За преминаването на граници – буквално и преносно

В турските медии се появи информация, че група от иракски йезиди е била пребита жестоко от български гранични полицаи, побоят се оказва фатален за живота на двама от групата, които, отблъснати обратно към Турция, не успяват да се доберат живи до първото населено място. Почти седмица стриктно наблюдавах дали няма да излезе нещо по темата и в българска медия. Това не се случи. Тъй като самото естество на случая е повече от притеснително, а и в нашата мила Родина никой за толкова време не си направи труда да каже две думи за него, група журналисти на свободна практика решихме да проучим тази история, доколкото е възможно, и да хвърлим малко светлина върху станалото.

Българо-турската граница. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Българо-турската граница. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Тръгваме рано сутринта и преди 11 ч. вече сме на границата, а малко след това влизаме в Одрин, където пролетта вече е дошла и около централните улици се кипрят малки дръвчета, разцъфнали в розово. Абсолютна противоположност на положението, в което често изпадат хората, опитвайки се да потърсят някаква светлина в края на тунела, в който ги е вкарала войната. Единственото близо, поне като цвят, което може да опише нерозовото им положение, е кръвта, която те оставят някъде по граничните пунктове, успели да стигнат до границата на Европа. Европа.

Нашата група е от четирима души, всеки със своите компетенции, свързани с проблема. Мария е веща по въпросите с бежанците, Георги може да превежда от и на турски, Джоди е фотожурналист, който живее между Истанбул и София, а аз превеждам от и на арабски, когато се налага.

Отседнахме в малък, евтин хотел, който още преди 5 столетия е бил кервансарай. Докато се подкрепяме с „тава джигер” (известният одрински пържен дроб), се свързахме с турския журналист, Мурад Саваш, който след няма и пет минути вече беше при нас. Той е главен редактор на един от местните вестници и като много хора в Одрин, говори малко български. Гледам го и си мисля, че той и града си приличат някак – по спокойствието. Нямам време за много размишления, защото той веднага предложи да ни заведе при адвокат, който работи по казуси, свързани с бежанците. Кантората се намира съвсем наблизо, стигнахме бързо. Качваме се на третия етаж, обстановката е съвсем непринудена – в чакалнята младежи пият чай. Адвокат Левент Динчели ни приема в кабинета си, където Георги ни представя и разговорът тръгва по същество. Без да ни предостави много конкретни факти, г-н Динчели очертава общата картина: Ежедневно десетки бежанци се опитват да преминат границата, те са най-вече граждани на Сирия, Ирак и Афганистан, има и африканци. Повечето не успяват, тъй като българските гранични полицаи ги пресрещат и връщат обратно, много от бежанци се оплакват, че граничарите ги бият и им присвояват парите и телефоните. Случаите на ухапвания от граничарски кучета също са чести. Този разказ в различни вариации ще ни следва непрестанно през следващите два дни. Често отблъснатите бежанци са задържани от турската жандармерия, която ги предава на депортациония център край Одрин. Именно тогава търсещите убежище прибягват към услугите на адвокат Динчели. Тези, за които се докаже, че са обект на реална заплаха в родината си, не се депортират. Това важи особено за бежанци от Афганистан, Ирак и Сирия, обяснява г-н Динчели. Той уточнява, че предоставя услугите си безплатно на бежанците, за да могат да се възползват от правата си и да бъдат избегнати нежелани депортации, а мотивацията му за това е чисто човешка и идва от „сърцето и ума… защото моите деди също са минали по този път, те са били преселени навремето от Македония”. Питаме го направо дали може да получим конкретна информация по случая с йезидите, заради който сме дошли и получаваме обещание, че случаят ще бъде проверен в депортациония център и на следващия ден ще получим нужните ни сведения. Нашият придружител Мурад също обещава – да ни свърже с журналиста, пуснал пръв новината в местната информационна агенция. Така, след 2-3 общи снимки и размяна на любезности, излизаме от кантората.

