Яж, моли се и изхвърляй!

БТВ от години следи темата за изхвърлянето на храни. Преди време ни бяха убедили, че промените в Закона за храните ще спрат този процес. Даже пред камерите затвориха няколко магазина. Съвсем наскоро пък отново се върнаха към проблема, но този път с примера на спасителите – Хранителната банка, в която се събират продукти с изтичащ срок на годност, за да поемат пътя на дарителството. Ясно става, че темата за ефикасността на закона е забравена и към днешна дата репортерите не се връщат към нея. А 640-те хиляди тона храна, която се изхвърля годишно в България, стои някак твърде скромно на тоновете и тонове, попадащи в европейските кофи (разобличени в авторски немски документален филм, който е и информационният повод темата да влезе в ефир). Докато немците изхвърлят зеленчуци заради неподходящи цвят и форма, ние демонстрираме практики на обгрижване на нестандартни хлебчета, които кацат директно в банката от пещта на производителя.

Всичко това, разбира се, създава у нас чувството, че може и да сме най-бедни в ЕС, но ценим хляба и не разхищаваме храната. Дояждаме последния залък, за да не се изхвърли и за да не ни „пребори циганчето“ (не зная откъде идва тази приказка, но днес педагогическото ми признание е, че на някои деца в България този залък е закуската, обяда и вечерята… и просто…трябва да се бият за него).

Такива репортажи имат смисъл. Те ни припомнят какво правим и не трябва да правим с храната. Когато нея я няма, няма нищо – нито свобода, нито права.

И тъкмо новините свършват, заедно с напредването на множество семейни вечери, и по ефира заваляват готварски шоута.

По правило журналистиката вече е само гарнитура към съвременното телевизионното съдържание. Мощта се носи от предаванията и филмите. И макар като журналисти да ни се иска да имаме повече власт над съдържанието на човешкото съзнание, време е да признаем, че сме само щрих. Важен, но щрих на фона на всичко, което се дава по телевизора, извън новините. Затова не бива да подценяваме важната обществена функция на шоутата. Дори в риалити готварските предавания би следвало, щом изчегъртаме пласта на забавлението, да остане като послевкус посланието. Например, че трябва да уважаваме яденето и да не си играем с него (състезанието дали е игра?). Или, че не трябва да прахосваме храната, защото е грехота.

Докато се надяваме да открием такива послания, от ефира (не е важно точно кой) в кофите летят чиния след чиния сготвени манджи, защото нямат достатъчно сол, подправки или естетически вид. Сигурна съм, че скоро някой от тези готвачи, които строго се саморазправят със „за нищо не ставащите“ гозби, ще ги видим в благотворително готвене за нуждаещи се. Но в рамките на шоуто може да се поизхвърли малко храна. В крайна сметка това е просто забавление, което не бива да ни натоварва. А и винаги финалът е положителен.

След края на едночасовото псевдо-гурме иде ред на следващите новини, в които задължително се показва историята на някоя баба/леля/самотен баща/болна майка, която от месеци яде само хляб, защото друго няма. Добре, че тези разкази са разграфени за не повече от две минути и половина, защото в противен случай терапевтичният ефект от готварското шоу ще се прокъса.

Не мисля, че медиите трябва да си синхронизират посланията. В раздвоената ни реалност тяхната разнопосочност е повече от естествена. Само смятам, че ще е по-лесно за репортерите да се примолят следващия път да поснимат изхвърлените продукти от тези шоута. Ще стане нелошо покритие за числата, с които искат да ни стреснат.

Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.