За детството (18+)

Кои са нещата, които „не са за деца“? Какво едно дете не бива да вижда, да знае и да прави? Какви са границите, в които детето трябва да бъде пазено и закриляно? Колко дълго продължава детството?

Има широкоразпространени отговори на тези въпроси, като например: сексът и насилието не са за деца. Децата не трябва да виждат експлицитни случаи на секс и насилие (особено на първото). Трябва внимателно да им се поднася информация за сексуалния живот, за да не се травмират. Безотговорно е да се оставя дете в предпубертетна възраст само. Трябва да предпазваме децата от трафика по пътищата, опасни играчки, насилници в интернет и т.н. Едно дете не може да е в пълна степен отговорно за себе си до навършване на пълнолетие – в някои страни възрастта е 18 години, в други – 21.

Винаги ли обаче детството е било толкова „защитена зона“?

Ренесансовият хуманизъм и детската чистота на Модерността

В книгата си „Относно процеса на цивилизация“ социологът Норберт Елиас разказва много интересна история. През 16-ти век Еразъм Ротердамски издава прочутите си „Колоквиуми“. Цялото име на съчинението е „Начин на говорене, който не само трябва да бъде усъвършенстван при момчетата, но и наложен в живота“. Той работи върху това съчинение почти до смъртта си. Посвещава го на кръщелника си – 6 или 8-годишния син на своя издател. В „Колоквиумите“ има различни поучителни истории, свързани с интимните отношения между мъжете и жените. Например мъж разубеждава проститутка, която се опитва да го съблазни, и я „вкарва в правия път“. Девойка с ирония успява да устои на сексуалните домогвания на любимия си. Жена, която се оплаква от лошото поведение на мъжа си, получава съвет да преосмисли и собственото си поведение.

В течение на два века произведението на Еразъм претърпява много издания и „се превръща в учебник, в произведение-норма, с която се възпитават момчетата“, пише Елиас. В средата на 19-ти век обаче Фон Раумер, известен немски педадог, бурно се възмущава: „Как може подобна книга да бъде въведена в безброй много училища! Какво общо имат момчетата с онези сатири? Реформирането е работа само за зрели мъже. За какво са им разговорите за толкова много неща, от които нищо не разбират, такива, при които учителите ще бъдат подигравани…“

Каква промяна е настъпила между 16-ти и 19-ти век? Защо децата от 16-ти и 17-ти век са разбирали, когато им се говори за проститутки, съблазняване и проблеми между съпрузите, а тези от 19-век – не? Защо учителите от 16-ти и 17-ти век, за разлика от колегите си от 19-ти, не са се срамували, че децата ще им се подиграват, ако говорят на такива теми?

През този период интимните отношения постепенно са престанали да бъдат част от публичния живот и са преминали изцяло в сферата на интимността. За тях е станало неприлично да се говори, камо ли да се виждат. Вече не можело да срещнеш проститутка под път и над път, съпрузите вече не са били събличани от сватбари на брачното ложе, а после вече не са и придружавани до него.

Аналогични процеси, макар и по-късно, протичат и в България. Иван Хаджийски описва как навремето е било напълно нормално брата на младоженика да помага със съвети по време на първата брачна нощ. Понеже било широкоразпространено цялото семейство да спи в една голяма стая, децата често били правени пред очите на по-големите си братчета и сестричета. Това дори повечето хипари от 20-ти век не биха го направили.

Всички тези промени предефинират и детството. Срамът на възрастните превръща децата в „чисти създания“, които ще пострадат, ако имат досег до каквото и да е, свързано със секса.

„Чистотата“ като предпоставка за все по-силен контрол

Макар днес табуто върху интимността да не е толкова силно, колкото през 19-ти век, отношението ни към детството е по-близко до това на морализатора Фон Раумер, отколкото на хуманиста Еразъм Ротердамски. Достатъчно е да помислим за филмите, забранени за деца до определена възраст, компютърните програми за „родителски контрол“, които имат за цел да „предпазват“ децата от сайтове с „неподходящо съдържание“ и т.н.

