За Антон П. Чехов, Клинт Истууд и за други световни бъркотии

По Великден една от телевизиите излъчи хита на 90-те години „Мостовете на Медисън“. Безнадеждната любовна история на Клинт Истууд и Мерил Стрийп е заснета семпло, но щедрият талант на двамата актьори, номинирани за Оскар и „Златен глобус“, личи отвсякъде. Материалното пространство, в което се скитат душите и телата им, се изчерпва в скучна семейна къща и рехави поляни. Американският щат Айова от края на миналия век силно напомня дворянската обител от 19 век, където Сонечка копнее по вуйчо Ваня. Вероятно не всички зрители на „Мостовете на Медисън“ познават тази класика на скуката, където мечтите за дива емоция се скапват от предразсъдъци и еснафски морал. Тясно, душна стая, маса за хранене, прибори, чайник, купичка масло, купичка конфитюр, бутилки, легло. Така е у Антон Павлович Чехов и неговите „Три сестри“ или „Вишнева градина“. Някъде е неизменното легло, където мъжкото и женско тяло се скупчват, обърквайки идентичностите си. Във филма „Мостовете на Медисън“ случайно минаващият през градчето американски фотограф на Клинт Истууд среща италианската домакиня, майка на двама сърдити тийнейджъри и нищожен съпруг. Темата за избора между верността, семейството, внезапна любов от пръв поглед са познати от жестоките драми на Чехов. През руския класик Антон Павлович познаваме и въпросите, които героинята на Мерил Стрийп задава мъчително: „а сега какво ще стане с нас?“; „да избягаме някъде, където и да е!“; „да се махнем и започнем нов живот!“. Съсипаните мечти на Франческа Джонсън, предпочела да остане сред скуката на Айова, вместо да тръгне след любовта си към фотографа самотник Робърт, олицетворяват средната американската жена: католичка, емигрирала от родната Италия, за да се омъжи за американски фермер. Разводът е немислим, неизбежни и убийствени са клюките на съседите, изборът е сивото ежедневие с отглеждането на децата, пазаруването и сготвяне на яхнии. Любовта остава извън този битов контекст. Героинята на Мерил Стрийп ридае безутешно в дъждовен следобед, когато чистачките на колата за последно й позволяват да докосне с поглед отпътуващия завинаги от Айова Клинт Истууд.

За влиянието на Антон Павлович Чехов върху американската психологическа драма вероятно са изписани филмографски статии. Запазена е марката на руския писател, създал невероятни с човещината си къси разкази, пиеси като „Вишнева градина“, „Три сестри“,или „Вуйчо Ваня“. Те са фокусирани върху жената, която мечтае за живот извън мухъла на всекидневието, да търси голямата любов, докато загуби сетен дъх. Безспорен римейк на шедьоврите на Антон Павлович, „Мостовете над Медисън“ поставят обаче няколко въпроса. Единият е свързан със света като микстура от едни и същи сюжети, разказани на английски или руски език. От друга страна, въпросът за оригинала и последващите версии и интерпретации предизвиква необходимостта от нов ключ за осмисляне.

Какво от това, ако франкмасоните са дервиши, а Свети Георги не е само източноправославен светец?

Прочутият британски актьор Сър Ричард Бъртън казва: “Суфизмът е източната версия на франкмасонството“. Суфитите или дервишите, представляват мистично учение от края на 7 век, а разпространението му в Източна Европа може да бъде открито дори в България. Големият изследовател на тайните общества Федерик Хичман твърди, че Ричард Бъртън бил със сигурност „суфи“. Може и да е бил и масон, не съм сигурна. Интересно е до каква степен Изтокът и Западът си заимстват методите и духовните практики. Сарацинска Испания например е пренесла арабския си опит в културата на християнските кръстоносци. Еврейската Кабала е повлияна от дервишките методи на кодификация. Твърди се, че „Черният куб“ (Кабба), свещен за мюсюлманите в Мека, е духовен и строителен римейк на Храма на Соломон, изграден векове по-рано. Тези теми са интересували изследователи или графомани, а Умберто Еко превърна масоните, розенкройцерите и всякакви тайни братства в комерсиална литература със затихваща стойност.

Тук е мястото да отбележим, че източната художествена мисъл държи ревностно високия рейтинг на дервишкото наследство и не го продава за евтини холивудски продукции или патриотично кино. Няма как да стане масово продаваема персийската легенда за птицата Симург, превърнала автора на поемата „Парламентът на птиците“ Фаридуддин Атар в ненадминат майстор на поетичното изкуство на Изтока. Злите езици обаче казват, че Симург е първообраз на духовния гуру, извеждащ човека през долините на самопознанието, и е прецедент за справяне с вътрешните конфликти, родени от незнанието на човека. Ако е така, психоанализата на Карл Густав Юнг може само да завижда. Любопитно е да се знае, че Юнг е цитирал в знаковите си творби „Парламентът на птиците“ на суфиста Атар.