Не сме доволни. Търсим недвусмислена информация за случилото се, но засега не получаваме такава. Въпреки всичко, това е едно добро начало и усещаме, че в крайна сметка сме на прав път. Установяваме се на един от градските площади, чакаме Аднан[1] – бивш служител в турската полиция. Скоро той се появява и ни изненадва приятно както с ведрата си усмивка, така и с идеалния си английски. По негово настояване сядаме like ordinary Turkish people[2] на външните маси на едно кафене. Минава 15:00 ч, мартенското слънце е в своят грее силно, но понеже се намираме под дебела сянка, треперим от студ. Това бързо се променя от топлината на турския чай, който ни съпътства през целият ни престой. Нашият събеседник бърза да уточни, че не иска да бъде записван и да му се споменава името. Ние, разбира се, се съобразяваме – изключваме диктофоните, като единственият шанс за документация на думите му остават добрите стари бележници. Той казва:

„Проблемът е огромен и болезнен, разбираемо е нежеланието на България и Гърция да не приемат повече бежанци, има случаи на оплаквания в нашата полиция от бегълците за побой и унижения от страна на българските граничари, но може би и ние правим същото на южната ни граница. В Турция бежанците са вече три милиона[3] и досега нашата политика бе да държим границата си отворена, това е израз на източната ни култура да споделиш хляба си с ближния, защото всяко човешко същество е велико творение на Бог. Всеки ден на автогарата пристигат от Истанбул десетки хора, за да преминат границата на път към Европа, отидете там вечер и ще ги видите. Някои се ориентират към трафикантите, мизата варира от 500 до 1500 евро. От турска страна не проявяваме милост към тях, но те изкарват добри пари и също не могат да се откажат. Проблем е и корупцията. Като се има предвид, че заплатите на българските полицаи са 500-600 Евро, се изисква голямо усилие да не се подаде човек. Корупцията е настойчиво явление, ще откажеш 1,2,3 пъти и идва момент в който обстоятелствата са по-силни от теб.”

Бившият полицай споделя, че по границата с Гърция е изградена стена, преминаването е възможно само през реката, но от отсрещния бряг гръцките власти връщат лодките, на които са натоварени бежанците, и това води до чести случаи на удавяне. Събеседникът ни добавя:  „от 20 до 30 мъртви тела на година сме намирали, лицата им се подуват от водата и стават неразпознаваеми, погребваме ги на гробищата. Гръцките полицаи също бият, но сякаш българските им колеги са „по-въодушевени” напоследък.” Аднан разказва и за отчаянието си от турската действителност: „Няма бъдеще, страх ни е от възможна диктатура, усещам го по хората, ние не успяхме да разпределим справедливо благата в републиката, създава се корупционна класа приближена до властта, като погледна как небостъргачите в центъра на Бурса завземат обществените площи и се обезсърчавам”. Разговорът ни приключва с лека тъга, но и с приятното усещане, че сме срещнали един открит и проницателен събеседник. С ориенталска любезност Аднан парира всички опити да платим сметката, въпреки че е безработен от 18 месеца. Разделяме се и у мен се заражда надежда, че някога, по някакъв начин пътищата ни с този човек отново ще се пресекат.

Шариф и Нафи. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Шариф и Нафи. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Следващата ни среща е с двама бежанци от Афганистан, с които Джоди се е свързала чрез общи познати. Чакаме ги пред входа на голямата джамия „Сулеймание”,  намираща се на високата хълмиста част на града. Младежите пристигат, любезни и усмихнати, водят ни в близката сладкарница. Първото впечатление за Нафи (26) и Шариф (20), е че са спретнати, добре облечени младежи, които не се вписват в представата ни за крайно нуждаещи се от помощ бежанци. Нафи има роднини в Швеция, които му пращат пари, с които преживява, а бащата на Шариф търгува с ориз в Пакистан и също успява да помага на сина си. Това е „идеалният” вариант и всъщност, предвид силата на роднинските връзки на Изток, броят на подобни случаи няма как да бъде малък. Още с влизането в сладкарницата, двамата младежи се държат като домакини –  питат ни какво ще пием, поръчват сладки. Но бързо разбираме, че това външно благополучие е илюзорно. Техните истории и настояще изобщо не са лишени от драматизъм. Нафи е работил за ООН в Афганистан, но е бил заставен от талибаните да напусне работата си при „неверниците” и да мине на тяхна страна.

