Юсуф Бабечки: В борбата за права двигател ни беше огънчето на надеждата

Юсуф Бабечки
Юсуф Бабечки

На 9 юни се очаква президентът Плевнелиев да награди с Орден за гражданска заслуга трима водачи на т.н. „майски събития от 1989 г.”, т.е. масовите протести на българските турци, жертви на така наречения „възродителен процес”. Това са Юсуф Бабечки, Мустафа Юмер и Али Орманлъ.

Днес ви предлагаме интервю с един от тях – Юсуф Бабечки.

Юсуф Бабечки е бил заместник представител на Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ) за Варненска област, а представител е била Зейнеп Ибрахимова.

Семейството на Юсуф Бабечки е изселено в Северна България от село Корница след Корнишките събития през 1973 г. Понеже отказват да си сменят имената в началото на 1985 г., той и семейството му са насилствено преместени от Толбухинско (Добричко) в село Климент, Шуменско. През юни 1985 г. той, Зейнеп Ибрахимова и други техни съмишленици правят опит да избягат от страната, като си поставят за цел да информират международната общественост за насилствената асимилационна политика на режима. Властите ги залавят и осъждат на различни срокове затвор, Юсуф Бабечки – на 2 години и 4 месеца. Освобождават го през 1987 г. След затвора семейството на Юсуф Бабечки е изселено в Михайловградско (сега Монтанско). Там той установява връзка с НДЗПЧ и става член на този нелегална тогава правозащитна организация.

На 16 януари Зейнеп Ибрахимова, Юсуф Бабечки и техни съмишленици мюсюлмани започват гладна стачка в знак на солидарност с гладната стачка на известните дисиденти Петър и Вера Манолови. В отговор на това на 3 февруари комунистическият режим експулсира от страната на Юсуф Бабечки и сестра му Вайде Бабечка.

Остава обаче съпротивителната мрежа, която създават Зейнеп Ибрахимова и Юсуф Бабечки с помощта на неколцина съмишленици. Тя взема дейно участие в организацията на т.нар. „майски събития от 1989 г.”.

След като заради дейността си през 1989 г. Юсуф Юсеинов Бабечки е изгонен от България, той живее в Турция. Днес е преподавател в Хуманитарния факултет на Анкарския университет.

Г-н Бабечки, Вие сте един от най-дългогодишните активисти на движението за права на турците в България. Бил сте нееднократно интерниран, лежал сте и в затвора. Кажете, моля, какво Ви мотивираше да бъдете така упорит и непреклонен във Вашата борба?

Разбира се, че ни мотивираха най-вече вярата в човека и убедеността в собствената ни правота, както и неизменният оптимизъм, или с други думи – огънчето на надеждата в нас, което ние се стараехме да поддържаме, въпреки причиняваните ни от режима несгоди. Животът ни в условията на тоталитарния режим, всички преживявания и перипетии, безбройните прояви на дискриминация тогава сякаш ни направиха може би до известна степен по-борбени от нормалното за човека. Вярвахме, че срещу нас и нашата същност като хора се извършват крайно неправомерни и дори абсурдни от гледна точка на разбирането за човешки права действия, и че само противопоставянето ни докрай може да покаже и докаже на извършителите безсмислието от упражняване на такъв натиск и насилия. Ние нямахме друго оръжие за борба срещу тези насилия освен упорития отказ да се примирим с незаконната смяна на имената и опитите за асимилация. От нас искаха да приемем тази асимилация, да се смирим и сведем глави, да се подчиним на волята на една върхушка, която била решила, че сме били някога „ислямизирани българи“. Мислеха си, че ще успеят и се опитваха да ни сломят било със заплахи, насилия, изтезания, принудителни изселвания, пречки, забрани, преследвания и всякакви форми на дискриминация; било със съвети от рода на „няма смисъл да се противите – срещу ръжен не се рита“.

