За дискриминацията и дискриминираните (първа част)

Дискриминиран ли е човек, който има говорен дефект и заеква, или е жертва на човешко неприемане във всекидневното общуване? Кога е коректно да говорим за “дискриминация” и в кои случаи преувеличената употреба на понятието води до обезличаването и до снемането му като аналитична категория?

Съвременното говорене за “дискриминация” може да бъде условно типологизирано в три категории: гражданско-активистко, академично-аналитично и юридическо. Умишлено игнорирам специфичния „контрадискурс“, чрез който се изразяват тезите, че дискриминацията е фикция, или че ако все пак съществува, тя е „нещо хубаво“, тъй като е форма на „естествен социален подбор“.

Гражданско-активистките дефиниции са тези, които непрекъснато разширяват спектъра на понятието. Чрез тях нови проблеми и казуси биват публично тематизирани като дискриминативни. Целта на гражданско-активисткото говорене е, освен да насочи общественото внимание към определени форми на неравно третиране, да постигне юридическо фиксиране на тези форми – да  ги превърне в част от дневния ред на действащото право.

Юридическият дискурс е най-консервативният – в него като дискриминация се определят единствено казусите, които са кодифицирани в националните законови норми или в прецедентното право.

Често тези две позиции се разминават в оценката си за това, какво е дискриминация – на практика те водят “символни битки” за оформяне на обществено валидната представа.

В широкия спектър между иновативната активистка и консервативната юридическа позиции могат да бъдат разположени многобройните и често разнопорядкови академични дефиниции на понятието “дискриминация”. Ако ги обобщим, ще видим, че те наблягат на няколко критерия за определяне на спецификите й:

  • Историчността и контекстуалността

Самото понятийно разбиране на “дискриминация” не е даденост, а е продукт на определено социално и политическо развитие, и съответно – на определени общества. Кога и как едно действие започва да се мисли и да се третира като дискриминация в публичното говорене, в законодателството или в академичните анализи? Ключово е значението на европейската модерност – на възникването и на институционалното утвърждаване на идеите за човешки права, за индивидуално достойнство и за меритокрация, т.е. на разбирането, че достъпът до “блага” трябва да е резултат от собственото усилие, а не от унаследени аристократични права.

Констатацията на историческата и контекстуалната обвързаност на дискриминацията поражда съществени въпроси – ако приемем, че е методологически некоректно да мерим други епохи (например европейското Средновековие) с аршина на дискриминацията, кое ни дава право да мерим други съвременни общества (например Афганистан) с този аршин?

Мисленето за дискриминацията в нейната историчност и контекстуалност ни дава възможност да вземем предвид различните социални условия и съответно променящите се проявления на дискриминацията – да видим онези белези, които започват да бъдат отчитани като дискриминативни, които продължават да бъдат, но по променен начин, или които престават да бъдат считани за дискриминативни.

Историята на Европа е свързана с брутални религиозни войни. Днес обаче възможни са не само бракове между католици и протестанти, а и доброволната смяна на религиозната принадлежност, респективно доброволният отказ от принадлежност към определена религия. Означава ли това, че в Европа няма никаква дискриминиция по религозен признак? Разбира се, че не. Но нейните форми и проявления са се променили. В секуларните, лаицистични или плуралистични общества, в които смяната на религиозната принадлежност е безпроблемна откъм санкции, дискриминацията на база на религиозна принадлежност е изключение от правилото. Тя приема различни форми – едно е да се водят религиозни войни и да са забранени междурелигиозните бракове, друго е да се дискутира, дали наличието на християнски кръст в класните стаи в Бавария или празнуването на Възнесение Господне като официален празник дискриминира учениците-мюсюлмани. Най-малкото, възможността днес ние да водим дискусии за второто предпоставят снемането на първия вид дискриминация и гарантиране на свободата на религиозния избор, правото да имаш различна религия. Предпоставят, че религията не е “сраснала” с индивида по рождение.

Ако в една традиционно-патриархална общност да не си семеен и да нямаш деца е причина за дискриминативно третиране, в обществата от късната западно-европейска модерност да имаш многодетно семейство предизвиква най-малкото неразбиращи погледи, а нерядко и дискриминативно третиране на работното място.

  • Институционализираността, структурността, системността и властовата асиметрия

От ключово значение за определяне на спецификите на дискриминацията е отчитането на обществените структури. Например, икономическата логика на нарастване на печалбата и на експанзия на компаниите мотивира работодателите да назначават служители с определени характеристики, например млади мъже, от които очакват по-висока работоспособност.

Най-ужасяващите дискриминативни практики в историята са държавно-институционални: Холокоста – най-тъмното и несравнимо с нищо престъпление на национал-социалистическата немска държава, но и редица други политики на геноцид и “етническо прочистване”. Те са ужасяващи далеч не само поради високия брой на жертвите, а и поради системността на престъпленията, поради впрягането на цялата държавно-правна машинария за обосноваването и извършването им. Случаите на дискриминация от страна на частни субекти (фирми, организации, индивиди) не са пренебрежими, но са несравними с мащаба и всеобхватността на дискриминативните държавни политики.

  • Груповата принадлежност на дискриминираните

Дискриминацията, дори когато тя се осъществява на индивидуално равнище спрямо конкретен човек, винаги е свързана със съотнасяне на конкретния дискриминиран индивид към определена негативно белязана група. Човек бива дискриминиран като част от група, към която той реално или въобразено принадлежи. Какво имам предвид под „въобразено“? Жертвите на ксенофобска дискриминация обикновено не биват питани за фактическата си национална принадлежност, а и няма данни расисти да са отказали да упражнят физическо насилие поради това, че жертвата е придобила гражданство по натурализация. Жертви на ксенофобско, расистко или хомофобско насилие са обикновено тези, които изглеждат различни, независимо от това дали те са фактически или юридически различни. В основата на дискриминацията е видимостта на различието. Не случайно толкова голяма е съпротивата срещу провеждането на София прайд.

Дискриминацията е неравно третиране. Не всяко неравно третиране обаче е дискриминация. Ако хора с различна квалификация са третирани различно на пазара на труда, това не е дискриминация. Ако обаче двама души с една и съща квалификация са поставени различно поради различната им етническа, религиозна, расова, полова или сексуална идентичност, това несъмнено е дискриминация.

В основата на дискриминативните практики стои социално произведеното и исторически променливо разбиране за „нормалност“ и „правилност“, съизмерването с това разбиране, както и регистрирането на „отклоненията“. Доколкото във всяко общество се практикува такъв тип съотнасяне, не е възможно да съществува общество, напълно свободно от дискриминация. В отделните общества обаче типологично различни са моралната и законовата допустимост на това съотнасяне, както и легитимността на идеите за защита на индивидуалното достойнство и на колективните права.

Дотук представих накратко различни подходи при очертаване на понятието за дискриминация. В следващата част на текста ще се спра на въпроса: какво не е дискриминация? Дали и кога човек, който има говорен дефект и заеква, може да бъде считан за дискриминиран?

Avatar

Марина Лякова

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.