Нещо повече. В представите на възрастните детето все повече се превръща в беззащитно същество, което на всяка крачка е заплашено от това да стане жертва на сексуална злоупотреба. Педофили е имало и преди, но днес за голи бебешки и ранно-детски снимки, каквито имат повечето от нас в старите семейни албуми, родителите могат да влязат в затвора. Макар най-често срещаната заплаха за децата в интернет да е тормозът, който самите те упражняват помежду си, далеч по-разпознаваем е образът на педофила, който дебне дечицата в мрежата.

Ако се замислим, ограниченията върху живота на децата, въведени в името на тяхната сигурност, стават все повече и повече. И причината не е, че във всяко едно отношение животът им е станал по-опасен. По-скоро има свръхчувствителност към забелязването на опасностите, която легитимира затягането на контрола.

В България: закрила вместо свобода

До навършването на определена възраст едно дете не бива да остава без наблюдение. Според чл. 8, ал. 8 от нашия Закон за закрила на детето, 12 години е границата, до която хората, които отговарят за децата, „са длъжни да не оставят без надзор и грижа децата до 12-годишна възраст, ако с това се създава опасност за тяхното физическо, психическо и нравствено развитие“. А кое е това, което създава опасност за физическото, психическото и нравственото развитие на децата? Самият факт да бъдат сами, вероятно. Могат да се ударят или да се изгорят на печката, да се загубят навън, да попаднат на „неподходящо съдържание в интернет“…

Да се замислим за самата формулировка на закона – „Закон за закрила на детето“. Тя предпоставя, че детето по дефиниция е уязвимо и най-важното му право е да бъде закриляно; да бъде осигурена неговата сигурност. За свобода става дума точно три пъти в целия закон.

Детето има свобода на възгледите (чл. 1, ал. 2), но не може да избира нито религиозните (чл. 11, ал. 4, чл. 14), нито политическите си възгледи (чл. 11, ал. 4). Напротив, правото му е единствено да бъде закриляно „срещу въвличане в политически, религиозни и синдикални дейности“ (пак там).

Детето може свободно да изразява възгледите си по всички въпроси от негов интерес (чл. 12). Подразбира се, че тези възгледи не са религиозни, политически или синдикални, не са свързани с евентуално негово желание за лично пространство и неприкосновеност, да не говорим за достъп до „неподходящо съдържание“ (думата „неприкосновеност“, впрочем, липсва в закона).

И, последно, като част от мерките за закрила в семейна среда, детето подлежи на насочване „към подходящи форми за ангажиране на свободното му време“. Детето, значи, има някакво парченце свободно време, което обаче трябва да бъде ангажирано по подходящ начин.

„Цивилизованите“ практики и правата на детето

Фиксирането върху сигурността на децата за сметка на тяхната свобода не е характерно само за България. Напротив, то става все по-засилено в „цивилизования свят“.

Има редица случаи например, в които родители получават обвинения и влизат в затвора за това, че са пуснали децата си да се разходят за малко или да се приберат до вкъщи сами. През април например родители от Мериленд бяха обвинени, че са допуснали децата им, на 6 и 10 години, да се приберат пеш до вкъщи през парка.

Ако погледнете какви играчки са обявени за опасни в ЕС, за някои от тях много ще се зачудите. Излиза, че на всяка крачка детето може да се задави, нарани, удуши… Някой например, който следва критериите за сигнализиране за опасни играчки, би имал пълно основание да поиска забраната на нашите родни мартенички – някой малчуган може да ги глътне и да се задави. Ако се закачат със секретна игла, може и да се убоде, а ако се слагат на врата като герданче – да се удуши. И тъй нататък. Как изобщо смеем да подаряваме мартенички на децата?

