За парите и бабите

В последно време недоволството на публиката към медиите толкова устремно се увеличава, че в определени мигове сме склонни дори да си кажем, че ролята им изтънява и дори изчезва. За да проверим имат ли медиите социална ефективност, ще ви предложа кратък поглед върху взаимоотношенията им с темата за „телефонните измами“. Държа на думата взаимоотношения, защото тя ми дава възможност да огледам проблема отвъд количествата публикации. А те не са малко. Не минават три-четири дни и разбираме за поредния „изгорял“ или „ужилен“ от „апаши“ или „мошеници“. Имаме работа с впечатляващо социално явление. Заради лековерието, с което „жертвите“ се разделят с парите си, при това във време, когато постмодерните автори са категорични, че доверието не съществува. Винаги ме умилява реалността, в която философски засуканите претенции губят чара си и остават без аргументи. Хората вярват, защото искат да вярват на някого, защото „поне за такива неща“ няма да ги излъжат (повечето измамници търгуват с версии за здраве или инцидент с близък човек).

На второ място, не бива да подценяваме и сумите, за които става дума. Началната ставка на исканите пари обикновено е в малките хиляди. Но през септември 2015 г. една от жертвите помага на престъпниците с ъглошлайф да й вземат 500 000 лева. Имала ги вкъщи. Размерът може и да няма значение, но произходът на парите по принцип има. Без значение дали говорим за 2 или 200; лева или евро.

След толкова много репортажи по темата би трябвало да няма човек, който, като му звънне телефонът, първо да не каже, че няма роднини, близки и пари, а после да попита кой се обажда. Но всъщност нещата не изглежда да се променят. Хората продължават да „се връзват на въдицата“ на измамниците, сякаш нищо подобно преди не се е случвало. Победа на постмодернистите – наистина няма доверие. Поне що се отнася до медиите. Те си разказват, назидават как трябва да сме предпазливи. Но никой не ги слуша.

Така изводът се самоналага – колкото и медиите да разнищват (под прикритие или над прикритие) даден социален проблем, той ще продължава да си съществува. Така да се каже, приближаваме се до теорията за нулевия ефект на медиите. Аз не вярвам в тази теория, а смятам, че ключето за тайните се крие в това как разказваме, а не в това колко разказваме чрез медиите.

А как разказват медиите? Жертвата обикновено е „баба“. По-рядко са „баба и дядо“. И още по-рядко е само „дядо“. Още тук проличават всевъзможни социални стереотипи. Като се започне с „типично женската грижа за дечицата“ и се завърши с присвояването на роднинското „баба“ от анонимни журналисти. Бабата е баба на внуците си. В обществото може да е най-много „възрастна жена“. Когато медиите представят жертвата като „баба“, тогава се включват други асоциации за нейната немощ и умствена слабост, които искат съчувствие. Че й говорят на „ти“ е също част от играта, но за този феномен ще си говорим друг път, защото има какво да си кажем. Тази „баба“ обикновено живее в своята схлупена къщурка (самотна и изоставена), без да си включва парното (не й стигат парите), а на единствената й печица, с която се топли, къкри боб – яденето й за една седмица (не й стигат парите). Измамниците успяват да й вземат последните 5, 7, 13 или 500 хиляди лева, които си е събрала от пенсията.

Журналистите не се интересуват от очевидното икономическо противоречие, което се набива на очи. Те работят със стандартизирани схеми за бедност, които в България не са верни. Не ги вълнува въпросът какво въобще означава да си беден в България. Но злодеите гледат и знаят, че не само те фалшифицират истории. Че бедността трябва да се мери не по литража на тенджерата, а по обема на дюшека.

Тези разкази за „ало-то“ са безкрайно неубедителни и затова остават без ефект. За колкото и Елени, Марии и Пенки да ни информират, утре Анка ще даде своите пари на следващия обадил се. Защото медиите са ни занимали с лични истории, а не с проблема. От „телефонните измами“ могат да се разплетат толкова социално значими връзки, че цялото общество да се види завързано с тях и да пожелае да развързването си. Но затова медиите ни нито имат време, нито капацитет да мислят.

Avatar

Вяра Ангелова

Вяра Ангелова е доцент във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет. Автор на текстове в областите медийна критика, радиожурналистика, журналистическа етика, медии и малцинства.