„Дадоха ми три дни срок, в който да реша на коя страна ще бъда, през това време избягах. Първо отидох в Пакистан, след това в Иран и накрая в Турция. Опитах се да премина границата с България, но бяхме хванати, бити и върнати обратно от българските граничари“. Историята на Шариф е подобна: с родителите си заминава за Пакистан, бягайки от междуплеменни конфликти. Тъй като семейството му са пущуни, границата е отворена за тях. „В Пакистан сме милиони бежанци, там няма бъдеще за нас, минах и през бежански лагери, но излязох, защото условията са лоши и се случва да бият. Сега търся начин да отида в Европа, не смятам да оставам в България, искам да отида в Швеция или Германия” разкрива плановете си 20-годишният младеж. Той казва, че трафикантите взимат до 2000 долара, но ако искаш да отидеш направо в Западна Европа със самолет, трябва да платиш 8 до 10 хиляди евро. От разказа на двамата разбираме още, че ако човек има малко пари, не го прекарват през границата, а само го извеждат до отправна точка и му дават посока накъде да върви. Много от тези случаи са измама, защото границата не се минава толкова лесно. За повече пари може да се осигури по-надеждно преминаване, плюс възможността от другата страна да чака българско такси, което откарва до София. Също така, има и система, в която лихвари стават гаранти на „сделката”, дължимата сума остава при тях до когато услугата бъде изпълнена успешно. „Друг начин е да те качат в ремаркето на някой тир, без знанието на шофьора. Издебват го, докато си върши някаква работа, и те качват. Имаше един случай, в който шофьорът беше спипал един бежанец и го е бил преди да го предаде на полицията. Това е. Готови сме на всичко за да се махнем, защото не виждаме перспектива тук. Към афганистанците отношението е по-лошо, отколкото към другите имигранти. Даже и да си намерим работа, каквато има в текстилната промишленост, може да не ти платят въобще. С парите, с които разполагаме, не можем да си наемем нормално жилище. Живеем 20 човека в един апартамент и нямаме ток”.  Изчерпваме разговора и решаваме да ставаме. Предположих, че Нафи и Шариф ще искат да платят сметката и за това избързах, за да ги изпреваря. Двамата, разбира се, реагират и настана голяма разправия кой ще плати, наложи се да бъда изключително настоятелен.

Млад афганистанец на автогарата в Одрин. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Млад афганистанец на автогарата в Одрин. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

След кратка разходка в района около чаршията, решихме да отидем до автогарата за да видим пристигащите бежанци, както ни посъветва Аднан. Тя е на няколко километра извън града, в посока Истанбул. Още с пристигането си, забелязваме група младежи. Оказаха се афганистанци на възраст между 17 и 23 години, които през нощта са направили първия опит да минат границата. Хванати са от българските граничари и са им взети парите и телефоните, точно както описа случващото се г-н Динчели. Някои са бити с палки от граничните полицаи. Мухтаба (22)  споделя, че са от Афганистан, но всъщност никога не са виждали родината си, родени са в бежанските лагери и са израснали в изгнание. Питам го къде са родителите му, той се умълчава и казва тихо: “в Пакистан…” . Нещо не е наред. „Добре ли са?” – няма как да не задам този въпрос. Той се просълзява и отговаря, че не знае как са. Младежите разказват как трудно се намира работа, а когато въобще намерят, не е за постоянно. Един от групата споделя, че са го наели да работи в хотел, но го изгонили, други работили в текстилна фабрика, но не са им платили. Няма къде да живеят. Нощуват по Интернет клубове, това се оказва най-евтиният вариант – по 1 лира на час.  „Граничарите ни взеха телефоните, а те са много важни за нас”, казват те. В този момент буца засяда в гърлото ми. Дадох си сметка, че тези телефони не са просто някаква вещ. Там са записани малкото важни контакти, на които тези хора биха могли да разчитат. Нямат адрес и личният телефонен номер е единственият начин за връзка с тях. Разделяме се с младежите и решаваме да пием чай в заведението на автогарата, за да видим дали няма да се появят други бежанци, но удряме на камък.