Всъщност ние се противопоставяхме на всевъзможните натиск и репресии, водени до известна степен и от инстинкта за самосъхранение. Не искахме нищо друго освен да оцелеем и останем такива каквито всъщност сме и именно затова упорствахме. Всеки опит за налагане на противни на нашата същност неща, предизвикваше у нас нежелана за извършителите реакция, причиняваше обратни на очакванията им рефлекси. В тази връзка си спомням думите на един служител от Държавна сигурност в Михайловград (Монтана). Беше през есента на 1988 година и за пореден път ме задържаха само заради и по повод на едно посещение в дома на областния представител на Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗЧП) – Димитър Томов. Закараха ме в някакъв участък за справка и там един от служителите на ДС, който ми се стори, че не беше много добре запознат с всичко преживяно до този момент от нас, се опитваше по своему да ме сплаши с думите: „Още си в ръцете ни и ние все още имаме възможност да те мачкаме и оформяме както си искаме.“ А аз му отговорих: „Разбира се. Можете. Аз съм в ръцете ви и, ако ви скимне, можете да ме изтезавате и дори да ме унищожите физически. Но не осъзнавате ли, че от дълги години насам непрекъснато и всячески се опитвате да ме моделирате и промените моята същност в удобен за вас вид, а това, което се получава в крайна сметка, е напълно противоположно на вашите намерения и очаквания?!“

Разказах това за да подчертая мнението си, че това, което се вършеше срещу нас, всъщност ни тласкаше още повече към борбата и последвалата вече по-организирана съпротива. Тоест, ние не се бяхме родили, за да бъдем борци за справедливост, човешки права и демокрация, а донякъде не по своя воля израснахме като такива. Стигнахме до необходимостта от активно участие в тази борба в резултат от извършваните срещу нас незаконни действия. Неслучайно и най-голямото ми желание като младеж в България, готвещ се някога за кандидатстудентските изпити, беше да уча право или поне история. С чисто идеалистически разбирания се амбицирах в рамките на законите да защитавам погазваните ни по всякакъв начин граждански права или да доказвам историческите истини, които вярвах, че съвсем не са такива, каквито ги представяше тоталитарния режим със своите демагози и псевдоисторици. Но, разбира се, това в никакъв случай не можеше да се сбъдне. Защото в условията на тогавашна България желанието на един младеж от потекло на репресирани от режима да учи история, а още по-малко право, беше едва ли не пълна утопия.

Според Вас, какво мислеше, че ще постигне комунистическата власт с кампаниите по преименуването? Защо използваше толкова много насилие и жестокост?

Целта несъмнено беше асимилирането и претопяването на различните етнически групи в обществото. Политиката на асимилация в една или друга форма не се провеждаше само срещу турците, но фактът, че те представляваха най-голямата малцинствена група, предполагаше, според „идеолозите“ на тази практика, най-мащабните мерки да бъдат предприети именно срещу тях. Тази цел беше съвсем открито заявена с термина „единна нация“, който режимът изфабрикува през последните десетилетия от своето съществуване. Някога Хитлер си поставял за цел постигането на „чиста нация“, а родният ни Живков с неговия антураж си беше поставил за цел създаването на „единна нация“. Комунизмът почти по нищо не отстъпваше на фашизма. В нашето сравнително по-модерно време, макар и да нямаше газови камери от хитлеристки тип, пак имаше концентрационни лагери със саркастични наименования, като например „ТВО“ – тоест „трудово-възпитателни общежития“. Както мнозина и аз минах през един от най-известните от тях, и много добре знам що за „общежития“ бяха и какво „превъзпитание“ се целеше да се постигне по отношение на хората, въдворявани в тях, често дори без съд и присъда.