Конвенцията за правата на детето на ООН дава свобода в редица отношения, но в наши дни те остават по-скоро на теория. Децата, според Конвенцията, са свободни да търсят информация, имат свобода на мисълта, съвестта и религията, на сдружаване и мирни събрания, и трябва да бъдат подготвени за отговорен живот в свободно общество.

Конвенцията е от 1989 г., а е ратифицирана през 1991. В същия период, впрочем, излизат първите два филма от поредицата „Сам вкъщи“ – съответно 1990 и 1992 г. В първия филм героят на Маколи Кълкин е забравен от родителите си по Коледа и успява да се справи с лоши обирджии. Във втория филм обикаля сам Ню Йорк и пак побеждава злодеите. Това е образ на дете, което не е уязвимо по дефиниция и потенциална жертва, а напротив – свободна и смела личност, която държи живота си в свои ръце по-добре, отколкото родителите могат.

Може такъв сюжет да стане бестселър на семейните филми в наши дни? Легитимно ли ще изглежда как едно дете се справя само в резултат на, както бихме казали днес, „престъпна родителска небрежност”?

Днес децата имат право на информация, но има „програми за родителски контрол“. Имат свобода на мисълта, но не могат да бъдат питани какво мислят от журналисти или изследователи например, ако няма съгласие на възрастните, които отговарят за тях. Имат свобода на религията, но нищо не им я гарантира. И т.н.

„Чистите създания“ срещу реалните деца

Независимо от опитите децата да бъдат предпазени от какво ли не, няма начин те да бъдат тези „чисти създания“, които клишето им вменява да са.

Преди около век Зигмунд Фройд защитава „скандалната“ теза, че и децата имат сексуалност – тя не е приоритет само на възрастните и не е вярно, че се поражда чак в пубертета. Детската сексуалност, според Фройд, минава през различни фази и предхожда дори осъзнаването на пола. През 21-ви век всички политики, стратегии, мерки и прочее за детето все така отказват да приемат, че то би могло да има и сексуалност.

Децата обаче са сексуални същества. И – о, ужас – често експериментират сексуално със себе си, а понякога – и с други деца. Освен това, темата за секса им е любопитна като всичко останало. А от това, че върху „сексуалното съдържание“ за тях има табу, то им става още по-любопитно. Според авторитетното представително изследване EU Kids Online едва нищожна част от децата се чувстват зле, ако попаднат на сайт със сексуално съдържание. Представата, че това ще ги травмира, е най-вече в главите на родителите; и е доста вероятно нищожният дял от децата, които са засегнати от секса в интернет, да имат родители, които се срамуват от тази тема.

Децата, освен това, вече стават сексуално активни много рано. Нерядко това съвпада с времето, когато по българското законодателство придобиват правото да нямат непрекъснато придружител, а понякога – и преди това. Как ще се справя с интимността едно дете, което не е научено да бъде само?

Като се замислим, май децата биват предпазвани от това да гледат секс много повече, отколкото от сцените на насилие. Много играчки, да не говорим за компютърни игри, са свързани с насилие, но трудно можем да се сетим за такива, направени за деца, които да включват „игра на секс“. Подобно нещо веднага би предизвикало скандал. Превръща се в медийно събитие въвеждането дори на играчки, които имат полови органи, или на бременни кукли например.

В същото време, във все по-голяма степен играчките и игрите, детските дрешки, спално бельо, бебешки колички и каквото си помислите, изразяват полови стереотипи. Синьо за момченца, розово за момиченца, войници за момченца, кукли за момиченца, и т.н. Това обаче е тема, достойна за самостоятелни публикации, и доста широко отразена, впрочем.

Какви възрастни ще станат свръхзакриляните деца?

Ако едно дете е отраснало в пълна несамостоятелност, ако е предпазвано от всяка потенциална опасност, навлизането в „реалния живот“ няма как да е друго, освен травматично. Не е за учудване, че на Запад все повече млади хора не искат да напускат домовете на родителите си и да започнат да се оправят сами.

