Всъщност има ли десни?

Всъщност има ли десни?

Въпросът изглежда повече от странен, особено в страна като България, в която голямата част от играчите в предизборната кампания се надпреварват по дясност. И консерватизмът, и крайнодясното се приемат като вървежни и печеливши политически идеологии.

Националистическите партии се надпреварват коя е по-патриотична и коя ще въведе по-строги мерки за бежанците и ромите. По техните стъпки върви и остатъкът от Реформаторския блок, междувременно обогатил се с партията на бившите легионери „Български демократичен форум“ и „Глас народен“ на Светльо Витков, според когото ромите трябва да бъдат пращани в трудови лагери. Новосъздадената формация около Радан Кънев „Нова република“ е с претенцията да представлява автентичното дясно. Беше време, когато Кънев се изказваше в защита на София прайд, но днес в програмата на „Нова република“ можете да прочетете мисли за Бога, позоваване на свети Августин и Тома от Аквино, предложения за Ден на знамето, Ден на ветераните (за които ни се съобщава, че са мъже, тоест ветеранки няма) и изучаване на християнска етика от четвърти клас насетне. По време на управлението на ГЕРБ – партия, която се самоидентифицира като дясноцентристка – много роми останаха без дом, понеже къщите им бяха съборени. Популяризираха се и доброволните отряди за „ловене на бежанци“. Дори левите партии, начело с БСП, експлоатират крайнодесни послания по отношение на бежанците.

Оттук погледнато, въпросът може би трябва да е по-скоро следният: а кои не са десни?

Работата е там обаче, че нароилите се десни обвиняват останалите в недясност. И ако слушаме аргументите им, всъщност десни на терена няма. С това те ми напомнят познати анархокомунисти, според които вярно е тъкмо обратното – няма ляво. Тоталитарните режими, нарекли себе си комунистически, всъщност не са леви, защото в тях има експлоатация и други злини, характерни за капитализма. Управлението на Путин също не е ляво, а клони към крайнодясно. И щедрите скандинавски социални системи не са леви, защото поощряват консуматорското общество, което е характеристика на капитализма. Изобщо – излиза, че лявото досега не се е случило, но трябва да се случи и само тогава ще има истинска, макар и не либерална, свобода.

Същото може да се каже и по отношение на десните. Обединените патриоти са обвинявани, че всъщност не са десни, защото имат агенти от Държавна сигурност в листите си и подкрепят политиката на Русия. С подкрепа на политиката на Путин се свързва и ГЕРБ. Други партии са упреквани, че не са десни, защото не са достатъчно патриотични, което ги прави „ляволиберални“ („либерален“ е актуалната обида, към която често се прикача и „ляв“ като нещо саморазбиращо се). Трети партии (или някои от същите) се възприемат като недостатъчно икономически десни, защото допускат някакви форми на държавна намеса и регулация. Четвърти пък не са достатъчно ценностно консервативни. И така нататък.

Мислейки за „липсващото дясно“, реших да направя един експеримент. Попитах контактите си във Фейсбук къде точно слагат разликата между лявото и дясното. Уточних, че лявото и дясното рядко се срещат в чист вид в реалността, затова помолих контактите си да се опитат да определят къде те лично слагат границата.

Резултатите от експеримента бяха много любопитни. В дискусията се включиха най-различни хора – от известни политолози и културолози през хора с различни политически убеждения до такива, които нямат претенции да са експерти в областта на политическите системи. Повечето ми контакти разбраха питането ми в смисъл, че не знам какво е ляво и какво е дясно и моля да ми се обясни. Затова добронамерено започнаха да ми обясняват. Някои дори ми предложиха да попълня известен тест, за да определя собствената си политическа ориентация. Обърнаха ми внимание и на пропуска, който според тях трябва да съм допуснала от незнание – че не питам и за либералното и авторитарното.