Комунистите не търпяха различното, другото, разноцветното… Те искаха да унифицират, да уеднаквят всичко в обществото, за да могат по-лесно да го контролират и управляват. Тоталитарната власт не можеше да приеме самото неподчинение. Винаги наказваше тежко и „за назидание“ и най-невинното противопоставяне, нежелание или всяко дори само неприемане на налаганото със сила. За да не се превърнел случаят в „лош пример“ за останалите. За да бъдат предотвратени всякакви опити за неподчинение и свободомислие още в зародиш. Или дори само в качеството на превантивни мерки. За да бъдеш наказван, изселван и репресиран по онова време, не беше нужно да си извършил нещо –самото несъгласие и неодобрение, или дори критиката, издигането на по-различен глас, беше считано за престъпно и много опасно противопоставяне. Комунистическите власти се страхуваха от претендиращите за правда, от обикновените хора, които не са с тях, и от евентуалността те да се надигнат и да си търсят правата. Жестокостта, с която подхождаха и се опитваха да сломят всеки, дори и най-малкия опит за отказ и съпротива, беше всъщност резултат от страха на диктаторите, че всеки един случай може да се окаже евентуално заразителен пример за останалите и току-виж масите са се надигнали и ги помели от власт.

Разкажете, моля, за подкрепата, която Вие и Вашата борба получавахте от обикновените турци, и те жертви на “възродителния процес”? В тази връзка – според Вас, защо ДС не успя да разгроми турското съпротивително движение и Вие и Вашите приятели успяхте да проведете кампанията от протести, влязла в историята под името “Майски събития” от 1989 г.?

Никога няма да забравя блясъка в очите на хората, с които разговаряхме в схлупени къщурки по селата на Делиорман. Отрупваха ни с въпроси, какво, как, кога, ама дали и т.н… Бяха зажаднели да чуят думи в своя защита, потвърждение, че са прави и че вече при назряващите нови условия ще могат да търсят правата си, да претендират за спазването им, да настояват за поправяне на грешките, допуснати от властите спрямо толкова важни и свети за тях неща. Нашата дейност с подкрепата на пробуждащата се в страната опозиция и българската емиграция в чужбина разпали у турците надеждата за спасение от тези репресии, пък било то и чрез екстрадиране от страната. Хората проявяваха интерес и с вълнение започнаха да се осмеляват и да надигат глас. За тях дори произнасянето на забранените им турски имена в емисиите на български език на западните радиостанции, като участници в „щафетните“ гладни стачки, беше голям стимул за нови прояви на пробуждащата се вътре в тях лична смелост и енергия. Хората се бяха запалили вече и предимно нощем сами се добираха до нас – тогава в Шуменското село Климент. Идваха с кола по един-двама, но водени от някой от вече познат ни човек. И често ни убеждаваха, че са се събрали някъде в някое от селата в региона и искат да чуят лично от нас информация и мнения по въпросите какво става и накъде вървят нещата. Вярвахме им, и без колебание, пак предимно нощем, по непознати за нас преки или заобиколни междуселски пътища, покрай ниви и горски пояси, тръгвахме с тях да обикаляме селата на Делиорман. Бяхме много млади, но всичко преживяно от нас, опитът и смелите ни думи вдъхваха доверие и хората ни вярваха.

При тези условия как можеше тогава „вездесъщата“ Държавна сигурност да предотврати всички толкова спонтанно и непринудено организирани сбирки, събрания и срещи на хората от зараждащата се съпротива? Как можеше, не да се разгроми, а да се направи пасивен един миролюбив народ, който всъщност се надигаше и започваше своята открита борба с едно основно желание – да се самосъхрани в своята изконна същност. Нищо не беше в състояние да спре този непрекъснато набъбващ мощен поток, защото на хората им трябваше много малко за да пламне у тях надеждата за спасение и мобилизиране на вътрешната им смелост. Разбира се, с помощта на всички инструктирани със заповеди отгоре структури на властта, служителите на Държавна сигурност предприемаха всевъзможни мерки и действия за предотвратяване на опитите за издигане на глас срещу репресиите. Но така и не успяваха, защото исторически това беше необратим процес на рухване на една дългогодишна диктаторска система, която вече беше доказала своето истинско лице и нямаше повече шанс да продължи своето съществуване.