На излизане от паркинга, в близост до хотела, забелязвам съседната сграда – красива и двуетажна, с държавни отличителни знаци, прилича на резиденция.  Привлечен съм от приятно осветената резедава фасада с бели колони, решавам да я снимам. Прозорците светят, отпред има паркирана лимузина, а от парапета на терасата висят закачени турският национален флаг и  платно с образа Ататюрк. Няма как да предположа, че на следващия ден валията[4] на Одрин ще ни приеме точно в тази сграда. Прибираме се в хотела и се събираме да обсъдим информацията, която сме получили през деня. Разбираме, че в София се организира протест, свързан точно със случая, заради който сме дошли тук, и това ни усмихва поне за малко.

На разклона между селата Узгач и Ахикьой, отправни точки на много надежди с фатални последствия. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
На разклона между селата Узгач и Ахикьой, отправни точки на много надежди с фатални последствия. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

На другия ден рано сутринта тръгваме към село Узгач. Там е намерен единият от двамата загинали от групата на йезидите. Оказва се, че се налага да се отклоним от прекия път и да минем през две населени места, докато стигнем. В първото спираме и питаме един възрастен господин за пътя, а той направо предложи да се качи при нас, за да ни покаже как да стигнем. Обясни, че после ще се върне с нас. Ние нямаме представа колко време ще се бавим и не искаме да ангажираме никого, затова се опитваме да отклоним предложението, но не успяваме. Докато Джоди снима участъци от пътя, се появява кола на жандармерията. В този момент нашият „водач” става нервен, заявява, че снимането е строго забранено. Започна да ни прави забележки, да разпитва какви разрешителни имаме и това нагнетява атмосферата, докато подскачахме с колата по черния път. На влизане в с. Узгач, погледът ни се спира върху група от девет човека, които вървят по главната улица. Веднага се досетихме, че са бежанци и спираме, за да се опитаме да поговорим с тях. Те също са от Афганистан. Някои са видимо разстроени.

“През нощта прекосихме границата и влязохме в България. Легнахме да поспим в храстите, но около 4 сутринта българските граничари ни намериха. Бяха четирима, биха ни, взеха ни телефоните, парите и водата и ни показаха накъде да вървим, за да се върнем обратно в Турция. За първи път опитваме, но не успяхме, и сега се връщаме обратно в Истанбул.”

Те нямат вече пари, всичко им е взето, затова имат намерение да се предадат на полицията, за да ги закара където е необходимо. Нямат познати. Няма къде да нощуват, освен по пейките.

Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

В центъра на селото няколко мъже са наобиколили чисто нов бюст на Ататюрк, намиращ се на малкия площад. Двама изравняват пръстта в алеята за цветя пред паметника, а трети пръска бюста със златен спрей за джанти. Първоначално ни посрещат с интерес, но след като уточняваме защо сме там, Четин[5], един от селяните, пита с укорителен тон дали имаме разрешително за работа в района. След 10 минути обяснения какви сме, Георги успява да успокои някак човека и даже го убеждава да ни заведе на мястото, където е намерен трупа на загиналия йезид. Пред кафенето Джоди се заговаря с един от мъжете, който говори сносен английски. Разбира се – следва поредният за деня черен чай. В разговора разбираме, че освен двамата загинали йезиди, през януари е имало и друг смъртен случай след побой от страна на граничарите – брат и сестра, сирийски кюрди, мъжът е бил пребит и не успява да стигне селото. Жената успява и дори извиква хора, които да прибират тялото му. Другото потресаващо твърдение е, че групи, в които има жени, са разказвали освен за нанесен побой, още и за изнасилвания.

