За прочита на епизоди от историята и почтеността ни към миналото, настоящето и бъдещето

Албена Танева. Снимка: личен архив. Албена Танева. Снимка: личен архив.

Албена Танева е доцент в катедрата по Публична администрация в Софийския университет.  Тя е магистър по социология и доктор по политология с дисертация „Лидерският обществен модел. Спасението на българските евреи в политологически дискурс“. Главни теми в работата й са: лидерството като социален феномен; ролята на гражданското общество в либералната демокрация; историческа и съвременна перспектива към Холокоста и съдбата на българските евреи в годините на Втората световна война. Участвала и провеждала множество изследвания в тези области – емпирични социологически, документално-исторически и експертни. Активно преподава и осъществява тренинги по лидерство и лидерски умения; участва с доклади в национални и международни тематични научни форуми. Специализирала по тези теми в Съединените щати и Холандия.

Албена Танева е автор на редица публикации в академични и публицистични издания (като „Лидерството – управление извън господството“, УИ „Св. Кл. Охридски“, 2005; „Спасението на българските евреи като алтернативна гражданска политика – ролята на Българската православна църква“ (съвм. с И. Гезенко) в „Обречени и спасени. България в антисемитската програма на Третия Райх“, БАН, 2007) , 2007; „Преподаването на история формиране на нагласи“ в „Историци за историята“, БАН, 2006; изследовател и преводач на книгата „Извън Хватката на Хитлер“ и мн. др.); също е автор и на концептуалната мобилна изложба “Силата на гражданското общество. Съдбата на евреите в България в годините на Холокоста”, за която е номинирана за наградата Шофар на ОЕБ “Шалом”. Изложбата е изготвена и представяна в сътрудничество с Държавния културен институт към МВнР (2008), в Парламента на Р България (2015), в редица градове в Европа (Ирландия, Дания и Швеция (2011-12), Британския парламент и ООН в Женева (2013) и в Съединените щати  (UCLA, Бостън, Ню Йорк и Вашингтон).

Годишнината на  (не)честванията на 9 май като победа над нацизма поставя въпроса “защо не-евреите трябва да се чувстват пряко засегнати и потърпевши от гонения на евреите”.

Нека продължим: защо болката на един обиден човек е болка за всички ни; защо не всеки сбор от хора автоматично се превръща в общество; защо въпросите, които поставяме в основата на нашия живот имат отношение към конструкцията, която ще издигнем; защо историята не е само наратив,  но още и част от настоящето и бъдещето, което никога не е предначертано, а е резултат от участието на всеки.

Това, което правим на другите, е част от постоянния процес на формиране на себе си и на общността, към която принадлежим. Начинът на поведение и начинът на рефлексия спрямо дадено поведение са два свързани, но самостоятелни елементи на социалния факт и на социализацията ни спрямо него.

За какво говоря?

Осмислянето на даден епизод, събитие, процес и т.н. е относително самостоятелна спрямо тях реалност. При това именно процесът на осмисляне е този, който подлежи на множество различни вариации, употреби и фалшификации. Това е плоскостта на повечето пропаганди. Това е избирателното четене, подмяната, интерпретацията на  отделни елементи, типизирани като цяло. Това е територията, на която се състои “битката” на етикетите, които на свой ред конструират характери, ценности, нагласи и в крайна сметка формират новото настояще.

Един такъв пример за подмяна в рефлексията за миналото е например броят на жертвите на Холокоста.

Нека се обърнем към любителите на статистиката.

Както казва Малкият принц, възрастните са сериозни хора и обичат да им се говори сериозно и с числа. (Има ли човек, който не знае наизуст всяка дума от тази книга, но за всеки случай да припомним):

„…ако ви разказах тия подробности за астероида Б 612 и ако ви съобщих неговия номер, то е заради възрастните. Възрастните обичат цифрите. Когато им разправяте за някой нов приятел, те никога не ви питат за най-същественото. Никога не ви казват: „Как звучи гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?“

Те ви питат: „На каква възраст е той? Колко братя има? Колко килограма тежи? Колко печели баща му?“ Едва тогава смятат, че вече го познават…

Така, ако им кажете – „Доказателството, че малкият принц е съществувал, е това, че той беше очарователен, че се смееше и че искаше една овца. Когато някой иска една овца, това е доказателство, че съществува“– те ще свият рамене и ще се отнесат с вас като с дете. Но ако им кажете

– „Планетата, от която дойде той, е астероидът Б 612“ – тогава те ще се убедят и ще ви оставят на мира с въпросите си.“

Неуместно ли изглежда да се приведе толкова отвлечен цитат по темата за Холокоста? Алегорията на Екзюпери визира елементарната рационалност на всички онези, които нямат сетива да се взират в истински важните неща. На пръв поглед тя не може да се отнесе към нещо толкова невъобразимо и зловещо колкото е въпросът за броя на жертвите на Холокоста. Колко са? Шест милиона? Повече? По-малко? Хиляди страници са посветени на този въпрос. Цяло едно течение на така наречените „отрицатели на холокоста“ гради своите интерпретации на основата на подобни умствени еквилибристики. Претендирайки, че данните за шест милиона са преувеличени, те подменят разговора за принципа с този за статистиката.  Започва да изглежда сякаш целият апокалипсис не се състоял просто защото те оспорват бройката. Пространството е преситено от въпроси около статистиката на този невъобразим епизод от историята.

Нима това е въпросът? За броя на жертвите. За това колко точно са те?

