В доклада ние обръщаме внимание и на друг проблем – че родители, които са с по-високо образование, които ценят знанието, се виждат принудени да съветват децата си да се държат отчуждено, „да не се връзват” на училището, на конкретни учители, на текстове в учебниците и т.н., защото децата им се чувстват засегнати, засрамени, унизени. В едно от интервютата имаме изключително остро, но аргументирано изказване, цитирам по памет – „ако ние днес ценим образованието, трябва да презираме съвременното българско училище”.

Третият проблем, върху който се спираме в доклада е този за „паралелното образователна система” – много родители директно обвиняват ръководствата на училища, че умишлено възпрепятстват ефективен образователен процес в публичното училище, защото имат икономически мотиви учениците да се записват на частни курсове по математика, езици и т.н. и да посещават частни занимални.

На четвърто място изследванията ни регистрират натиск в частни училища за отписване на ученици с по-скромни постижения, които биха изкарали по-слаби резултати на външното оценяване и това би навредило на имиджа на училището. Същевременно имаше и примери за мотивирани учители, които инвестират лични усилия и средства, за да подпомогнат талантливи деца (предимно от ромски произход), които не просто не срещат подкрепа от средата, но дори и са подложени на санкции то близките си под формата на подигравки…

Споделям всичко това, защото темата за възпроизводство на социални неравенства през образованието е сложна и действително се нуждае от много по-задълбочено изследване. Във всеки случай връзките не са така непосредствени и има специфики при различните деца.

Как се отразява българската образователна система на различните деца – по етнос, раса, религия, увреждане, тип семейство (или липса на семейство), сексуална ориентация, полова идентичност и т.н.? Как различните деца са представени в учебниците?

Няма система – това е основният въпрос. Ако мога да цитирам изключително сполучливия израз на Мария Донкова от фондация „Пайдея”, нямаме системност, а ентропия. Образователната „система” се е разпаднала – образованието се състои от образувания, които имат някакви вътрешни цели: някъде се стремят да не закрият училището, някъде предлагат добри курсове по математика, някъде училището издържа селото, някъде блестящ учител подготвя кандидат студенти за университети в чужбина, някъде директорът се опитва да го добута до пенсия и т.н., и т.н. В такава аморфна среда е възможно в училище да се случва всичко – от рекрутиране на проститутки за чужбина до подготовка на световни шампиони (нашите изследвания свидетелстват и за двете). Затова има и изумителни примери за разкошни и всеотдайни учители, които постигат невероятни резултати. Но и за обратното.

И макар да има отделни примери за приемане на „различните” деца, като общо правило нашето училище не приобщава, а по-скоро отчуждава – както „нормалните”, така и „различните”. В докладите ние цитираме мненията на много „различни” деца – с физически увреждания, от етнически малцинства, – които споделят как в училище не се чувстват на мястото си. И това започва още с първите букварчета и читанки, където различните, уязвимите, не са представени като част от „нормата” – те са анормални.

Наскоро за пореден път гръмна скандал, че ромска песен се изучава в час по музика. Защо се възприема като толкова страшно, че децата могат да научат ромска, турска и т.н. песен?

За мен това е поредният пример за медиен скандал, който няма нищо общо с образованието, а с кризите на българския национализъм. В този спор аз съм на страната на Хабермас – няма да съхраним национализма си, ако го лишим от диалог с другите, ако го затворим в епруветка, ако го хербаризираме…

Така нареченият „плагиатски скандал“ с проекта „Да отгледаш ксенофоб“ като че отблъсна доста съмишленици на каузата. Каква, накратко, е твоята позиция по случая?

Да, така е, действително отблъсна много съмишленици – на всеки пет поканени на последната ни кръгла маса четирима директно отказваха, дори не се преструваха, че ще си помислят… От друга страна, посещаемостта на сайта на проекта и на фейсбук страницата ни скочи в пъти в разгара на скандала, а журналисти непрекъснато ни звъняха по телефоните. В нашия вариант на плебисцитна публичност скандалът продава…

Това е втората организирана хейтърска атака срещу Кампанията за толерантно образование. Първата беше още в самото начало на проекта от група сайтове с нео-нацистки послания, които очевидно се бяха мобилизирали, за да противодействат на ключовата дума „толерантност”. Този път атаката е под камуфлажа на кампания за защита на авторските права.

Ще го кажа директно – най-категорично се противопоставям на плагиатството. Но тук няма плагиатство, няма никакви юридически аргументи зад обвиненията за кражба на интелектуално собственост. И мисля, че авторите на тези обвинения са напълно насяно с този факт, защото по медиите, докато ни обвиняваха, непрекъснато повтаряха, че не обвиняват, че това не е съд… Те знаеха и че не могат да изкрънкат пари от нас за ползването на техни източници, защото законът е категоричен, че за изследователски и образователни цели източниците се ползват свободно. Но пък успяха да направят добър PR на продукта си, който – макар и блестящ от издателска гледна точка – вероятно е далеч от пазарен хит.

Съгласен ли си, че ще е за доброто на проекта, ако екипът признае, че все пак има издънка? Юридически може да не става въпрос за плагиатство, но в проблемния доклад липсва прецизност и умение да се цитира. Знаем, че тук хора защитават дисертации, хабилитират се и стават професори с далеч по-нагло преписване, но в страни с по-високи академични стандарти от България такъв доклад би бил недопустим.

Да, има издънка, така е. Но категорично няма нагло преписване – ако искаш злонамерено да преписваш, ще се опиташ да скриеш източника си, а не да го цитираш 14 пъти, нали? Трябва да напомня, че този вариант на доклада е работен, чернова, която трябва да бъде завършена след публичните обсъждания на двете кръгли маси, които се проведоха през декември и януари. Действително за някои от картинките в черновата на доклада на Ани Маринова не става съвсем ясно откъде са преснимани. Затова тя ще бъде санкционирана, включително и финансово, защото е отчела редакторска работа, която предполага точно прецизиране и на цитатите, а тази работа очевидно не е в съответствие с най-високите академични стандарти. Маринова в момента работи върху доклада си и той трябва да бъде завършен до края на месеца.

Какво би искал да споделиш в това интервю, за което не съм те попитала?

За нашия екип е важно Кампанията за толерантно образование да не увехне с края на проекта. Това не е само изследователски проект, а застъпническа кампания, която искаме да прерасне в устойчиви публични политики. Затова изготвихме един апел за толерантност, адресиран към авторите и издателите на учебници, и предложения към министъра на образованието за предварителна апробация на учебниците. Търсим обществена подкрепа за тези инициативи, защото тук с малко добра воля могат да се постигнат много добри резултати: най-малкото „уязвимите”, „различните” да намерят най-сетне своето място в света на „нормалните” – първо из страниците на букварите и читанките, а после и в класната стая.

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.