Между потока и зелената нива е намерено тялото на пребития йезид. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Между потока и зелената нива е намерено тялото на пребития йезид. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Искаме да платим чая, но твърдо ни отказват с вече познатите ни думи: „Не може, срамота е, вие сте на път и сте гости”. Четин тръгва с нас, за да ни покаже къде точно е било намерено тялото на пребитият до смърт йезид – Мохамед Джауад Кадим. Разказва ни колкото може по-подробно това, което знае за случая:

“В понеделник[6] вечерта си седим в кафенето, синът на чичо ми се обади по телефона, под селото някой викал… кучетата лаели… Отидохме заедно със сина на чичо ми… един човек ни викаше… ранен, мокър, измръзнал, болен… Със сина на чичо ми го взехме, докарахме го в селото. Попитахме го откъде е. Каза, че е от Ирак. Питахме го дали е кюрд, каза, че е йезид. Потърсихме жандармерията. След жандармерията дойде и линейка. Качихме ранения в линейката. Закараха го в държавната болница в Одрин. Когато отиде в държавната болница, му направиха контролен преглед. Понеже тялото му беше смазано, покрито със синини, и имаше бъбречна недостатъчност, го закараха в Университетската болница. В Университетската болница му изпратиха преводач, за да му вземе полицията показания. Каза на преводача: “Ние сме двама приятели. Приятелят ми е ранен. Остана да лежи край селото. Вижте го и се погрижете за него. Ние излязохме да го търсим, но не го намерихме, беше тъмно. На следващия ден излязохме. По следите на ранения приятел на иракчанина, който се добра до селото, там долу го открихме мъртъв. После заедно с жандармерията и групата за издирване дойде прокурорът, вдигнахме трупа и го изпратихме”.

Очевидецът също твърди, че тялото на загиналия е било покрито със следи от удари, а оцелелият е имал и рана на главата. След това

Четин ни показва мястото, където е намерен един от двамата загинали йезиди. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Четин ни показва мястото, където е намерен един от двамата загинали йезиди. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Четин ни води около 150 метра напред към границата, за да ни покаже къде е намерен трупът на мъжа, опитал се да мине границата през февруари. Мястото, където е лежало тялото, е съвсем близо до пътя и лесно се разпознава по отъпканата изсъхнала трева. „Нека се разходим до самата граница, може да намерим още някой труп” горчиво се шегува Четин. Пожелахме да снимаме още едно видео с него, за да разкаже как е открил първия труп, но в този момент телефонът му прозвънява, той започва да говори нещо нервно на турски, като няколко пъти повтаря думата „жандармерия”. Приключва разговора и ни казва, че вече сме под наблюдение и трябва да се махаме веднага от там. „Намираме се съвсем близо до границата и районът се наблюдава от камери”, уточнява той и сочи стълбовете на около 250 метра от нас.

На връщане сме замислени, връщаме Четин в Узгач и взимаме търпеливия човек, който ни бе показал пътя, като го оставяме в селото му. Тръгваме по главния път към Одрин и на един лек завой погледите ни се спират на деветимата афганистанци, които бяхме срещнали сутринта. Явно са спрели да почиват. Решаваме да им купим някакви провизии от първото възможно място. Отбиваме в едно село и пазаруваме хляб, сирене, вода и бисквити. Но на връщане, вместо групата, виждаме една камионетка на жандармерията, където явно момчетата са натоварени. Давам си сметка, че тези момчета са вървели часове наред. В този момент си спомням думите им, че граничарите са им взели водата. За пореден път в гърлото ми засяда буца.

