Време е да започнем да говорим за това

„Време е да започнем да говорим за това“, каза блогърът Боян Юруков във Facebook точно преди една седмица. „Това“ се отнасяше към легализирането на партньорството на еднополови двойки. Поводът беше новината на „Маргиналия“ от този ден. А денят беше 1 април. „Съдът в Страсбург: България трябва да легализира еднополовото партньорство“, гласеше бомбастичното заглавие на „новината“. В нея се разказваше за перипетиите на влюбените Елена Ватрашка и Деница Гаджова в резултат на липсата на правно признаване на връзката им.

В редакцията на „Маргиналия“ хубаво се посмяхме, преди да публикуваме тази история. И бяхме силно учудени, че читателите ни, с малки изключения, я приеха съвсем не на шега (последния параграф, в която разкрихме лъжата, добавихме вечерта на 1 април). Трима ни казаха, че са проверили на сайта на Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) и не са открили информация за делото „Ватрашка срещу България“. Още двама разчетоха дребни закачки в текста. Други впоследствие споделиха, че са схванали шегата, но са решили да се включат в нея и да не я разкриват. Тази измислена история стана най-четената публикация в „Маргиналия“ за последния месец.

Сред реакциите на „новината“ имаше и изразяване не на радост, а на болка. „21 век е. Кой е в България?“, реторично попита читателка по повод на финала на историята, в който Ватрашка и Гаджова заминават за Германия, където легализират връзката си. Друг се възмути от родителите на Елена Ватрашка, които не пожелали да я посетят в болницата, защото не приемат нейната различна сексуална ориентация. Трети заговориха за правата, които еднополовите двойки в България нямат. Четвърти споменаха и правата, които и хетеросексуалните, които живеят заедно, нямат, ако не са сключили брак.

Докато наблюдавах коментарите и дискусиите по повод на първоаприлската ни шега, и на мен престана да ми е смешно. Зададох си въпроса – само на недоглеждане ли се дължи фактът, че толкова хора се „вързаха“? Надали – не се съмнявам в интелигентността на читателите на „Маргиналия“.

Заглавието на „новината“ беше умишлено нереалистично. Съдът в Страсбург, за радост на мнозина и за съжаление на някои, няма правомощия да ни казва какви закони трябва да приемем. Той може само да се произнесе, че даден закон, практика или действие е в нарушение на определени човешки права. И да осъди държавата, която позволява да се нарушават тези права, да изплати определена сума на засегнатите. Разбира се, тези подробности в България масово не се знаят. А и онези, които ги знаят, вероятно са отдали заглавието на недоглеждане от страна на редакцията.

Заглавието може да е грешно, но съдържанието на „новината“ беше в голяма степен реалистично. Елена Ватрашка и Деница Гаджова не съществуват, а ако имаше Институт за изследване на другостта „Алфред Щютц“, той по-вероятно щеше да е във Виена, откъдето е и самият социолог Афред Шютц, а не в Кьолн. Останалото обаче би могло да бъде вярно.

Читатели на „Маргиналия“ се възмущават от родителите на Елена Ватрашка. Познавам обаче участници в далеч по-драстична история. Преди години родителите на моя позната са я отвлекли за един месец само заради това, че има връзка с жена. Преди това тя и приятелката ѝ са следени от детективи и е имало смъртни заплахи по адрес на приятелката. Двете жени разказват историята тук:

А какви права имат хомосексуалните двойки в България, ако някой от тях влезе в болница? Никакви. В интерес на истината, немалко от болниците в България допускат на свиждане практически всекиго, което е огромно улеснение за хората в еднополови връзки. Единствената причина за това обаче е, че тези болници не спазват правилата и няма контрол кой влиза и кой излиза. Не става въпрос, значи, за гарантиране на права, а за неспазване на правила. Това е облекчение за много пациенти и техните близки и приятели, но и съдържа редица рискове. Ако всеки може да отиде на свиждане на всекиго, то могат и хора, които не са добронамерени към определен болен. Възможно е да изтече информация за някой пациент въпреки желанието му или това на неговите близки.

Ситуацията е по-сложна, ако трябва да се вземат решения, засягащи здравето и живота на партньора – например дали да се извърши операция. Или ако партньорът ви няма възможност да даде пръстови отпечатъци по новата система на Петър Москов, а му трябват лекарства. В тези случаи, ако не сте член на семейството, нямате никакви права. И ако болният няма близки, които да желаят да се погрижат за него (което не е рядкост, ако човек не е хетеросексуален), и вие сте с вързани ръце, и лекарите, и аптекарите.

Във филма „Ако стените можеха да говорят 2“ (If These Walls Could Talk 2) героинята на Ванеса Редгрейв прекарва цяла нощ в болницата, без да получи информация, че партньорката ѝ, с която е живяла заедно тридесет години, е починала. След това роднините на починалата партньорка, които никога не са се интересували особено от нея, изгонват героинята на Редгрейв от къщата, която е била неин дом три десетилетия. Действието се развива началото на 60-те години на миналия век в Щатите, но подобни сценарии са напълно реалистични през 21 век в България.

Това са само част от проблемите, които можете да имате, ако връзката ви няма възможност за правно признаване.

Подобни проблеми имат не само хомосексуалните двойки, а и хетеросексуалните, които живеят на семейни начала, без да са сключили брак, отбелязаха читатели на „Маргиналия“. Така е. Писала съм вече за това. Неведнъж. Дори някои да не могат да го приемат, в България, както и в останалия свят, има все повече хора, които искат да живеят заедно без брак. Било защото за тях бракът е институция, лишена от смисъл, било защото предпочитат свободата пред клетвите за вечна вярност, било поради тежките процедури, свързани с евентуална раздяла.

Но знаете ли защо в България няма закон, с който да се легализира съвместното съжителство/партньорство и за хетеросексуалните?

През 2009 година такъв закон аха-аха да бъде приет. Тогава ЛГБТ активисти се обърнаха към Комисията за защита от дискриминация с питане: ако има закон за легализиране на съвместното съжителство и той не важи за еднополовите двойки, това ще бъде ли дискриминация? Ще бъде, отсъди Комисията. И… дотук със законопроекта. Така и не беше приет.

Ето защо е прав Боян Юруков, че е време да започнем да говорим за това. Девет години след влизането на България в Европейския съюз е крайно време. И е съвсем крайно време да престанем да смесваме понятията и да не казваме „брак“ и да се позоваваме на Конституцията, когато иде реч за партньорство. Време е не само заради хомосексуалните двойки. А и защото, както става ясно, от нарушаването на правата им патят и хетеросексуалните.

Недаването на права на едно малцинство неизбежно води до ограничаване на правата и на мнозинството. По един или друг начин. И независимо дали мнозинството осъзнава това.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.