Изобщо между легендите и вярванията на източния и западния човек царят големи бъркотии. Така например житиеписци грижливо описват историята на Свети Георги, убит в началото на 4 в. и обявен за мъченик на  Източноправославната църква. Свети Георги е покровител съответно на българите, честван е у нас тържествено с печени агнета и военни паради. Малцина знаят обаче за буквалната аналогия между този светец и светеца Хадир-Хадир, в превод на арабски означаващ “Зеленият водач“. Орденът на Хадир-Хадир се губи някъде в ранните средни векове, като светецът се е превърнал в патрон на суфите. Някои твърдят, че Хадир всъщност е Свети Илия, но до не се отплесваме. Най-интересна е връзката между суфитската легенда за „Зеления водач“ заложил сюжет и образни влияния в западноевропейския „Роман за розата“. По времето на кръстоносните походи, устната версия за този суфитски орден тръгва от Кордова, прочутия град в Испания, известен със своята Moorish култура. Нещо повече. Учени откриват несъмнени препратки и цитати за него не само в „Романа на розата“, но и в английския волнодумец и автор на „Кентърбърийски разкази“ У. Чосър. Чосър пише бестселъра си почти едновременно с латинския превод на поемата за Симург.

И така, Свети Георги не само е в родствена и смислова връзка  със „Зеления водач“, наречен така навярно заради символа на вечно възкръсващата пролет, когато всички се веселят и се хващат за „зелено“, посрещайки пролетта. Правя едно отклонение. За микстурата на европейско-арабския-персийския свят е любопитно доказателство възникването на Ордена на жартиера. Английският крал Едуард, домогващ се до френския престол, по време на танц с любимата си заклева на френски език присъстващите на бала да се „засрамят, ако някой помисли лошо за това“. “Това“ е жартиерата, а по-късно става девиз на учредения от него орден и стои на герба на Великобритания. Днес Орденът на Жартиера е известен като ордена на Свети Георги!… Между другото, историята за този интимен атрибут е разказана и в друга легенда. Случва се през Кръстоносния поход, когато крал Ричард Първи е вдъхновен от Свети Георги Победоносец да завърже жартиера около коленета на рицарите си, и така спечелва битката! Иначе казано, ранните векове са се борили за светец – покровител на войните, намерили са го в легендарния християнски мъченик, а приликите на светеца със суфитския Хадир-Хадир, честванията на който съвпадат също с пукването на пролетта, армейската гордост и духовно водачество е доказателство за единството на културите!

Неизбежните плагиатства в легендите, митовете и киното

Както казах, Клинт Истууд или тайно е чел Антон Павлович, или заедно с писателя на книгата „Мостовете на Медисън“ „несъзнателно“ е повторил философията и естетиката на Чехов. Възможно е. Казват, че всички сюжетни линии са заложени още в Библията, Бхагатавгита, Корана, Упанишадите. Човекът само въвежда нови интепретации, съответстващи на вкуса на местното население. Героинята на Мерил Стрийп не казва „Ах, да отидем в Москва, в Москва“. Тя е американка и казва „Ах, да отидем някъде далеч“. Римейк се прави и на японското кино, като „Великолепната седморка“ е римейк на „Седемте самураи“ на прочутия Акира Куросава, самият силно повлиян от Фьодр Достоевски. Църковните легенди се „крадат“ една от друга, присвоявайки мъченическата слава на светците в името на Христовата вяра от тъмните векове за тясно енориашки или патриотични цели. Това със сигурност видяхме в историите на двамата крале на кралството от Острова и битката им чий покровител на бойните им успехи е Свети Георги. Лошото е, когато започнат претенциите за истинност и превъзходства. Тогава настават войните на титаните. Арабско-мюсюлманският свят забравя семитско-палестинските си корени и воюва до кръв за нови територии на ниспослания Коран и установяване на Халифат. Вярващите в исляма се избиват в Мека с еврейски заселници. Междувременно на научни конференции педантично се пояснява превъзходството на еврейските строителни традиции при градежа на Соломоновия храм пред геометричните постижения на„Черния куб“ на Мохаммад. Християнската цивилизация пък непрестанно се окичва с „примордиални“ знаци и се обявява за монополист на свещената традиция. Нейна „частна“ собственост са светците – мъченици на вярата, станали духовни патрони на Европа. Нищо, че няколко века преди това същите светци са вършели чудесата си в арабското минало на континента.

Апропо. Франкмасоните, които смятат себе си за притежатели на тази микстура на арабско-персийския мистицизъм, на еврейската нумерология, персийски езотеризъм и херменевтични математически фокуси, много са дразнели Адолф Хитлер. Отмъстил си, като почнал да ги избива по неговия си начин. Но това, разбира се, е най-страшната история на историите.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Юлиана Методиева

Юлиана Методиева е журналист. Главен редактор на в. „1000 дни”. Съосновател на правозащитната организация БХК и главен редактор на нейното издание „Обектив” от 1994 до 2014 г. Автор на социологически изследвания, свързани с медийната свобода, антисемитизма, толерантността и малцинствата. Автор на 3 книги и десетки публикации в различни издания. Сценарист на документалния филм „Те, другите” (режисьор Ани Йотова). Основен спомоществовател на двутомното издание „Депортацията на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Пирот. 1943“ (автори Румен Аврамов, Надя Данова (2013).