Одрин след залез. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Одрин след залез. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Връщаме се в Одрин. Прави ни впечатление един хотел с много хора, които са се струпали около него. През главите ни веднага мина мисълта, че това може да е хотел, в който отсядат бежанците. Влизаме в сирийския ресторант, който е в съседство, и веднага се заговаряме с персонала. Един от работещите там, Асад, се оказва бежанец, дошъл буквално преди няколко дни в Одрин, иначе е временно пребиваващ в Истанбул. Собственикът на ресторанта му е приятел и той е наминал да го види, а след това е имал план да премине границата с България. Асад разбира за побоищата и грабежите и поради това преосмисля решението си и започва да обмисля дали да не се да се отправи пряко към Италия. Питаме го дали може да ни насочи към хора, които са правили опити за преминаване на границата и са пострадали. Той ни сочи група от четирима мъже, които пушат наблизо. Казва, че са се върнали предния ден и са пострадали сериозно. Услужливо отива да поговори с тях предварително. Забелязваме, че докато разговарят, те поглеждат уплашено и неспокойно към нас. Асад се връща и ни казва това, което вече очакваме – че се страхуват да говорят с журналисти. Обещава ни да разпита за други с подобна съдба и да се чуем по-късно през деня. Ние му благодарим, допиваме чайовете и тръгваме към следващата среща, която сме уговорили.

Гледка от 5-вековния керван сарай към съдедната джамия. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Гледка от 5-вековния керван сарай към съдедната джамия. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

В една от градските градини отиваме да се запознаем с турски журналист, един от първите, отразили случилото се с иракските йезиди. Той се появи бързо, но за съжаление не ни казва нищо повече от това, което вече знаем. Питаме го дали случайно не може да ни съдейства да получим потвърждение от турските власти за случая, че такъв случай е регистриран, тъй като официално прессъобщение от полицията за случая няма. След кратък телефонен разговор, изчакване и още едно телефониране, той казва че ще можем да се видим с местния валия. Георги провежда още два уточняващи разговора с прессекретаря му и след два часа той ни посрещна точно в онази резедава сграда, която ме впечатли  предния ден. Идва млад преводач с перфектен български, явно за да са сигурни, че ще бъдат разбрани точно. Качваме се в кабинета на валията. Настаняваме се на тежка мека мебел, а прессекретарят и преводачът остават прави, очевидно спазвайки някакъв протокол.

Не след дълго Дурсун Али Шахин, валията на Одрин, се появява от единична врата,  разположена зад голямо дървено бюро. Това, в което се намираме, явно не е неговият кабинет, а приемната. Той влиза с широка усмивка и властно присъствие в компанията на униформен мъж, който се оказва че е началникът на жандармерията, извикан специално заради нас. След бърз опознавателен разговор на английски минаваме към детайлите, където се намеси и преводача. Г-н Шахин потвърждава:  в периода между 8 и 10 март 12 йезиди са се опитали да преминат нелегално турско българската граница. Имената и възрастта на загиналите – Мохамед Джауад Кадим (30 г.) и Далил Мурад Илиас (35), починали в близост до пограничните села Узгач и Ахикьой съответно на 8 и 10 март. Резултатите от аутопсията и на двамата показват, че причината за смъртта е измръзване, но по телата им са открити и наранявания. Кадим, студент по компютърно инженерство, починал на няколко километра от Узгач, е имал травма на крака, става ясно от аутопсията му. Той е бил носен с километри от своя приятел, също студент по компютърни науки, Али Иксам Мохамед, който отива да търси помощ в селото (9 март). На следващия ден екип на турската жандармерия и доброволци от селото откриват безжизненото тяло на Мохамед Джауад Кадим. Тези факти напълно се покриват с разказаното ни в село Узгач сутринта.