Ако си бил защитен от всички рискове, как ще се научиш да се справяш в света, да се ориентираш в него, да посрещаш предизвикателства, да понасяш загуби?

Ако на едно дете не е оставяно никакво пространство, в което да бъде само със себе си, ако е нямало възможност да се научи да му е интересно със себе си, как то ще развие този вътрешен свят, който е нужен, за да имаш собствен център? А как е възможно без собствен център да общуваш пълноценно с други хора?

Така децата порасват хора, за които е естествено да живеят в паноптикум. Как да избереш свободата пред сигурността, ако не си научен на свобода?

Давам си сметка, че тук представям само „едната страна на медала“, но това е съзнателно. В наши дни има много демократични методи за възпитание на децата. Образованието на много места (нямам предвид в България) цени мнението на ученика, учи децата да разработват самостоятелни проекти и да работят заедно. На много места има сексуално образование. Има редица форми на детска организация и самоорганизация.

Проблемът е обаче, че всичко това се случва в контролирана, „лабораторна“, среда. Под зоркия поглед на родители, учители и други отговорни възрастни. Такава „свобода“ трудно ще създаде критични към властта и бунтуващи се индивиди. Освен в рамките, в които децата са успявали да се измъкнат от всевъзможните форми на контрол.

„За деца“ ли е темата за детството?

В книгата си „Двойната Лотхен“ Ерих Кестнер повдига въпроса дали в детски книжки е редно да се засягат проблемите на възрастните, когато от тях страдат и децата. И дава известния пример с Шърли Темпъл – дете-кинозвезда от 30-те години, на което не му било позволено да гледа собствените си филми, защото „не били за деца“. Всъщност много от това, което децата са и от което се интересуват, също „не е за деца“. Един критически прочит на съвременните измерения на детството също „не е за деца“.

Възможен ли е свят, в който на децата се признава правото да бъдат толкова автономни индивиди, колкото и възрастните?

Не трябва да забравяме, че детството е всъщност е социална конструкция. Има времена и общества, в които на практика няма детство, в които децата навлизат в труда и/или в сексуалния живот в мига, когато телата им са способни на това, а понякога и по-рано.

А там, където съществува детство, разбиранията какво едно дете може и не може да прави, от каква възраст и т.н., се променят. Допреди няколко години например българските деца нямаха вечерен час. Днес имат. Примери много.

Тъй че децата не са нито по природа „чисти“, нито „дяволски изчадия“, нито „беззащитни“, нито „любопитни“ и т.н. Всичко това са представи за децата, съществуващи в различни исторически и социокултурни контексти.

За тези социални конструкции обаче в голяма степен важи така наречената „теорема на Томас“ за самореализиращото се пророчество – ако определяме някаква социална ситуация като реална, тя става реална в последствията си. Ако смятаме, че опасности дебнат детето на всяка крачка, то наистина ще бъде в уязвима ситуация. Ако сме убедени, че то не може да се оправя само, няма и да го научим. И тъй нататък.

Ако смятаме, че децата имат силата сами да се борят за правата и свободата си, нищо чудно наистина да вземат да го направят. Може би затова почти никой не си представя такава възможност.

И – все пак (не ми хрумва по-подходяща формулировка на това, което искам да кажа, от тази на Борислав Борисов): „Това обаче не би трябвало да пречи на съвременния образован, ерудиран и уважаващ себе си човек понякога да се замисля над принудите, които средата ласкаво му е вградила.“

Avatar

Светла Енчева

Светла Енчева е блогър (автор на "Неуютен блог"), социолог, активист в областта на човешките права. Завършила е специалност "Философия" през 1998 г. Преподавала е социология в Югозападен университет "Неофит Рилски" от 1998 до 2009. От 2009 до 2015 работи като анализатор в Социологическата програма на Центъра за изследване на демокрацията. От 2015 до средата на 2017 г. посвещава усилията си основно на Marginalia. Работи на свободна практика. Свири несистемно на бас китара.