За дискриминацията и дискриминираните (втора част)

В първата част на текста скицирах няколко важни аспекта на понятието “дискриминация”. Съществуват ли обаче случаи, в които неравното третиране не е дискриминативно?

Какво не е дискриминация?

Отвъд строго юридическите дефиниции, интересен е въпросът за универсалността на проблема за дискриминацията. Винаги и навсякъде ли определени, нарушаващи правата на индивида действия следва да бъдат интерпретирани като дискриминация? Не. Има пространства на изключване, на дисциплиниране (по Фуко), в които ограничаването на свободата и правата е допустима и практикувана. На никой няма да хрумне да нарича практиките на неравнопоставяне и на различно третиране в казармата или в затвора дискриминативни, въпреки че, ако ги мерим с аршина на човешките права, те несъмнено са такива. Ограничаването на правата в детската възраст (забрана за гласуване, забрана за упражняване на труд, забрана за употреба на алкохол и цигари и т.н.) също не е считано за дискриминативно – детството в модерното общество е особена житейска фаза, децата имат нужда от различно третиране, което в същността си представлява специална защита. Което не означава, че представата за “детство” и за “защита на децата” не е социално произведена и променлива. В някои съвременни общества детството приключва на 18 години (Европа), в други – на 21 (САЩ), а в трети (Азия, Африка) то на практика не съществува.

Типология на дискриминативните белези

Международните норми и националните закони за защита от дискриминация изброяват юридически релевантните белези, по които човек може да бъде дискриминиран. Чрез това те създават две илюзии – че тези белези са веднъж завинаги дадени, т.е. нито един не може да отпадне или да бъде добавен, и че тези белези са еднопорядкови. Ще се спра на втория проблем. В Закона за защита от дискриминация на РБ, чл. 4, (1) от 2006 г. четем, че се забранява „всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна“. Изброените белези обаче съвсем не са еднопорядкови. Те могат да бъдат групирани в поне три категории: квази-телесни (раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, увреждане), идеални (религия, вяра, убеждения, политическа принадлежност) и социални (гражданство, произход, образование, лично или обществено положение, възраст, семейно положение, имуществено състояние).[1] Докато белезите в първата група са сякаш срастнали се с тялото и не могат да бъдат променяни, втората и третата категория не са телесно обвързани и в преобладаващата си част подлежат на промяна, като при тях дискриминация е налична, ако промяната е насилствена и недоброволна.

Най-интересни са нееднозначните казуси тези, за които не може с лека ръка да се отсъди дали са дискриминативни или не и които не могат да бъдат обобщени в горепосочените три групи. Бих ги обозначила като

квази-дискриминативни практики

Една от тези практики е неравнопоставеното третиране на, най-общо казано, „телесното несъвършенство“ – социалното белязване и изключване на хората с наднормено тегло, със зрителни и говорни заболявания и т.н.  Това са телесни белези и те теоретично биха могли да бъдат поставени в първата от горепосочените групи. В тези случаи обаче е възможна промяна на съответния белег, предизвикал неравнопоставеното третиране – човек може да отслабне, да сложи очила или контактни лещи, или след терапия при логопед да коригира говорната си специфика. Това беше и едно от същностните ми възражения към статията на Живко Драгостинов, публикувана в сайта webcafe, в която авторът апелира за признаването на “пелтеците” (названието е използвано от Драгостинов) за дискриминирани.

Ако приемем, че т.нар. „телесни несъвършенства“, които биха могли да бъдат отстранени, са причина за дискриминативно отношение, то понятието за дискриминация максимално разширява обхвата си и би загубило своята аналитичност. Така за дискриминирани могат да минат имащите акне, оплешивяващите или болните от птичи грип – било то защото им се присмиват, или защото не биха били допуснати да упражняват определени професии. Очевидно едно такова разширяване на понятието не ни помага да разберем спецификите на дискриминацията. Все пак има телесни особености, които не са база за дискриминация – грипът се лекува за разлика от хроничните заболявания и от трайните слухови, зрителни и двигателни увреждания. А че има дискриминация на хората с увреждания е излишно да отбелязвам.

Тази теза обаче съвсем не е безпроблемна. Къде са капаните? Единият е в непрекъснато променящите се възможности за корекции на “телесните несъвършенства” и оттам – непрекъснато нарастващия натиск за нормализация на тялото, който в същността си е не по-малко дискриминативен. Не винаги уловима е границата между свободния индивидуален избор и общностната принуда.