Питаме за оцелелия Али Искам Мохамед – дали още се намира в болницата и дали можем да се срещнем с него, след справка с шефът на жандармерията г-н Шахин ни казва, че днес (19-ти март) Али е изписан от интензивното отделение, но продължава да се намира в болницата и ако е в състояние и има желание да се срещне с нас, то областната управа ще ни съдейства за това. Полагащото ни се време изтича и валията се изправя, за да ни изпрати. Казват ни да изчакаме долу, където след десетина минути прессекретарят и преводачът идват, като за всеки случай отново ни излагат фактите, за да няма разминавания. Изрично подчертават, че областната управа не твърди, че побоят е нанесен българските граничари, а че това са твърденията на самите йезиди. Въпреки това, факт е, че при аутопсията са установени рани от побой по телата на починалите от измръзване хора, а останалите йезиди са били върнати в Ирак по тяхно желание. Питаме дали можем да вземем копия от документите за аутопсията, но се оказва, че трябва да искаме разрешение и вероятно докато трае разследването няма да можем да ги получим. Тези допълнителни уточнения ме карат да се замисля колко деликатен е случая предвид международното му измерение и колко внимателно и предпазливо подхожда турската страна. Разбираме се с прессекретаря да се чуем на другия ден за евентуална среща с оцелелия йезид в болницата. Излизаме от резедавата сграда с усещането, че сме свършили максималното възможно за момента и за времето, с което разполагаме.

Одрин след залез. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Одрин след залез. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Асад, мъжът, с когото разговаряхме в сирийския ресторант, е пратил съобщение да му се обадим. Оказва се, че в крайна сметка е уговорил хората, които не искаха да говорят да се срещнат с нас. Срещаме се пред портите на “Сюлеймание” – Асад идва с трима мъже: Мохамед (35), Надир (35) и Ахмад (46)(имената са сменени по молба на интервюираните – бел. авт.) Те са сирийски кюрди от Камишли, многоетническо градче вплело в сто годишната си история много бежански съдби и страдание, рязко нараснали в последните 11 години. Питаме ги дали биха имали нещо против да ни заведат там където живеят, искахме да се потопим в тяхната среда, но ни казват, че това може да им доведе неприятности и затова решаваме да отидем в същата сладкарница, където разговаряхме с Нафи и Шариф. Още преди да започне разговора усещаме напрежение, личи им, че трудно са се съгласили да дойдат. Поръчваме черен чай и сладки. Отказват да ги снимаме с видеокамера, притесняват се, че ако успеят в края на краищата да влязат в България, това ще им навреди. Следва много напрегнат разговор, ние обясняваме нашата мотивация, накрая се уговаряме, че няма да им показваме лицата и разгласяваме имената и че един от тях ще ни покаже раните си от побоя, на който са били подложени от българската гранична полиция. Досега са правили пет неуспешни опита да прекосят границата, последният опит е бил преди два дни в района на ГКПП Лесово – Хамзабейли, разказват кюрдите.

“Бяхме група от 10 човека. Пресрещнаха ни с кучета и се отнасяха с нас като с престъпници. И предишните пъти ни биха, но сега бяха толкова жестоки, сякаш си отмъщаваха за нещо, смачкаха ни от бой”, с огорчение споделя Ахмад.

Ахмад показва раните си от побоя. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Ахмад показва раните си от побоя. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Той ни показва белезите по тялото си, за които твърди, че са резултат от полицейския побой с палки и ритници – няколко големи хематома в района на кръста, гърба и коляното. “Искахме да се предадем на който и да е българин или на полицията, и да поискаме закрила като бежанци. При всеки опит да кажем нещо, започваха да ни бият по-силно. Страхуваме се вече да ходим в България. Там за нас е по-опасно, отколкото да останем в Сирия. Ние бягаме от ДАЕШ (Ислямска държавабел. авт) и сякаш сме се върнали при ДАЕШ”. Друг показателен факт, който споделят с нас разтревожените мъже, е, че полицаите са имали различни нашивки по пагоните си и, следователно, според тях не става въпрос за своеволие на само едно равнище, а за институционален проблем. Да припомним само, че по силата на международните спогодби страната ни е длъжна да разгледа всяка молба за закрила. Освен че групата, с която разговаряме, е от регион на военни действия, и имат реална нужда от защита, те имат и чисто хуманитарни затруднения. Надир се решава да сподели за най-страшния си проблем в момента: „Имам три болни деца, тяхната болест изисква специален режим на хранене, тук не мога да им осигуря специална храна, търся спасение за тях”.