Днешното ДПС твърди, че то е истинският наследник и продължител на линията на турската съпротива, съществувала преди 10 ноември 1989 г. Какво е Вашето мнение за това тяхно твърдение?

Че е наследник на нещо, наследник е, но на какво именно? Това е въпросът… Мисля, че ако се проследи конкретно по дати развоят на събитията и фактите се анализират с достатъчно обективен подход, няма да е толкова трудно да се установи кой какъв принос има за поставяне на началото, организирането и последвалия ход на протестите в рамките на съпротивата срещу тоталитарния комунистически режим. Рано или късно това ще се окаже предмет за по-задълбочени изследвания и от историци от по-новото поколение. Аз нямам намерение да бъда страна в някаква полемика по този въпрос, но ми се иска да отбележа, че това не е и толкова съществено. Резултатите са факт и по-задълбочените анализи биха се доближили до истината. Вярвам и в това, че в българското общество има здравомислещи интелигенти, които рано или късно ще успеят да изложат убедителни и аргументирани становища по тези въпроси.

От друга страна, нека не генерализираме, но да си признаем все пак, че има и занимаващи се с политика, които обичат да се самоизтъкват и да си присвояват определено повечко от действителните си заслуги. Това е, както се казва, „в реда на нещата“ за тях, защото, поставяйки си определени политически цели и особено прикривайки такива, свързани с лично облагодетелстване, за тях всяко възможно средство, което ги доближава до преследваните цели, е напълно допустимо. Какво да се прави! В историята винаги е имало такива, а също така и останали в дълбока сянка безименни герои. Малцина разбират ясно значението на нашия личен пример в борбата за човешки права и демокрация, както и влиянието, което оказа този пример върху мобилизирането на масите в рамките на тези протести. Но тогавашните началници на Държавна сигурност много по-ясно и недвусмислено установиха това влияние и именно затова ни екстрадираха толкова рано. Ние бяхме първите от „ислямизираните“, както тогава ни определяха държавните органи, които бяха прогонени брутално от страната по начин, който беше последна подигравка и гавра с човешките ни права.

Освен това искам да обърна внимание, че според мен, тази съпротива не беше и чак толкова систематично организирана, та да има толкова претендиращи за авторство. По-скоро тя беше до известна степен стихийна и, ако може така да се каже – импровизирана, развиваща се от само себе си и изключително бързо в зависимост от променящите се обстоятелства. Едни „падаха“, тоест биваха неутрализирани от режима чрез заплахи, задържане и екстрадиране (а дори и физическо унищожение, защото имаше и убити), но други веднага поемаха пълномощията им и продължаваха по един или друг начин да насочват хората. Това беше напълно естествен ход и никой дори не чакаше някакви директиви отнякъде, за да предприеме нещо. Бентът вече се беше отприщил. И нищо вече не беше в състояние да спре този естествен развой на събитията. Навсякъде около нас имаше и многобройни агенти на Държавна сигурност, но въпреки това тази съпротива беше и донякъде неконтролируема от тяхна гледна точка. Защото беше много бързо разрастваща се и един вид „щафетна“ съпротива, каквито бяха и първите гладни стачки. И всеки отделен участник малко или много оказа своя принос в рухването на режима. Някои изследователи отбелязват, че в тези протести са взели участие около 30 хиляди граждани от турски произход, но аз мисля, че те бяха много повече и, освен това, така наречената „голяма екскурзия“ също трябва да бъде разглеждана като един вид продължение на започналите преди това масови протести. За толкова кратко време стотици хиляди души напуснаха страната, тръгвайки към неизвестното и жертвайки толкова спестявания, имот и икономически права. Много от тях бяха заплашени и принудени от властите да сторят това, но и тези, които по собствен избор решиха да тръгнат, всъщност също бяха принудени за това от обстоятелствата. Техният личен избор също беше един вид реакция срещу натиска, извършван дотогава срещу тях. С това те също протестираха посвоему и забиха значителен брой гвоздеи в ковчега на тоталитаризма, ако може така да се каже.