Представите за телесно съвършенство са исторически променливи. Колкото повече тялото е възможно да бъде обект на естетически модификации – на културна интервенция, а не на природна даденост, толкова повече нарастват санкциите към онези, които не са готови да предприемат такива интервенции. Бих нарекла тези санкции квази-дискриминативни – те са свързани не с физическо и вербално насилие или унищожаване, а с едно невидимо, субтилно, насочващо „насилие“ над желанието, с модификация на стремежа „да изглеждаш добре“, “да имаш привлекателно тяло”, „да се чувстваш добре“, „да си здрав“, “да си успешен”. Налице са ясно уловими тенденции за негативно санкциониране на отказващите да положат усилие за постигане на „телесното съвършенство“. Тук имам предвид не толкова въпросите от типа на: „ама защо не отслабнеш?“, „защо не ползваш контактни лещи вместо очила?“, а по-скоро някои нововъзникващи държавни или корпоративни механизми на санкция. Така например, от кандидатите за държавна служба в отделни федерални области в Германия се изисква определен Body-Mass-Index (BMI); за ползващите застрахователни услуги се предвиждат икономически бонуси, ако тренират редовно спорт – в този случай здравната застраховка е по-евтина.

Капанът е и в друг, доста по-красноречив в бруталността си случай на структурно налагане на телесната модификация. Какво ще кажете за следния казус? В една държава хомосексуалните практики са забранени със закон. За да „помогне“ на своите граждани да живеят „праведно“, държавата разпорежда на всички, изпитващи хомосексуално влечение да сменят пола си. Тя дори плаща половината от сумата за операцията. Струва ви се нереалистично и преувеличено? Съвсем реално е. Държавата съществува и се казва Иран. Не случайно Иран е на второ място в света след Тайланд по операции за смяна на пола. Разбира се, в този случай съвсем не става дума за субтилна модификация на желанията, а за дискриминативно насилие.

Да бъдеш дискриминиран и осъден като хомосексуален в Иран е доста по-различно от това, да не можеш да станеш пилот на самолет, защото носиш очила, или пък от това, съучениците ти от 9 а клас да ти се присмиват, защото си пълен, поне ако съотнесем тези казуси към действащото европейско законодателство и към актуалните понятийни рамки на “дискриминация”. Ако обаче излезем извън юридическата европейска дефиниция на проблема, ще видим, че тази разлика е относителна, както по отношение на други, извъневропейски социални контексти, така и във времева перспектива – спрямо възможните бъдещи разширявания на обхвата на понятието “дискриминация” по посока на квази-дискриминативните практики. По отношение на третирането на хората с наднорменото тегло първите индикатори за това разширяване вече са налични[2].

Отвъд юридическите параграфи и социологическите дефиниции е всекидневната реалност, изпълнена със социално отхвърляне и изключване. Колкото и да е болезнено то, не всяко социално отхвърляне може да бъде строго дефинирано като “дискриминация”. Ако твърдим, че всички сме дискриминирани, това размива не само аналитичната сила на понятието за дискриминация, а и притъпява обществената чувствителност към този толкова остър проблем. От една страна са нужни прецизни понятия, които да ни позволяват да мислим проблема в неговата структурност. Необходим е обаче и усет за историческата им променливост и контекстуалност. Отвъд разработването на прецизни понятия е важно да култивираме гражданска чувствителност към дискриминативните практики и съпричастност към онези форми на отграничаване, които не са дискриминативни в тесния понятиен смисъл, но са не по-малко болезнени.

[1] Изключително интересен е въпросът за класифицирането на пола и сексуалната ориентация. Ако приемем, че те са непроменливи и квази-телесни белези, нещо, на което настояват LGBTI-активистите, те би трябвало да бъдат групирани в първата категория. Ако допуснем, че те са социални белези, подлежащи на промяна, теза, застъпвана от социалните изследвания на пола, те би следвало да се категоризират в третата група.

[2] Kirkland, Anna: „Fat Rights“. Dilemmas of Difference and Personhood, New York University Press 2008.

Хареса ли Ви статията? Ако да, подкрепете нашата кауза за правозащитна журналистика
Avatar

Марина Лякова

Марина Лякова е доктор по социология, заместник-директор на Института за трансдисциплинарни социални изследвания в Карлсруе (Германия). Преподава "Миграционни изследвания" и "Социални изследвания на пола" в Образователния университет в Карлсруе. Изследователските й интереси са в областта на миграцията, малцинствата и човешките права.