За трафика и хората

С Дениз и Калин[1] сядаме по турски в безупречно чиста и подредена двустайна кирпичена къща. Дениз и брат му живеят в семейната къща в квартала отскоро, след дълго скитане из страната и чужбина. Красиви са, няма по-добра дума, която да опише изписаните вежди, грижливо сресаната коса и лъчезарните усмивки на двете момчета.

“Не искам да остана тук, не искам да живея с наш’те”, обобщава своята мисия Дениз. Израснал е по институции – домове за деца, лишени от родителска грижа и трудово-възпитателни училища. Малкото му ранни семейни спомени са пълни с насилие, свади и тормоз. Дори когато е в институция, родителите му не се отказват от попечилството върху него, но не го и търсят, за да го вземат у дома. Приемат го едва когато започва да облича женски дрехи и да изкарва пари с проституция, с което да крепи семейния бюджет. Докато той остава в България, Калин пътува в чужбина. Оттам изпраща пари у дома, но голяма част от печалбата му остава при сводниците, които му уреждат пътуването в чужбина.

„Той ме обиждаше, не ми даваше пари и го напуснах, исках да се прибера в България да видя родителите си и приятелите“, разказва за първия си престой в Испания Калин. „Обеща ми да ми купи билет, но ме излъга. Аз му казах: “Ти не си човекът, който да ме спре”, но той ми взе телефона и личната карта. Вечерта излязох на работа, исках да платя на сводника, за да си взема телефона обратно, но той не ми го даде. След няколко дена полицаите нахлуха в дома му и конфискуваха всичко. Казах си: “Бог е чул молитвите ми“.

Момчетата са далеч от общите представи за „жерва на трафик“, придобити от брошурките за превенция и филмите, направени по темата. Оттам най-често ще разберем за послушно момиче, което ходи на училище, мечтае да срещне своя принц и да живее в охолство, но е подведено да замине в чужбина, където е принудено да проституира. В реалността обаче, също като момчетата, голяма част от жервтите на трафик тръгват от гетото или от села без препитание, имат ниска степен на образование, в семейната им история или в институцията, в която са израстнали, има следи от тормоз и насилие.

Годишно едва около 500 българи са идентифицарани като жертви на трафик в Германия, Гърция, Холандия, Австрия, Франция, Кипър, Полша и Чехия и други стани на ЕС. Това е една много малка част от хората, които реално работят в чужбина или в друг град, докато са мамени, държани по принуда или под претекста, че имат да изплащат своя дълг, на тези които са ги “уредили” да работят. Тъй като от схемата се излиза трудно, а начините да бъдеш идентифициран като „жертва“ зависят от органите на реда, голяма част от хората остават в ситуация на експлоатация, без да се възприемат и регистрират като жертва на трафик. Ето защо отделът за борба с наркотиците и организираната престъпност към Организацията на обединените нации оценява броя на реалните жертви на трафик на два и половина милиона, като идентифицираните жертви представляват един малък дял от картината.

В България, както и на глобално равнище, между 75-80% от идентифицираните жертви са попадали в трафик с цел сексуална експлоатация, около една пета са тези, които са били жертва на трудова експлоатация. Около 15% от жертвите на трафик са деца, изпололзвани за просия, джебчийство или сексуална експлоатация. И докато в едно общество малолетните разчитат най-вече на родителите си за закрила и подкрепа, при децата-жертви на трафик, родителите най-често знаят или участват в извеждането им зад граница. В други случаи, като този на Дениз и Калин, които започват да проституират преди пълнолетие, родителите се възползват от облагите, вместо да се противопоставят.

Разликата между проституцията и трафика на хора с цел сексуална експлоатация е тънка. Според буквата на закона, жертви на трафик са хората, които са принуждавани да работят за друго лице, като са измамени за естеството или условията на труда. Трафикантите примамват жертвите с обещания за пари, които ще им позволят да си уредят живота, и участват в тяхното транспортиране навън. Действат чрез мрежа, в която участват редица лица, замесени с транспорт, надзор и събиране на печалба и най-често влагат приходите в други криминални дейности. Все по-рядко, подчинението се постига чрез физическо насилие. Все по-често, както и в случая на Калин, жертвите са принудени да работят, за да изплатят дълга си за „уреждане“. Дългът е сума, която няма постоянна величина и никога не се изплаща. Лишаването от документи и манипулации от рода на „ако проговориш, ще те арестуват“ вече заместват ограничаването на свободата на движение като метод на принуда.

