За престъпленията от омраза и за различните

Твърде често ми се случва да си задавам въпроса докъде се простира толерантността на българите към представителите на различните уязвими групи. Все по-често си отговарям по един и същ начин – на по-голямата част от българите им е трудно да приемат като равни хора, които са роми, бежанци, хомосексуални, хора, които изповядват различна религия или имат различен от общоприетия външен вид (татуировки, пиърсинги, емо, хипи и т.н.).

Леснодостъпно, спокойно и безнаказано всеки потребител на интернет би могъл да прочете, сподели или участва в различни активности. При произволно подбран форум по ключова дума “гейове” във Фейсбук се чете следното: „О.о Лесбийки – Смърт за тях. Мразя ги не по-малко от педерасите! […] И аз съм за целувките на обществени места, иначе как ще разбера кой да пребия smile emoticon“, „Na nastoqshtiq gei parad moje li da ida s edna pushka, i da gi izpozastrelqm pederashcetata :P:P:P”, „da go duhat geiovete i lizbikite vsichkite da izmrut :D:D:D“, веднага след това друг участник отговаря “Ако сами не измрат, аз ще ги убивам мъчително! Един по един :@:@:@ какакакакаккакакакака“[1].

B  интернет пространството  за трансхората  в БГ[2] се четат неподправени коментари като гледам всички пед.ли са се изказали в коментарите .. самозадоволили са се един вид.. и аз с отвращение от поредната антиобществена реклама … ще запазя мълчание.. :(“, „Статя обяснваща какви са това амбриажите и енциклопедита, като ни натресоха “съчувствието, разбирането и съпричастността” към “беажнците”, започва се кампания за “обазоване, разбиране и равноправие” на гореизброените особи … е това е модерно Поевропейчване на пълни обороти”.

Осъзнаването на необходимостта да се стимулира повишаването на общественото съзнание за сериозността на хомофобските престъпления от омраза има ключово значение за израстването на обществото ни и съхраняването на демократичните му ценности. Все по-често се чуват, виждат, четат хомофобски и трансфобски прояви, но ние като че ли свикваме с тях, подминаваме ги или не обръщаме внимание. Това е приемане на нездрава действителност, произвол на омразата и нечовещина. Нежеланието ни открито да се борим срещу омразата води до увеличаване на размерите й. Омразата властва и дава ежедневни тласъци на действията на много хора.

Кратките извадки от коментарите и мненията са изключително показателно отражение на обществените нагласи в българското общество. Няма да е далеч от истината, ако се каже, че същите битуват и на законодателно ниво. Действащият към момента Наказателен кодекс (НК), създаден през далечната 1968 г., не отговаря на социалната действителност. Въпреки множеството изменения и допълнения, все още не са криминализирани деянията, които са провокирани от действителен или предполагаем защитен признак на пострадалия, който да включва например сексуалната ориентация.

Към настоящия момент НК съдържа раздел „Престъпления против правата на гражданите“. В чл. 162 и следващите, както и в чл. 419а са разписани престъпленията и защитените признаци, които в максимален обем са раса, народност или етническа принадлежност, религия или политически убеждения, цвят на кожата, произход.

Изготвеният през декември 2013 г. проект за Наказателен кодекс съдържаше ясна дефиниция на понятието защитен признак и обема му. Този проект не видя бял свят. Наред със сексуалната ориентация, бяха включени и признаците националност, вяра, здравословно състояние, възраст, пол.

Престъпленията от омраза са престъпления, чиито мотив за извършване е действителен или предполагаем защитен признак на жертвата. Българският Наказателен кодекс в настоящия си вид не познава дори и възможността за извършване на хомофобско престъпление, основано на предполагаем защитен признак. Уредбата е остаряла и необективна.

Въпреки данните за широко разпространение на престъпленията от омраза, причините да не се прилагат активно тези текстове се коренят в липсата на ефективно разследване на мотива за извършено престъпление. А и липсва задължение за разследващите органи да търсят дискриминативния подтик. Това, от своя страна, води до други причини, които могат да се обобщят като липса на докладване за извършени престъпления, т.е. жертвите не сигнализират на полицията за страданията си, тъй като липсва доверие у органа, от една страна, а от друга – жертвите имат основателни опасения, че ще бъдат подложени отново на унизително отношение от самите разследващи органи. Страхът от неприемането на различията им е основен двигател на жертвите, който ги капсулира и пречи на развитието на демократичното общество.