Разделяме се с наплашените кюрди и се прибираме в хотела мълчаливо и със свити от разказа сърца. На другият ден прессекретарят на валията ни се обажда и ни съобщава, че йезидът, който беше в болница, е изписан и вече е заминал за Ирак. Разочаровани сме от изпуснатата възможност да се срещнем поне с един очевидец на случая, заради който бяхме дошли. Силно се надяваме това разминаване да е случайно! Оказва се и че не можем да се сдобием с допълнителна официална информация, докато трае разследването. Виждаме, че няма какво повече да правим тук, но, преди да тръгнем към България, решаваме да се отбием в Ахикой, където е намерен вторият загинал от групата на йезидите. Там, за разлика от Узгач, няма никакво недоверие на селяните към нас, но и не успяваме да разберем кой знае какво. Попаднахме на Джечер – местен човек, който веднага се нае да ни помогне. Качи се с нас в колата, за да ни заведе до мястото, където е намерен вторият труп от групата на йезидите. Тръгваме пак по черен път. Новото е, че този междуселски път е толкова лош, с такива големи коловози от кал, че не можем да минем по него с ниската си кола. Джечер се ядосва, излиза от колата и започва да тъпче калта с мокасините си, докато ни дава нареждания как да преминем. Всичко завършва с пушек от двигателя и ние се отказваме от намерението да продължим нататък.

Баба Фереде ни изпраща с въздушни целувки. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.
Баба Фереде ни изпраща с въздушни целувки. Снимка: Дорейд Ал Хафид. Всички права запазени.

Връщаме се в селото, където се запознаваме с майката на Джечер – Фереде. Мила възрастна жена, тя ни казва нещо по адрес на бежанците, което ни дава повод за размисъл: ”Те са добри деца. Имат големи проблеми в държавите си, как мога да съм уплашена от тях. Давам им чай и храна понякога, друго не мога да направя”.

Разделяме се с баба Фереде, тръгваме към България. Направихме всичко по силите си и разбрахме това, което трябваше да разберем. Докато пътуваме, си мисля за тези, които се опитват да преминат границата на Европа, за да спасят живота си, но често го губят по изключително унизителен начин. Мисля и за тези, които ежедневно преминават всякакви граници, унижавайки и наранявайки хората, които са се осмелили да предположат, че, стигайки до границата на Европа, могат да се надяват на спасение, а намират само болка и унижение.

 

[1] Това не е истинското име на събеседника ни, бел. авт.

[2] Както правят местните турци, бел. ред.

[3] 1.9 – 1.6 милиона според различни официални източници, бел. авт.

[4] Областен управител, значим пост в Турция, бел. авт.

[5] Фамилното име е скрито по негова молба – бел. авт.

[6] Вероятно 9 март – бел. авт.

Avatar

Дорейд Ал Хафид

Дорейд се занимава с международна журналистика и интеркултурна комуникация. Съинициатор на проекта блогРадио „Землянка”, където е редактор и един от водещите на предаването „Глобални гласове”. Бакалавър е по журналистика в Софийски университет "Св. Климент Охридски", а в момента завършва международна магистратура по „Медии, комуникация, култура” към "Немско-френския университет". Дорейд е съосновател на „Дар за горене”, начинание, посветено на междукултурния диалог и опазването и развитието на древни занаяти.