Ето някои от отговорите, които получих:

Дясното разчита на пазара, лявото – на държавата. При лявото държавата преразпределя. Добре, но тъй като известно преразпределение винаги има, кога то вече е критерий за лява политика? Тезата за ролята на държавата ми беше казана в няколко различни варианта, но основният въпрос остава – кога ролята на държавата става критерий за лявост?

Ако човек пита либертарианците, дори ако една партия допуска дори и най-малката държавна намеса (или, както те го наричат – етатизъм), тя вече не е дясна. Ала възможно ли е да има държава без никаква държавна намеса и защо самите либертарианци правят опити да си създадат държава – Либерландия?

В класическия марксизъм, казват други, „ключът от бараката“ е в отношението към средствата за производство. При лявото водеща е държавната собственост, при дясното – частната. Защо тогава обаче се говори и за „държавен капитализъм“?

Лявото е прогресивно и е за модернизация, дясното – не. Тази теза е меко казано спорна – от нея човек може да остане с впечатление, че индустриалната революция е била еманация на лявото. Теориите за модернизацията от времето на Студената война, впрочем, дотолкова идентифицират модернизацията с капитализма, че американският социолог Питър Бъргър отделя специална глава в книгата си „Капиталистическата революция“ на това, че има модернизационни процеси и в социалистическите страни.

Лявото се свързва с ценностите на човешките права, дясното – с традиционните ценности. Капитализмът обаче става възможен, оттласквайки се от традиционните ценности на консерватизма, а в социалистическите страни човешките права не са на особена почит.

Националистите са наричани (крайно-)десни, защото поставят България и етническите (хетеросексуални, нелиберални) българи над всичко и защото искат границите ни да се охраняват от всякакви „пришълци“. Но ако поставяш държавата (в случая – българската) над всичко, не се вписваш в това определение за дясно, според което то е липса на държавна намеса. Неслучайно националсоциализмът е именно социализъм.

Това е характерно и за националистите в САЩ, Европа и навсякъде, впрочем. Искайки да се ограничи миграцията, за да има работа за местните хора, те всъщност настояват за повече държавна намеса и контрол върху пазара на труда. В протекционизма няма нищо икономически дясно. Защо тогава по подразбиране смятаме, че политици като Доналд Тръмп, Тереза Мей, Марин Льо Пен и Виктор Орбан са десни?

Резултатът от експеримента ми беше, че вместо да получа конкретни варианти за отговори, се изправих пред още повече въпроси. Тогава помолих контактите си да дадат отговор на следното: ако ви попитам къде е границата между Франция и Германия, вие няма да почнете да ми обяснявате каква е разликата между двете страни. Защо тогава, когато задавам въпроса къде е границата между дясното и лявото, ми казвате каква е разликата между тях?

За да сложиш граница между две неща, първо трябва да знаеш какви са те. Границите между държавите са фиксирани, а между лявото и дясното – не, освен това варират в различните страни, отговориха мъдро приятелите ми. И добавиха, че не е без значение за какви граници между Франция и Германия питам – географски или, примерно, културни.

Накрая въпросът за критерия пак остана висящ. Културната граница между Ориента и Европа в един известен анекдот се определя спрямо това къде се пие боза – Европа започва там, където бозата свършва. Разликата между лявото и дясното обаче съвсем няма една интерпретация, границата между тях – още по-малко.

Затова да се каже, че една партия, коалиция или политика е дясна или лява, никак не е достатъчно. Още повече в посттоталитарна източноевропейска страна като България, в която понятията за ляво и дясно силно се различават от същите на Запад. Много по-важно е да се разбере какво се влага в лявото или дясното; кои са тези принципи и ценности, които ни карат да наричаме нещо ляво или дясно. Ето защо и „обединението на дясното“ не може да бъде друго, освен химера – когато зад дясното се подразбират различни неща, разпадът е въпрос на време.

Днес изборът не е между дясното и лявото, а между ценности, принципи, интереси, идеи и приоритети. В степента, в която има кой да предлага разнообразие от тях.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.