Вмененият отвън комплекс за малоценност е възприеман безкритично

Гергана Дончева е родена в София. Завършила е специалностите Културология и Политология в СУ „Свети Климент Охридски” през 2002 и 2003 г. Защитава дисертация в секция „Културна история на балканските народи” към Института за балканистика, БАН през 2009 г., където работи и понастоящем като главен асистент.

Специализирала е в Института за източноевропейски и югоизточноевропейски изследвания (IOS), гр. Регенсбург, Германия и в Академията за драматични изкуства, гр. Белград, Република Сърбия.

Член на гилдия „Кинокритика” – СБФД, както и на Българската филмова академия.

Госпожо Дончева, Вашата книга-изследване „Образът на Балканите в балкански и западни филми“ поставя ключови въпроси. Твърдите, че днес легитимността на официалната версия е доста проблематична поради появата на контра-памети, които я оспорват. Кажете, какво означава днес да бъдеш българин, сърбин, румънец, французин?

Дефинирането на националната идентичност днес е твърде проблематично, защото националната общност е еволюирала в своята същност в сравнение с класическата концепция, валидна през ХІХ и ХХ в. В предишните векове е съществувала ясна връзка между територия и национална принадлежност. Към днешна дата, новите технологии допринесоха за разкъсването на взаимообвързаността между тези две понятия и „въобразената” национална общност включва индивиди, които обитават географски пространства отвъд демаркационната линия на нацията-държава. Глобализацията и мобилността допълнително усложниха картината, така че за мислещите хора е сложно и нееднозначно да дадат определение за самите себе си.

Маргиналия публикува полемични материали, свързани с травматичното ни миналото и пропагандната употреба на историческите факти през литературата и киното (вж. интервюто с Антонина Желязкова: Манипулацията “Време разделно” навършва 30 години). Бихте ли казали накратко, във вашето изследване каква е рефлексията в балканските филми за „позорното“ османско влияние в името на мечтаното повторно „завръщане в лоното на Европа“?

Не съм изследвала специално „османската тема” в балканското кино, тъй като фокусът на моето изследване са филми, заснети след 1989 г., когато историческите теми общо взето отстъпват пред съвременната проблематика: случващото се през 90-те години, т.е. войната в бивша Югославия като най-доминиращата през онова размирно десетилетие. Въпросът обаче, който винаги се появява, е, че жителите на региона са склонни да възприемат и усвояват в много по-голяма степен представата на западноевропейците за себе си, отколкото да си задават въпроси кои са всъщност те. „Завръщането в Европа” е комплексът за малоценност, вменяван отвън, който сме склонни да приемем безкритично.

Колко представен е в сръбската, македонската, румънската кинематография този почти обсесивен балкански комплекс за малоценност?

Всички балкански кинематографии в една или друга степен са белязани от този комплекс, тъй като киното откликва на формираните нагласи и очаквания за това как трябва да бъдат представяни Балканите и какво ще се хареса на фестивалните журита. През 90-те нашият полуостров беше „на мода” и много от водещите творци бяха изкушени да реализират проекти, вписвайки се в тенденцията, определяна от някои изследователи като „процес на самоекзитизиране, тоест, процес на съзнателно самопредставяне в екзотичен контекст. Става въпрос за съзнателното желание не само режисьори, но и писатели, да удовлетворяват очакванията на западните журналисти, анализатори, които продължават да ни описват по строго определен начин.

– . Тази тенденция съществува и до днес, но за щастие, не е така преобладаваща и голяма част от авторите, особено по-младите, търсят други теми и герои, за които да разказват в своите филми.

Извън изкуството, което е предмет на вашите теоретични заключения, бихте ли споделили на какво се дължи фактът, че в балканските страни е силно представено нежеланието да се признае общият османски контекст? Защо е налице тази силно изразена тенденция за етнопопулизъм, което е повод за срам и самостигматизиране, по думите на Александър Кьосев?

Мария Тодорова вече е дала отговор на този въпрос, при това далеч по-задълбочено и обосновано. Ключът към разбирането на тази неохота се корени в малките разлики, които произтичат от дългото ни съвместно съществуване в рамките на две империи, а за част от Балканите се добавя и трето историческо наследство: епохата на социализма. Като казвам „малки разлики” нямам предвид, че сме еднакви, или че регионът е някакво хомогенно културно пространство, както често изглежда, наблюдаван отдалеч. Тезата ми е, че споделяме доста общи характеристики, което едва ли е чак толкова лошо.

Говори се дори за „зона на срама“. Неизбежно ли е демонизирането на турския ни съсед, на етническия Друг? Това ли е базата за пораждането на национална идентичност?

Не, разбира се. Демонизирането – без значение дали на турския съсед или на етническия или на религиозния Друг – е удобен инструмент за национална мобилизация, но ми се иска да вярвам (колкото и наивно да звучи), че съществуват далеч по-продуктивни начини за изграждане и поддържане на националната идентичност през ХХІ век. За съжаление, в контекста на последните политически събития (бежанските потоци от Близкия изток и Северна Африка) се забелязват тенденции от страна на крайни политици в цяла Европа да употребяват за политически цели бежанския проблем.

Нека поговорим за друга важна част от вашето изследване, отново свързана с балканската култура, идентичност, менталност. Наблюдавате възход на новата популярна култура – в Гърция това е „ребетико“, в Румъния – „манале“, в бившите югославски републики „турбофолк“, в Турция – „арабеск“, а в България е „попфолк“ и „чалга“. Тези явления определят, по думите ви, „разделителни линии между интелектуалните елити и другите“. Преди седмица изключително типична и остро критична реакция пробуди сред либералните елити концертът на Слави Трифонов на стадион „Васил Левски“. На този концерт над 50 хиляди души публика възторжено аплодира певеца. Мнозина казаха, че живеем в държавата „Чалгария“. Като специалист-културолог и политолог, какво мислите конкретно за публиката ни – нали тя е про-западно ориентирана, откъде тези млади хора са толкова страстни фенове на песните на Слави Трифонов?

Текста, който включих накрая в моята книга „Homo Balcanicus: кой е той?”, е вдъхновен от изследвания по темата на Александър Кьосев – мой преподавател и учен, от когото винаги съм се възхищавала и в някакъв смисъл е провокиран от негови статии и коментари. Балканите са специално място, в което популярната култура от типа „ребетико”, „чалга”, „турбофолк” вероятно никога няма да отмре напълно. Положителното е, че част от изследователите – най-вече антрополози, културолози и музиковеди, вместо да клеймят и да изразяват погнусата си от това явление, започнаха да го анализират задълбочено. Относно въпроса ви каква е публиката на Балканите и дали е прозападно ориентирана, струва ми се, че след 1989 г. вече съществуват много публики! Те са с различни вкусове и критерии, включително има и такава, която се дистанцира от чалгата и съзнателно култивира и поддържа интересите си към по-стойностните артефакти.

 

 

Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).