Каквито и да са причините, текстовете за престъпленията от омраза в НК са почти мъртви. Те не се прилагат адекватно. Наказания няма.

Проучване на Агенцията за основни права, проведено в България през 2013 г., изследването на „Амнести интернешънъл“ от 2015 г., както и други проучвания констатират недвусмислено, че престъпленията от омраза са ежедневна реалност на територията на целия Европейски съюз. Въпреки изминалите две години, наблюдаваните проблеми при борбата с престъпленията от омраза са едни и същи. Те не се решават на държавно ниво, независимо от множеството призиви на неправителствените организации.

Преди седмица  в  София се проведе кръгла маса, на която представители на холандската полиция споделиха своя опит в борбата си с престъпленията от омраза към представителите на ЛГБТИ общността. На срещата присъстваха и представители на българските разследващи органи. При обмяната на опит се установиха изконни различия. Холандската полиция през 1996 г. е основала мрежата “Roze in Blauw” („Розово в синьо“). Основна цел на полицаите е да насърчават по всички възможни начини докладването на престъпленията от омраза от пострадалите, да повишат доверието в разследващите органи и да защитят по най-добрия начин жертвите на хомофобски престъпления. При регистрирането на престъпленията с хомофобски мотив към ЛГБТИ представителите те ги завеждат със специален код. Този код има две предназначения – да повиши сензитивността при разследване и да помогне за статистиката. Българските полицаи споделиха, че не водят регистри за този род престъпления, нямат кодове и не търсят дискриминативния мотив. Дори и да имат обосновано предположение, че жертвата е представител на ЛГБТИ общността, те не задават въпрос дали принадлежи наистина към тази общност, тъй като нямат задължение и удобно не се намесват в личния живот на пострадалото лице.

Поради липсата на адекватна законодателна рамка българските разследващи органи често не проявяват чувствителност към хомофобските престъпления, не търсят мотивите за извършване на престъплението. Престъпленията най-често се квалифицират като „хулиганство“, „лека/средна/тежка телесна повреда“, „обида“ и т.н. Губи се мотивът омраза. Не се събират доказателства и не се провежда ефективно разследване. Оказва се по-лесно и по-бързо да се съберат доказателства за извършено престъпление, без да се обследват причините за него.

Бавно и полека нашата българска действителност, изтъкана от липса на осезаемост на сериозността на престъпленията от омраза към различията, става статична и константна. Омразата се шири, наказани рядко има. Обществото нехае, държавата също. Приемат се тормозът, обидата и негативната нагласа, боят и рушенето на вещи. Ценностите на демократичното ни общество се кривят и все повече отдалечават от правилната посока – толерантността, разбирането и приемането на различните.

Тесногръдо и без емпатия – към бежанци, роми, ЛГБТИ, мюсюлмани, жени, хора с увреждания, старци, бездомници. Това са актуалните измерения на толерантността ни.

 

[1] https://www.facebook.com/groups/167682983261492/;

[2] „ТрансБългария“, Капитал, автор Светослав Тодоров – http://www.capital.bg/light/tema/2015/09/25/2615722_transbulgariia/

Avatar

Йорданка Бекирска

Адвокат Йорданка Бекирска развива своята адвокатска дейност в областта на правата на човека от 2005 г. Специализирала е в правозащитната сфера и международно право в чужбина. Активно се занимава с мониторинг, проучване, изследване и анализиране на ситуацията и проблемите, свързани с правата на човека в България. От 2006 г. насам е обучител и лектор по въпросите на международното право и правата на човека към Европейската комисия, Центъра за обучение на адвокати, Фондация „Български адвокати за правата на човека“, Комисията за защита от дискриминация, Национален институт по правосъдието и други организатори на лекционни събития. От 2006 г. лобира за законодателни промени с оглед хармонизацията на нашето законодателство с международния стандарт, както и участва като експерт в работни групи при изготвянето на законопроекти. От януари 2014 г. адв. Бекирска е Председател на изпълнителното Бюро на Фондация „Български адвоакти за правата на човека“.