За бога, деца, пътувайте!

Защо св. Августин е казал, че светът е книга и който не пътува, прочита само една страница от нея.

Вече 20 години малък, но твърд и устойчив процент правозащитници се опитва да изгради у българските граждани отношение към другия, което не включва омразата, отхвърлянето, презрението, обобщението и унижението. Предлага се алтернативата на приемането на различния не като по-долен, по-малоценен, по-черен, по-глупав, по-невъзпитан или с по-лош произход, а като равен: роден с еднакви права и със същото основание за щастливо съществуване като теб самия. Със сигурност на определени нива в обществото тази битка има успех – намразеният от мнозина скептици политически коректен език, все пак бе научен и усърдно използван. Не трябва да се забравя обаче, че в някои случаи именно езикът скрива най-добре лъжата и лицемерието и се получава ефектът от песента „Killing me softly with these words, killing me softly…”

Въпросът е къде в стълбицата на обществото политически коректният език въобще не хваща корени и вяра и съвсем ясно се заявява, че като наречеш „циганина” „ром”, не спираш да си расист, нетолерантен, тесногръд и отглеждащ различни фобии в себе си. Отговорът е прост: при децата, независимо на каква възраст. Те са хората, които и да искат, не могат да спрат присмеха, бликащ от очите им, когато уж се изразяват политически коректно. От такова поведение би трябвало да боли много повече, отколкото от директната обида. Проблемът е, че високият стил и професионална изява на повечето правозащитници през годините някак подмина прекия досег с децата, които първи и най-лесно могат и трябва да бъдат „вербувани” за каузата на спазването на човешките права. Тъй като те самите са обект на нейната защита и закрила, се забравя, че са и много важен субект в сложната игра на човешки взаимоотношения. През изминалите години не се доказа убедително, че правозащитната теория има убедителна практика. Достатъчно е да попътувате с деца в ранна юношеска възраст извън страната.

За първи път посетих Италия преди 20 години, когато бях на 14 години, ученичка. Последно обикалях тази страна сега, този път в ролята на учител. Тогава освен всичко друго потресаващо и впечатляващо, което видях в тази земя на чудесата, завинаги запомних продаващите всякакви дрънкулки и изникващи отвсякъде чернокожи и пъстро облечени търговци. Днес, освен милионите други преживявания, отново няма да забравя тях, избягалите от Африка продавачи на очила, чадъри и гривни в Италия. Разликата между предишното ми и сегашното ми посещение е, че тогава, може би в същия момент се е разгарял геноцидът в Руанда, предстоели са репресиите в Демократично Конго, а конфликтът в Дарфур се е усещал като мирис на дъжд в сухо време. Тогава съм приемала за даденост присъствието на тези цветни хора в страната на Микеланджело и Леонардо, сега знаех защо са там. Не обаче и шумната тълпа ученици, която съпровождах, а дори да са били наясно, явно толкова не ги интересуваше – основното беше да е забавно, а какво по-смешно от това да наречеш в очите един чернокож „печка”, той да не те разбере и да се спукаш от смях.

Няма по-труден спор от този с дете, когато всичко е на масата, условностите не се приемат, възпитанието не е ценност, чувствата са признак на слабост, глупостите са недопустими, увъртането не е проява на дипломация, а бягство от истината. Когато примерите влекат последователи, а не думите. Където и да отидехме, каквото и невероятно място да ни разкриеше прелестите си, неизменно се срещахме с африканци, а над главите ни се носеше тийнеджърското боботене „печка”, „сажди” и ако някой се сети, нещо по-оригинално. За няколко дни цялата битка, водена толкова години, просто ми се стори безсмислена и напълно загубена. Тези деца се държаха като истински последователи на словото на омразата, като наследници на най-убедените расисти, като невъзпитани същества, за които няма нищо свято. Цялата ми същност се тресеше от възмущение и безнадеждност. Чудех се, не се ли интересуват тези млади хора от ужасната история, довела поредния африканец на италианска земя. Явно не.

Но ето че на следващия ден, обхождайки поредния прекрасен град, между две от децата се заформи спор за Русия. Оказа се, че расистът от вчера, е отявлен противник на империята на Путин, а момчето с многонационален произход, е върл русофил. Аз веднага се възползвах от ситуацията. Ясно казахме на русофила защо не сме съгласни с него и уж между другото, вметнах онова, което смаяна от невъзможните расистки постановки на питащия предишния ден, не успях да му обясня убедително, както се прави пред дете. Осъзнах, че пътуването ни е дало шанса да попаднем в ситуации, чиито предизвикателства и срещи за десет дни са ни дали много повече практически опит от изминалите две десетилетия теория. На предпоследния ден от пътешествието ни дори имах възможност да разкажа на чудака около мен, че е твърде вероятно величествената и безкрайно красива африканка, седяща до продаващия си чадъри съпруг и прегърнала по типичен начин малкото си дете, да е дъщеря на вожда на някое племе и следователно да е принцеса [1]. Не ми стигна още малко време пътуване.

Успях да разбера обаче, живеейки с деца, които непрекъснато се обиждат, подиграват едно на друго и си говорят зад гърбовете, че в техните очи, недопустимата за политическата коректност и доброто възпитание дума „печка”, не е обида, а своеобразна форма на общуване с обекта, наречен така. Наистина, винаги, когато можеха да се забавят малко, нашите малки хора все намираха някоя „печка”, с която да си поприказват и да се попазарят. Не виждах нищо расистко и нетолерантно в това, защото осъзнах, че по своя шантав начин децата всъщност показват желанието си за досег с различния. Пътуването или излизането им от ежедневието на клишетата, с които са обградени, ги сблъска с истинския цветен, тъжен и умоляващ свят на бегълците от Африка. Накара ги да почетат още от книгата, не да се задоволят с една страница от нея. Екскурзията ни беше с учебна цел, но включи много повече от очакваното – показа на децата света какъвто е, а не изопачената му и ограничена версия, моделирана от езика.

 

[1]Вж. разказа „Принц Теми” на Григор Гачев в книгата му „Докосвания” – http://gatchev.info/blog

Avatar

Марта Методиева

Марта Методиева е преподавател, преводач и редактор. В продължение на 5 години преподава латински и римска литература в НБУ, а понастоящем в НГДЕК и в СУ „Климент Охридски”. Преводач е на множество статии и на три книги от английски и от френски. Сред тях е забележителният труд на френския професор по право от сръбски произход Свободан Милачич, „От ерата на идеологията, към ерата на политиката”. 10 години води рубриката „По света” в изданието на „Обектив” на Българския хелзинкски комитет, в който членува в продължение на три години.