Какво е според Вас, от Вашата гледна точка на човек, познаващ отлично България, българските турци и техните проблеми, но живеещ от много време вън от страната, състоянието на междуетническите отношения у нас?

От 1989-та г. живея в Турция, но от време на време посещавам България. Доколкото е възможно сред ежедневните грижи и различната проблематика на обкръжаващата ме в Турция среда, аз продължавам да проявявам интерес към живота и процесите на развитие на обществото в страната, в която съм се родил. Без да претендирам за експертно мнение, искам да изразя някои възгледи, които се надявам да се окажат полезни за тези, които ги приемат като логични.

Ще започна с убеждението си, че българските турци са изключително трудолюбиви, миролюбиви и търпеливи хора, които винаги са живели в добросъседски отношения с българите и представителите на останалите етнически групи. Турчинът по принцип е много толерантен, уравновесен и спокоен, и избухва само при особено крайни обстоятелства. Сред българските турци никога, ама никога не е имало сепаратистки или каквито и да е крайни националистически настроения. Аз не вярвам в нито едно твърдение за някакви си атентати и терористични актове, уж извършени от турци в България по време на тогавашните събития. Това бяха случаи, фабрикувани от режима, за да оправдае донякъде своите неправомерни действия и насилия пред самото българско население, значителна част от което също не одобряваше така наречения „възродителен процес“.

Смущава ме фактът, че някои кръгове в България още продължават да твърдят, че тези терористични актове са извършени от представители на турското малцинство в рамките на някакво си „национално-освободително движение“, което, ако привидно е съществувало, навярно е било рожба на самата Държавна сигурност с помощта на техните агенти по „турска линия“. Фактът, че същите използват тази лъжеинформация в рамките на политическата си пропаганда и опитите си да стабилизират своя електорат срещу друг – също така манипулиран чрез противоположни твърдения, електорат. Това не е в полза на никого. Напротив, такова изопачаване на истината е в ущърб на българското общество. Упорството в подобни неоснователни твърдения само противопоставя и разделя, а на обществото са му нужни единение, разбиране на другия и взаимно доверие. Единствената отправна точка за здравомислещите би трябвало да бъде истината и само истината, каквато и да е тя. Не би трябвало да има две лица на истината и всеки да използва само това, което му е удобно. И искам да се надявам, че един ден ще се намерят интелигенти, които да разкрият документирано и недвусмислено тази истина и да установят стоящите зад тези инсценирани според мене актове с толкова трагични последици за напълно невинни хора.

В този дух, искам да обърна внимание и на това, че все още не е потърсена отговорност от никого за извършените по време на бившия режим престъпления. Въпреки признанията за извършени грешки, въпреки извиненията, изразявани от време на време по различни поводи от страна на политиците, въпреки решението за връщане на имената, въпреки мерките за реабилитиране и отчасти обезщетяване на репресираните, въпреки демократизацията и поемането на страната по европейски път, въпреки стремежа за налагане на европейските стандарти в обществения живот – не бе направено нищо съществено за разкриване на истинските факти за извършените безброй престъпления и не бяха изправени пред съд конкретните извършители на тези престъпления. Нещо повече, забелязват се опити на някои кръгове да омаловажат броя на жертвите и пострадалите, а често и да изопачават истината с помощта на съмнителни по достоверност документи. А пътят към помирението и възстановяване на взаимното доверие в обществото, накърнено до известна степен в резултат от тези незаконни деяния, минава именно през истината. Ако истината не се знае, и най-вещите, и най-умните и мъдри представители на обществото не биха съумели да излязат с правилна рецепта за успешно лекуване на раните в общественото съзнание. За съжаление, донякъде се налага впечатлението, че това, което все пак се прави, е половинчато, недостатъчно и често навява съмнения в искреността на мотивите за извършването му. А в същото време други кръгове със съмнителни цели използват като повод това закъснение в усилията за оздравяване на етнорелигиозния климат в страната, и с примамливи обещания и изявления провокират чувствителността на хората по тези въпроси. Но въпреки всичко, като оптимист, аз продължавам да вярвам, че в България има достатъчно здравомислещи представители на интелигенцията, които рано или късно ще успеят да проправят път към истината, което пък от своя страна ще даде тласък в усилията за изграждане на здравословно развиващо се и проспериращо общество.