Проституцията на мъже засега попада извън радара на правоохранителни органи и институции, които работят в областта на трафика на хора. Докато експерти споделят, че са наясно с много случаи на простиуиращи младежи в Германия и Испания, които вероятно са жертва на експлоация, Националната комисия за борба с трафика на хора не е участвала в репатрирането и подкрепата на мъже жертви на трафик за сексуална експлоатация. Обществената неприязън към травестити и транссексуални, трансформирана в институционални предразсъци от рода „сами са си виновни“, както и по-голямата скритост на пазарите на техните услуги, обясняват защо момчета като Калин и Дениз не попадат в механизмите за противодействие на трафика и подкрепа на жертвите.

В квартала на Дениз на проституцията не се гледа с презрение. Всеки може да назове по няколко жени, които предлагат секс услуги, а къщите на сводниците са най-богати и с пищни орнаменти. „Това е начин на прехрана, хората са принудени да си вадят хляба”, обобщава 58-годишен мъж и дядо на момиче, чиято снаха е оставила отрочето, за да проституира в чужбина.

Историята е позната и на 20-годишната Ивана, чиято майка предлага секс услуги в Германия. Младото момиче отказва да тръгне по пътя на майка си и остава в квартала. През лятото работи в цех за производство на алкохол, където чисти и реже сливи. Работното и време е от 14:00 до 23:00 часа, а обещаното заплащане – 9 лева на ден. Разказва, че условията са били много тежки – „не ни позволяваха да ядем и да ходим до тоалетна“. Отказва се, след като не получава обещаната заплата. Сега си търси работа и рови по контейнери. Бащата липсва, а когато се върне е „пиян и вдига скандали“.

В квартала има различни опити за препитание, най-вече свързани с нуждите на сезона. Минка например бере малини и къпини. В летния сезон е изкарвала по 10-15 лв. на ден, но след пика на сезона ще разчита на етърва си в Гърция да изпраща по няколко евро, за да намира прехрана за 7-те си деца. За тях казва, че е най-важно да се изучат. Нейният завършен 11-ти клас не й дава големи предимства на полето. Въпреки своята предприемчивост, когато си счупва крака, не намира пари за антибиотици и гипс. „Много бедните сме тук, който може да си го позволи, заминава да работи по чужбина“, обобщава съседката ѝ Мария, която живее в колиба, а за да изкара по 7 лева на ден, събира пластмаса и желязо.

Дениз споделя, че за него няма работа тук, а и приятели няма, тъй като не е израснал в квартала. Смята да се пробва да замине с Ивана в Германия при майката на момичето. „Доверен човек“ им е казал, че ще им намери работа в заведение. Питам го дали е чувал за “трафик на хора”. Поглежда ме с неразбиране, а аз се чудя какво точно да му обясня. Чувствам се нелепо да му говоря за принуда, измама и тормоз – все едно ще му кажа нещо, което не е преживял и не разбира далеч по-добре от мен, което ще го уплаши или ще го накара да остане при родителите си в гетото? Вместо това му казвам: “Виж, не си давай паспорта на никого, знай, че ти не си престъпник, дори да работиш нелегално, дори да проституираш. Ако работиш за друг и те мамят, има как да се откачиш, има хора, които могат да ти помогнат. Пиши ми. Моля те, пази се!”

[1] Имената на всички хора са подменени. Изрично не споменаваме също името на сегрегирания ромски квартал, в които се водят разговорите, за да не бъдат разпознати героите.

Avatar

Камелия Димитрова

Камелия Димитрова е страши анализатор в Центъра за изследване на демокрацията. Работи върху изследвания в областта на трафика на хора, социално включване на уязвими групи, права на човека. Участва в платформата на неправителствени организации за борба с трафика на хора към Координатора на ЕС за борба с трафика на хора и в експертната група към Националната комисия за бора с трафика на хора. Повече от 10 години координира и ръководи международни инициативи на Център за изследване на демокрацията, Отворено общество и Междунарорна организация по миграция за социално включване, антидискриминация и противодействие на трафика на хора.