“Юрнатото време” и алтернативните представи за литературата

В предишните разсъждения уж тръгнах от отечественофронтовските обединения, а, на пръв поглед парадоксално, стигнах до разделенията между „свои” и „чужди”. Това има не само обществен, в някои случаи дори битов смисъл, а попада в историята, включително и в историята на литературата.

По отношение на миналото в популярното мислене се дефинират някакви опозиции, едната се натоварва с положителен знак, за нея или добро, или нищо, а това, което се вижда като различно, сиреч „противник”, се маркира с отрицателен знак. В интерес на истината, по-сериозните академични анализи размиват подобни опозиции, но трудно ги отменят.

Конкретният повод за тези разсъждения е идеята за „двете български литератури”, активно лансирана в последно време. Знанието за това, че дихотомията е по същество Ленинова, е изтласкано в несъзнаваното, а двете литератури/култури са дефинирани по друг (наистина ли радикално друг?) начин. Например като „културата на силно ускореното (юрналото се) с оглед на идеологията време” срещу „литература на стоическата нормалност” (М. Неделчев). Извадено от контекста, това звучи несериозно, но авторът има сериозни аргументи, които отпращат към „литературната публичност”, която, разбира се, само частично се покрива с „литература”. Публичността може и да бъде разделяна според пристрастията и поведението на участниците в нея, за литературата това като че ли е много по-маловажно.

Очертаването на публичността също не е безпроблемно. По отношение на „литературата на НРБ” се разглеждат публикациите в печата, в емигрантските радиостанции, както и важни документи от дейността на писателския съюз, партийни органи на БКП, издателства и периодични издания. Би било заяждане на дребно да се зададе въпросът „Литературен фронт” и „Свободна Европа” са важни, но защо тукашните радио и телевизионни предавания (с по-голяма аудитория и от „Литературен фронт”, и от „Свободна Европа”) остават някъде в маргиналията!

Причината е техническа и тя е ясна, но в резултат картината очевидно е леко деформирана.

По-малко ясна (поне за мен) е причината, която определя акцента, който се поставя върху тукашните и съветските писателски събрания, явления, които в други литератури, доколкото въобще съществуват, рядко предизвикват такова внимание. (Освен когато са засегнати „наши” явления.) Малко парадоксално и заядливо поставен, въпросът може да се формулира и така: „Защо е съдбовно важно да знаем кой как е гласувал резолюцията за Солженицин, а не знаем и не ни е интересно какво са говорили по писателските събрания Т. Ман и У. Фокнър?”

Според един анекдот, вероятно достоверен, през 1962 г. Фокнър отклонил официална покана за на президента Джон Кенеди за вечеря с други нобелови лауреати. “Why that’s a hundred miles away. That’s a long way to go just to eat.” (Българските преводи, на които попадам, са доста свободни, а и тромави.) Дали това е проява на стоическа нормалност?

Подобни случки пораждат сюжети, стават митология. В ролята на преподавател и аз ги използвам, защото ми се струва, че те по-лесно се запомнят, а покрай тях в главите на обучаваните може да влезе и нещо друго. Но те изместват други възможни акценти в представянето на литературата от миналото.

Другият въпрос, който няма как да бъде заобиколен, е свързан с проблематичното единство на авторите, които се оказват в една група – например Л. Левчев и Сл. Хр. Караславов. Или Константин Павлов и Иван Теофилов. Значителни автори остават някъде по средата, това е нормално при всяка дихотомия. И все пак, ако не можем да намерим мястото на някои от най-големите – например Радичков – върши ли ни работа тя? Или пък писатели, които се радват на отлична публичност, независимо от промените, като поне началният тласък се дължи на принадлежност към предишната номенклатура.

Още един същностен проблем, който вероятно по-трудно се забелязва. Представителните фигури и на двата типа литературна публичност всъщност се изявяват по сходен начин, в едни и същи издания и издателства. Вярно е, пред едните има прегради, забрани и пр., пред другите вратите са широко отворени. Но и едните, и другите публикуват (или се опитват да го направят) в „Литературен фронт”, „Септември”, „Български писател” – не само контролирани от държавата, но и традиционни медии. В края на 80-те се появиха някакви относително плахи алтернативи, които, освен всичко друго, насочват към същностния въпрос – във втората половина на ХХ в. в България съществуват ли опити за други форми на достигане до публиката. Ако да, то тогава те ще са реалната друга форма на публичност. Ако не…

Друг проблем, който това деление изтласква встрани, е за алтернативните поетики и представи за литературата. Подобни конфликти, както е известно, са неизбежни, те са съществували на практика винаги. Много вероятно е да се окаже, че автори от двете страни на барикадата, от двата типа публичност, всъщност споделят едни и същи представи за литература, поетиките им са сходни (например стиховете на политическите затворниците след 1944 могат да наподобяват стихове на казионни поети, писани и преди, и след 1944). И обратно, в рамките на общността на „юрнатото време” несъмнено текат напрежения именно по отношение на поетиката. Макар и потиснати, подобни напрежения (много често фактически същите) се наблюдават и при авторите на стоическата нормалност.

Николай Аретов е автор на постоянна рубрика за литература в “Маргиналия”.

Avatar

Николай Аретов

Николай Аретов е професор в Института за литература (БАН), главен редактор на издателство „Кралица Маб” и на списание „Литературна мисъл”.