От друга страна, не мога да не отбележа със съжаление и факта, че някои от политическите партии използват много усилено това, което се нарича „етническа карта” в своя политически жаргон, защото смятат, че това обезпечава консолидация на избирателите им. Но всъщност резултатите в това отношение са привидни придобивки и няма да донесат полза на никого, дори и на самите тях. Честите провокиращи изявления на етническа основа, макар че в повечето случаи са без покритие, в дългосрочна перспектива могат да доведат до наслагвания в общественото съзнание, които за съжаление един ден могат да се окажат доста вредни за обществения мир в страната. Убеден съм, че ако в страната се наложат надпартийни, независими и неманипулирани, ефективно работещи структури, следящи активно хода на обезпечаването и съблюдаването на човешките права, и самото спазване на човешките права се гарантира с целенасочена държавна политика, кръговете, злоупотребяващи с „етническата карта”, ще изгубят основанията и поводите за неговото използване.

И в заключение искам да обърна внимание, че българските турци са изправени пред сериозни проблеми, част от които са предимно от икономически характер. Безработицата сред тях, в сравнение с останалите сегменти на обществото, е може би една от най-високите. Забелязват се признаци на икономическа дискриминация на етническа основа. Много граждани от турски произход остават принудени да се връщат към наложените им преди години насила български имена съвсем не защото им харесват или ги обичат. Причината за това е от напълно прагматичен характер. Използвайки временно тези имена, същите се опитват да преодолеят случаите на дискриминация, като например при постъпване на работа, частен бизнес и др. Това, че тези хора се принуждават да използват българските имена, след като преди това същите са си били възстановили родните си турски имена, няма да ги направи по-българи. А тези, които си въобразяват, че тази тенденция е от съществена полза за процеса на естествена асимилация и интегриране на другоетническите граждани, се самозалъгват. Вероятно по-значителен резултат от тази тенденция всъщност би било утвърждаването на чувството за пренебрегване, отхвърляне и дискриминиране, което пък, от своя страна, би оказвало дезинтегриращо въздействие върху обществото. Именно затова би следвало да се прилагат по-дългосрочни политики за намаляване и предотвратяване на всички форми на проявление на дискриминацията, което пък, от своя страна, ще обезпечи по-голяма устойчивост в процеса на интеграцията на обществото и съответно културното и социално-икономическо развитие на страната.

Но аз съм непоправим оптимист по натура и вярвам, че в края на краищата разумът ще надделее и в този все по-глобализиращ се свят хората ще започнат да отдават по-голямо внимание на нещата, които ги сближават, а не на тези, които ги отдалечават едни от други. Вярвам, че ще започнат да гледат повече към съвместното бъдеще на човечеството, отколкото към миналото.

Въпросите зададе: Емил Коен.

Avatar

Емил Коен

Емил Коен е социолог, журналист и правозащитник. Повече от 20 години след 1993 г. работи в различни неправителствени правозащитни организации, работил е във в. „Континент” и в Института за изследване на младежта. Има множество публикации на правозащитни теми. От 2008 до 2010 г. издава електронния бюлетин „Правата на човека във фокус”.