Всеки път, когато се сблъсквам с този подход, се изумявам. Колко бездушен е този поглед към трагедията на Холокоста. За сериозните хора, които обичат да броят имам своя контра въпрос: А колко трябва да бъдат жертвите на едно гонение, за да не бъдат тревожени палачите с въпроса за тяхната отговорност. Колко? Ако случайно жертвите са четири или пет милиона, тогава всичко наред ли е с дадения случай? Какво значение за разбирането на проблема има статистиката? Ами ако само един човек е убит поради факта на своя произход, тогава всичко наред ли е? Тогава злодеят не трябва ли да носи отговорност?

С други думи, първичният въпрос по тази тема е този за принципа, който е нарушен. Този за жертвите е вторичен. При това жертвите не би следвало да разглеждаме само като брой хора, чийто живот е трагично прекъснат от присвоилите си правото да разполагат с него само защото са се домогнали до инструментите на политическата и физическа принуда. Ами тези, които са останали живи, но завинаги ранени от болката по загубата на близките? Те не са ли жертви? Тях кой ги брои? Ами приятелите, лишени от своите приятели? Ами всички други – общността, която е поразена от подобна намеса?

Кой е изборът, който е бил направен – там има всичко. Има съучастници, има безразлични, има злоради, има обаче и съпричастни, които са се съпротивлявали, защитавали, състрадавали, активно борили са за промяна на репресивната политика на гонение. По този повод отново ли да броим? Какво да кажем на обърканите мисли на онези, които четат из сайтовете, че Хитлер бил велик, защото се справил с безработицата и построил аутобани. Сякаш останалата част от света е газила в кал до колене и икономиката й е била само в застой. Защо се правят такива внушения? Че те са par excellence илюстрация на преднамерено пропагандистко четене на историята! В тях напълно отсъства образът на „хилядолетния райх“, просъществувал всъщност само малко повече от десетилетие и оставил след себе не цивилизован добруващ свят от щастливи хора, а напротив – един съсипан свят на разпаднали се градове, ценности, съдби и посоки.

Пепелищата на войната са поправени относително бързо със съзиданието на умното почтено управление на политическите сили ненаправили компромиси с погазването на принципите на правовата държава и в сътрудничество със страните на свободния свят (довчерашни противници в годините на същата тази война) в името на бъдеще, в което има място за всички. Пепелищата, останали след моралния крах на преследването и убийството на хора заради техния произход и вяра се възстановяват много по-дълго. Вече 70 години по-късно дори днешните поколения продължават да бъдат засягани от това тежко наследство.

Мракобесната политика на Холокоста е унищожила и самото общество.  Дългите години след края на Втората световна война са един период на постепенно съшиване на социалната тъкан от отломките на почтеност и отстраняване на злокачествените тумори на предразсъдъците, социалното презрение и надменност. Протича един дълъг процес на осмисляне на социалните релефи на това минало, за което е много важно добре да разбираме кои са върховете му, с които си заслужава да се родеем, както и кои са мрачните му падения, които никога не бихме искали да се повтарят. Умението да четем историята с отворени очи в нейната цялост е единственият начин не само тя да ни бъде учителка, но също да съумеем да поправим наследството на нейните падения.

Така, накрая, нека дам отговор на въпроса, с който поставих началото на споделените тук редове. Краткият и непосредствен отговор на въпроса “защо не-евреите трябва да се чувстват пряко засегнати и потърпевши от гонения на евреите” е: защото гонението на една група от друга или от самите държавни институции погазва фундаментален принцип на обществото. Такова поведение разрушава социалния фундамент на равенството пред закона, свободата и справедливостта. Защото Холокостът е не само ужасяваща трагедия за неговите жертви, а за цялото общество, което е разрушило самото себе си.

Узурпирането на институциите на държавната власт от една политическа сила, употребила тяхната мощ, за да прокара своята перверзна представа за расовото си превъзходство и малоценност на всички останали е довело не само до страдания и реки от кръв, но също така е довело самата тази система до гибел.

Историята на възхода и падението на Третия Райх не е хроника на военни победи и поражения. Историята на Третия Райх е всъщност е една поредица на безкрайно морално, политическо и социално падение още от първия миг на установяването й. Всяка подобна система поставя началото на своя край с отхвърлянето на възможността за живот в общество, в което има и инакомислещи и различни по какъвто и да белег на произхода. То е отрицание на самата себе си. Впрочем, в историята на света няма империя, която да е успяла да се утвърди единствено въз основа на насилие и принуда. Силовото никога не е било силно или трайно. Именно затова не-евреите трябва да се чувстват пряко засегнати и потърпевши от гонения на евреите, защото в битието си на социални същества индивидите не се делят по произход или вяра, а напротив – родеят се като членове на едно общество, което само заедно могат да изграждат и да спомагат за общото им добруване в този и в утрешния ден. Знаем началото, развитието и края на този злощастен период от европейската и световна история. Добре е да се вгледаме в него с широко отворени очи и да го прочетем от начало до край и неизбирателно. Само така ще можем да не бъдем съучастници от дистанцията на времето.

Avatar

Албена Танева

Албена Танева е доцент в катедрата по Публична администрация в Софийския университет. Тя е магистър по социология и доктор по политология с дисертация „Лидерският обществен модел. Спасението на българските евреи в политологически дискурс“. Главни теми в работата й са лидерството като социален феномен; ролята на гражданското общество в либералната демокрация; историческа и съвременна перспектива към Холокоста и съдбата на българските евреи в годините на Втората световна война. Участвала и провеждала множество изследвания в тези области - емпирични социологически, документално-исторически и експертни. Активно преподава и осъществява тренинги по лидерство и лидерски умения; участва с доклади в национални и международни тематични научни форуми. Специализирала по тези теми в Съединените щати и Холандия.